Стана ми малко гадно. И даже вдигнах кръвно.

Толкова за реакцията на таксиметровия шофьор, който почти час возил из София младия мъж, току-що убил приятелката си и с плачещо едногодишно дете на ръце.

Същият шофьор, който отказал да вземе момиченцето и да го заведе в районното, защото „само това не искай. Кво праим с дете на една година, не можем да кърмя…“

Разказът е потресаващ. Равен тон, изброяване на събития добросъвестно, без емоции, детайлно.

Дал даже вода на детето, обяснява, дал му и да си поиграе с кутия от цигари.

И всичко било точно

Вероятно не му се е разправяло, полиция, загуба на време, на клиенти, на пари и на рахатлък.

Като разбрал, че детето е мъртво, му станало малко гадно.

Това е единственото приближение до емоция и някаква демонстрация на чувства в тази история.

Шофьорът искал само да се отърве. Е, успял е, честито.

Странични опити действията му или бездействието му да бъдат обяснени със страх от опрения пистолет някак не се потвърждават от историята му.

Той даже не се е и страхувал, просто е искал да не го занимават, да си продължи все едно, че нищо не е станало.

Затова и после в осмислянето на случилото се няма опит за оправдание. Липсва усещането за вина, затова няма дори и намек за разкаяние.

Така се е случило

Убиецът също вероятно е бил „добро момче“ в тази история, по разкази (каквито винаги има) на околните „добри хора“, а може би и приятелката му го е дразнела, сиреч тормозила го е психически, как да не ѝ посегне...  

Добрите хора, които наблюдават отстрани, винаги имат мнение и са наясно какво става, но никога не се намесват.

Имало е да става

Съвсем наскоро пак такива добри хора са слушали как млада адвокатка, брутално нападната от свой клиент в собствената си кантора, е крещяла за помощ – дълго и без резултат. И пак не става дума за геройство, можело е просто да звъннат в полицията. Но не са се намесили.

Защото кой я знае всъщност...

При зверската катастрофа край Своге свидетели разказваха как колите са отминавали една след друга, без да спрат и да предложат помощ.

Пу-пу-пу. Добре, че не бях аз

Учители, ученици и т. н. са  разпознали на камерите Йоан Матев след убийството на 15-годишния Георги в Борисовата градина, знаели са, че е той, че не е бил на училище, за кръв по дрехите, но удобно са си мълчали сякаш нищо не се е случило.

Защото това са си техни работи

И т.н.

После колко голяма е изненадата, когато идват зловещи новини за малтретирани деца, бити и убити жени, за тормозени старци, за безкрайна жестокост между деца.

И всеобщото възмущение...

Да, днес е 1 ноември. Да, Денят на народните будители. Чудесен повод за всякакви упражнения на тема патриотизъм, духовност, национално съзнание, високопарни клишета, размисли будни ли сме или в кома, възможност да се навлече носия и да се развие кратка, но за сметка на това безсъдържателна дискусия „Хелоуин или Деня на будителите“.

А това будителство може да бъде и съвсем просто –  малко съпричастност, малко състрадателност, малко реакция в точния момент, да чуеш другия. Без геройства и без саможертва.  

Но с речите и хорàта е по-лесно.

И всичко е точно, щото тука е така.