„Някои истории са прекалено истински, за да се разказват. Но аз реших да опитам. Казват, че времето не е добър приятел на истината. И може би е така, ако си по обикновените неща или правиш всичко „като хората“. За хубаво или за лошо, при мен никога не е било така“, казва Христо Стоичков в официалната си биография „Христо Стоичков. Историята“ („Софтпрес“), която преди дни излезе на българския книжен пазар. 

Един от най-великите футболисти на ХХ век, както го нарича Франц Бекенбауер, разказва историята си пред журналиста Владимир Памуков („Труд“), който я предава от първо лице. На 400 страници Стоичков разказва емоционално как изкачва своя Еверест и споделя, че и днес, когато погледне надолу, за да види откъде е тръгнал, все още му се завива свят. Четири фактора, по думите му, определят неговия успех: „съдба, късмет, точно място и време“.

Стоичков и Памуков работят над биографията повече от година и пресъздават кинематографично израстването на Камата като играч, препятствията, през които преминава по пътя към успеха, и епохата – доминирания от държавата спорт, който създава шампиони, но и наказва жестоко провинилите се. Футболистът споделя за отношенията си с приятели и врагове. Любопитни са никога неразказаните до този момент истории – за пристигането в София, за да стане част от отбора на ЦСКА със служебния автобус на „Левски“, за първата тайна среща с Йохан Кройф в Майорка, за тихия семеен празник за двама вечерта, след като разбира, че „Златната топка“ е негова.

„По някои теми за първи и най-вероятно за последен път отварям дума в „Историята“. Вярвам, че ще го оцените. Не спестих и не скрих нищо. Не се правех и на такъв, какъвто не съм. Това да не е книга за най-добрия човек, когото познаваме – такова бе и единственото изискване на Владо Памуков, преди да започна да разказвам, а той да пише. И смятам, че го спазих“, пише Стоичков в предговора на биографията.

В книгата са поместени фотографии от личния архив на Стоичков, както и на знаменития Бончук Андонов – мигове по пътя към успеха и триумфа, те ни връщат в младежкия отбор на „Марица“ през 80-те, в САЩ през 1994-та, в Барселона…

„Ще ви призная, че монологът на Ал Пачино в ролята на треньор в хитовата лента „Всяка една неделя“ винаги ми е действал като датчик аларма във времето. Там той разтърсва с думите, че на големите спортисти първо им се скапват краката, после им свършват парите, а накрая ги напускат приятелите им… Слава Богу, този ураган не ме е застигал. Но пък отдавна разбрах – каквото и да се случва с мен, винаги има хора, които ме обичат, и такива, които ме мразят. Затова и вярвам, че който държи в ръцете си тази книга, е приятел или поне от добрите, от онези, които ме обичат“, казва знаменитият футболист.

Книгата „Христо Стоичков. Историята“ ще бъде представена на 5 ноември в зала „София“ на хотел „Маринела“.

Представяме Ви откъс от книгата

На финала срещу южнокорейския „Сувон-Самсунг“ оправдах напълно доверието и разходите на кралското семейство. Победихме 1:0 с мой гол в 8-ата минута и след награждаването лично поднесох на принца купата, за да я вдигне ликуващ. Всички във ВИП-а ми приличаха на разлудували се дечица. Бяха загърбили протокол, обноски, кралска дистанция към околните… Оставаше само и аз да седна пак „по лондонски“ на парапета пред тях с трофея. Отново видях как Цар Футбол побърква хората. Независимо дали си на Южния или на Северния полюс, в Сахара, в Тибет или при австралийските аборигени.

В дадени моменти в Риад наистина се чувствах като мисионер на най-великата игра. Местните постоянно ме приветстваха и се радваха бурно на победата. А накрая се наложи да ме изпратят на летището с карго, защото нямаше друг начин да си събера подаръците. Цяла седмица всеки нещо ми тикаше в ръцете. Трите камилчета обаче все пак ги отказах, което ми костваше няколко дузини поклони, за да не обидя на раздяла домакините. Да ви призная – едва ли щях да откажа „тричленката“, ако по това време бяха на линия днешните ми приятели от Етрополе. Сигурен съм, че те щяха много да се израдват на камилчетата, но с бойните натури от Балкана животът ме събра по-късно.

Прекратих бойкота си на националния тим в началото на юни 1997 година. Единайсет месеца по-рано тръгнах на борба за справедливост, но се оказах войвода без чета. Онова „вие не го гледайте Стоичков – има си милиони, целият свят го познава и играе всяка седмица пред сто хиляди…“ свърши отлична работа на новата футболна власт. Не само защото беше вярно, но и защото го използваха навреме. Разбира се, не се дадох без бой. Най-малкото им скъсах нервите до връщането ми в тима. Всичко започна, като прочетох онези обидни думи на Батето на 9 юли 1996 година: „

„Чичото – аут, Чичовото – в тъч“.

Отговорих им веднага – скоро да се стягат за извънреден конгрес!

