Датският писател Ханс Кристиан Андерсен държи в мазето си в продължение на 16 години еднокрака пигмейка от Конго. Той я храни с наденички, тя пише за него приказки. Понякога Андерсен пътува до Лондон при приятеля си Чарлс Дикенс, който държи у дома си сестрата на конгоанската затворничка – с подобни цели.

Действието в новата пиеса на ирландско-британския драматург, режисьор и сценарист Мартин Макдона „A Very Very Very Dark Matter“ (Много, много, много тъмна материя), чиято премиера се състоя в лондонския театър „Бридж“, не се развива в Ирландия или в Дивия запад, а в заснежена Дания в края на XIX век, съобщава Би Би Си.

В сутерена на къщата си в Копенхаген глупавият и суетен Андерсен, изигран от носителя на „Оскар“ Джим Броудбент, се гордее с писателския си талант и чете на глас писма от фенове, докато се чуди откъде в главата на конгоанската пигмейка Марджъри има толкова много истории. От диалозите става ясно, че всички идеи на прочутия детски писател принадлежат на осакатената жена, която живее в малък стъклен сандък (с тесни прозорчета за наденичките), откъдето писателят почти не я пуска да излиза.

„Аз просто взимам откъсите, което ми харесват, и изрязвам всичко останало от историята. Точно като режисьор в немски театър“, шегува се Андерсен за приказките, измислени от Марджъри, и й обяснява, че не съществуват чернокожи русалки.

Марджъри, чието истинско име Андерсен отказва да произнесе, защото не може да го изговори, е олицетворение на белгийската политика в Конго от края на XIX век. Това време съвпада с последните години от живота на датския писател. Тогавашният крал на Белгия Леополд II фактически е превърнал конгоанците в свои роби, създал е така наречената Свободна държава Конго (днес Демократична Република Конго) в лично имение. Местните жители добивали за колонизаторите каучук и слонова кост, а тези, които отказвали да се подчиняват на властите, са подлагани на изтребление – и за 20-годишното съществуване на „държавата“ са загинали около 10 милиона души.

За тези събития напомня и двойката полупризрачни, покрити с кръв, въоръжени белгийци, разхождащи се между сцените и появяващи се в различни епизоди. И да, в един момент оръжието стреля.

Сянката и колониализма

Преди година, когато анонсира началото на работата на режисьора Матю Дънстър по новата си пиеса, Макдона отбеляза, че тя се основава на мрачните приказки на Андерсен, които ще станат още „по-опасни, донякъде изопачени и смешни“. В центъра на пиесата е залегнала малко позната приказка на датския писател „Сянката“.

Героят на приказката не иска да признае съществуването на своята сянка, тя го дразни и той я прогонва, за да пише спокойно за „за доброто и красивото”. Но без своята сянка писателят се разболява и тя се връща при него под образа на човек, предлага му да си разменят ролите и започва да му отмъщава.

Така Макдона преплита мотива за сянката с темите за богатите, признати приживе писатели, и колониализма. Колонизираните пигмеи са сянката на колониалистите, които са принудени да ги следват, но в някакъв момент те неизбежно ще се разделят и ще се погрижат сами за себе си. Макдона подчертава това, превръщайки Андерсен и Дикенс в доведени до абсурд, карикатурни персонажи, а Марджъри, зловещо потропваща с дървения си крак, има безобиден вид – но е способна да убие потисника си.

Защо Андерсен?

Датският разказвач на приказки изглежда идеален за герой на Макдона. Съвременниците на Андерсен често споменават неговия тревожен и подозрителен характер и вечната му самота. Прието е да се смята и че въобще не е обичал деца.

За американската актриса Джонета Юла’Мей Екълс лондонската постановка е театрален дебют, но според критиците тя успешно съчетава „патоса на унижените и оскърбените“ с трогателна неловкост и наивност. Андерсен в изпълнението на Джим Броудбент е едновременно по детски арогантен, жесток, любезен и егоцентричен.

Като драматург носителят на „Оскар“, „Златен глобус“ и „БАФТА“ Мартин Макдона е сред любимците на българската театрална сцена. В момента пиесите му „Пухеният“ и „Палачи“ могат да бъдат гледани в Театър „199“ (постановка на Явор Гърдев) и Театър „София“ (постановка на Стоян Радев).

Площад Славейков