Първият мач от световните квалификации донесе конфузна загуба от Израел – 1:2. Вторият – голям срам – опълчение в Люксембург за измъчена победа над футболното джудже с 2:1. Третият – скандал след 3:1 над Кипър, защото местният парламент стартира разследване дали националите им са играли черно тото, залагайки на своя загуба при точен резултат… В този период говорех само за две-три силни медии и нонстоп бомбардирах БФС от Барселона. И мнозина у нас прогледнаха за ситуацията – имаше реално опасност Четвъртите в света да се разминат с Мондиал’98. Постепенно недоволните нарастваха и извънредният конгрес стана неизбежен – в края на декември 1996 година. Както им бях обещал.

За съжаление, страната ни тогава се тресеше от много по-сериозни проблеми от това кой ще управлява футбола. Банките се сринаха, фирми фалираха, цели семейства загубиха работата си в този период. Държава на практика нямаше и силовите групировки диктуваха положението. Набъркани бяха, естествено, и във футбола. И ако някой ви каже, че тогава е можел да ги пренебрегне тотално, значи нагло ви лъже. СИК държеше БФС, а ВИС-2 искаше да заеме мястото им. Моят бойкот се оказа много изгоден за опозицията и те използваха положението за атака. А аз трябваше да съм луд да бъда против и така положението стана взривоопасно.

Заговори се дори за нещо повече от словесни престрелки в залата. И неслучайно сигурността на форума се повери не на полицията, а на охранителна фирма – „Ипон“ с шеф Бойко Борисов, нашумял с охраната на Тодор Живков в началото на 90-те години. По това време приятели ме предупреждаваха, че трябва да внимавам много при идванията ми в България. Особено да не ми отвлекат децата за откуп. Не получих твърди гаранции, че държавата ще ми осигури безопасност и трябваше да се оправям сам. Така и направих – приех да се снимам в реклама на ВИС-2 срещу това те да поемат грижата не само за моята безопасност, но и на цялото ми семейство, когато сме в България.

На конгреса старата власт оцеля, след като в последния момент ЦСКА, със собственик Илия Павлов тогава, се отметна подлярски и подкрепи Батето. Аз пък бях прекалил с атаките към Христо Бонев, като дори го бях обидил незаслужено, наричайки го „Господин Никой“. Разбира се, визирах позицията му на национален селекционер и лошата игра на отбора. Нищо повече. И имах намерение още преди конгреса да се изясним и дори да се извиня лично, но хиена като Бонев избягваше среща с мен. Знаеше, че на нея няма как да не се сдобрим, но не знаеше какво може да произтече в крайна сметка от помирението ни. Мътни времена бяха наистина.

Разбира се, въпросната среща беше неизбежна, както и конгресът, който им бях обещал. Но след загубата на моя тим на форума смених тактиката като във футболен мач. Някои от съотборниците ми постъпиха йезуитски след Евро’96, но за почти година го преболедувах. Контрата обаче остана в мен и това не ми харесваше. Исках да им покажа, че ако реша, и аз мога да действам хлъзгаво като тях. И да се върна в националния отбор не през задния, не и през парадния, а през някой страничен вход.

Прецених ситуацията без излишни емоции. В БФС вече бяха наясно, че има реален риск без мен да се провалят в квалификацията за Мондиал’98. А подобна развръзка за тях бе равносилна на ритуално харакири. Феновете изобщо нямаше да ги бавят – щяха да ги изметат без съд и присъда. И конгрес нямаше да дочакат дори. Знаех, че съм камък, който въпреки всичко случило се до момента няма как да заобиколят. И бях абсолютен реалист за създалото се положение. Изобщо не се водех от популярното у нас „Не е важно кой си, а за какъв се мислиш“. Решителните срещи с Русия за Мондиал’98 бяха в края на програмата на квалификационната група. Постепенно под натиска на големите медии БФС върна в отбора и Любо Пенев, и Данчо Лечков, и Петър Хубчев, но той пък на инат отказа. На мен Батето като стар и печен играч ми изпрати емисари, че е окей да се завърна. И дори ме светна за най-прекия път – да се разбера директно с Христо Бонев.

„Ако можеш!“ – натъртиха ми хората на Славков.

Изпратих ги с кратък отговор:

„Предайте му дословно: „Такива проблеми ги решавам по-бързо, отколкото си завързвам обувките“.

Така се стигна до прословутата среща с букета за Бонев, както твърдяха някои тъпанари. Цветята, естествено, бяха за съпругата му Ема. Направих най-нормалния жест за един неканен гост – поднесох букет на домакинята, преди да разбера дали ще ме приемат, или изгонят. Наскоро бате Ицо каза в интервю, че като ме видял през шпионката пред вратата на апартамента, казал на жена си:

„Ти се разправяй с него, аз отивам да се заключа на терасата“.

Не знам дали се шегува, или е било наистина така, но в крайна сметка прие бащински извиненията ми. Както и очаквах, бързо се разбрахме. Не го каза, но знаех – даваше си сметка, че без мен мондиалът по-скоро ще се окаже невъзможен за България.

В лагера на националите в Слънчев бряг нахлух изненадващо за отбора 5 дни преди мача с Люксембург. Христо Бонев обяви решението – Христо Стоичков се връща в тима. Без коментар. Бях много ядосан на Трифон, че като мой брат не ме подкрепи в бойкота и не пропуснах да го издразня веднага.

„Искам да ми върнеш капитанската лента – обявих му вместо „Здравей“. – Тя се полага на мен, а не на теб!“

Провокирах го само, а той взе, че се хвана и избухна сериозен:

„Как може да си искаш обратно нещо, което никога не е било твое! – развика се, държейки се за главата. – Звезделин Стоичков се завърна и веднага започна да командва. Не мога да повярвам. Не си ми давал лентата, за да ти я връщам. Забрави!“

Още същия ден се обадих на корифея на спортните фотографи Бончук Андонов да ми изпрати спешно големи копия на снимка от вестник „Старт“. Помнех отлично фотоса – на цялата първа страница публикуваха как връчвам лентата на Трифон в ЦСКА, преди да замина за „Барселона“. И на мига щом получих пратката, разлепих снимката на няколко места в станцията на Министерския съвет в Слънчев бряг, лятната резиденция на отбора ни. А под тази в моята стая дори написах:

„Аз определям капитаните и аз ги сменям!“.

Избих рибата.

Като част от „отмъщението на роднините“ си наложих и вечер да не излизам никъде. Стоях си кротко в лагера и само питах на висок глас:

„Така ли ще я караме, бате Ицо? Не спазват реда и режима, скитат по цели нощи, а на световно ще ходим. Няма да постигнем резултат така. Не е честно едни да се подчиняваме на правилата тук, а други да си развяват коня…“.

Бонев нямаше как да не реагира – ядосан дебна една вечер от балкона си нарушителите и естествено ги хвана. Свика и събрание. Глоби, наказания. Аз си пасувам. Но по-късно не пропуснах да ги жегна, като им казах, че всеки си заслужава съдбата. Не си удържаха на думата, предадоха Пената, а сега хленчат. Подхвърлих им също, че дори след година скандали пак съм „най-добре“. Да, вярно се оказа все пак онова „Не гледайте Стоичков, той…“.

Всичко по моята вендета си го позволих, защото мачът с Люксембург беше лесен и нямаше опасност от гаф. Спечелихме с 4:0 – голмайстори Стоичков, Костадинов, Балъков и Лечков. Какво каре само! Бях убеден, че в пушките ни има още барут. А и нали се върнах, за да играя пак на световно. Преживях адски тежко единайсетте месеца на бойкота. Много гадно бе, когато гледах отстрани как моят отбор се гърчи срещу футболни „гиганти“ като Израел и Люксембург. Разбира се, давах си и сметка – сам се вкарах в тази кошмарна история. Но пък бях прав и ако и днес мога да избирам, отново ще мина по същия път.

Както и да е – истинският играч приема провала, сякаш нищо не е станало. Продължих напред с белег, който и до днес ми напомня да внимавам, когато се дават гръмки обещания или се обявява „няма проблем“. Налагам си обаче да не задълбавам в някаква силна мнителност. Не съм от онези, които вярват само на Бог, защото не вярват на хората. Но пък винаги си имам едно наум, когато се афишират големи планове.

Класирахме се за Франция’98 след мач, за който и до днес руснаците плачат, както ние от съдийството на полуфинала срещу Италия в Щатите.

„Четири дузпи не ни дадоха!“, жалваха се в София лидерите на „Сборная“.

Какво да се прави? Футболът не винаги е справедлив, момчета. Поколения български национали предполагам ще го потвърдят. Хвърлих 20-метров пас на Трифон и той с глава заби за победното 1:0 в средата на второто полувреме. Препълненият „Васил Левски“ се разлюля от възторг. Освободихме руснаците от световното на 10 септември, както бях обещал.

Дали щяхме да победим и да се класираме с този успех, ако не бях се върнал? Няма кой да ви каже по една проста причина. Във футбола няма „ако“. Ако този играл, ако онзи не играл… Ако еди-кой си не го били спрели за чужбина, ако друг не се бил контузил там, ако баба беше мъжка… Чешене на езиците само. Накрая стойност имат единствено резултатите. И е тъпо, даже много тъпо, да спориш с фактите.

Последното до този момент участие на страната ни на мондиал, за съжаление, се оказа неуспешно като всички други преди фурора в САЩ’94. България на финалите – каква скука! Онази английска фраза пак стана актуална. Участници и нищо повече. Фон за великите сили. Можехме да направим и нещо повече, но този път ни Господ, ни Дявол се интересуваше от нас. Разбира се, когато шансът ти обърне гръб, идва ред на моженето. И ако бяхме запазили стария си отбор, вероятно щяхме да излезем от групата. Но „ако“ няма. Имаше факт – Четвъртите в света вече ги имаше само на хартия. Не, не казвам, че бяхме книжни тигри. Просто старият отбор реално бе захвърлен на бунището на историята.

Смяната на властта в БГ футбола имаше цена и именно във Франция дойде времето да се плаща сметката. Тук през 1993 година започна нашият фурор и тук, 55 месеца по-късно, свихме платната. Каква ирония, нали?

"Площад Славейков"