Ad Config - Website header

 

Article_top

75 години навърши Георги Дюлгеров в края на септември. Режисьорът не отбеляза юбилея с помпозни празненства, а с прожекция в театър „Сити Марк“ преди дни в столицата. Показана бе възстановената (ремастерирана) трета серия на „Мера според мера“. Оказва се, че „Мера според мера“ не съществува на позитив в Националната филмотека – и днес усилията на режисьора са да възстанови филма от едно фалшиво копие.

Поканихме Георги Дюлгеров, за да поговорим за успеха на българското кино преди и след промените, за компромисите в професията, за незаснетите филми, за разликата между публика и зрители и за липсата на елит на нацията.

– Г-н Дюлгеров, ако сега трябваше да започнете кариерата си в киното, каква история бихте разказали?

– Зависи къде се намирам. Сега едва ли бих разказал това, което съм разказвал, когато съм бил млад. Когато човек е на 27 години (тогава започнах аз), мисли с един акъл, а на 75 – със съвсем друг. Дълбоко съжалявам днешните млади, защото започват толкова късно. Тези филми, които можеш да направиш, когато си в началото на 20-те и в края на 30-те, не можеш да направиш, когато си на 40. Не можеш да ги направиш, когато си на 50. Те зависят от човешката ситуация. Днес дебютират в най-добрия случай на трийсет и няколко, но има и дебют след 50 години – нечовешко е. Така че филмите ми са свързани с времето, в което съм живял, и в зависимост от годините, на които съм бил. Ако трябва да направим обзор на филмите ми, вероятно можем да ги делим на два периода – до и след 1990 г. Всички филми, които съм направил до 1990-а са посветени на едно нещо, което тогава страшно много ме е занимавало – конфликта между личността и обществото, което днес наричаме тоталитарна система. Разбира се, негативите винаги са били на страната на системата, личността винаги е страдала. След 1990-а вече се занимавах с други неща.

– Много ли са разказите в папката Ви с незаснети истории преди и след промените?

– Има някои, за които особено много ме боли и страшно съжалявам. Имам и проект, който сега не минава по разни комисии и също ми е скъп, но няма да се жалвам и да хленча. Проектът, за който наистина ми е жал, че не стана, и много ме е яд за това, е за Съединението – тема, която страшно много ме вълнува. През 1984 г. бях пред снимки на този филм. Възобнових опита си да направя същия проект през ХХІ век и пак не стана. Съжалявам много, защото лудостта на онези българи, които са направили Съединението въпреки всички велики сили, въпреки покровителката Русия, въпреки благоразумните съвети на Батенберг и Каравелов, и са успели, е нещо, което заслужава да се вгледаш в него. Но не като публицистично събитие – за него твърде много се приказва на всеки 6 септември, а да се вгледаш в хората. Що за човек е бил Захарий Стоянов, да речем – вечният втори, медвенското овчарче, което на 20 години се научава да чете и пише и написва една от най-великите книги, „Записки по българските въстания“? Кой е бил този втори, който се е страхувал да стане първи? И въпреки всичко, обстоятелствата са го натикали той да оглави това Съединение, но той до такава степен е бил толерантен и е придърпвал другите около себе си, че е дал шанс на всеки един около него да повярва, че той прави Съединението. И то затова успява.

Тогава си давах ясна сметка, че за Съединението може да се разкаже и през Чардафон. Но щеше да бъде повторение на „Мера“-та. Да сложиш чешита и през неговите очи да разкажеш историята. Искаше ми се да разкажа филма през Захарий. Той е сложна личност със страхотни залитания и убеждения, с голяма самокритичност. Един добър кълн от българите, добър екземпляр. В „Записките“ той непрекъснато разказва със самоирония за себе си.

– Имате ли актьор за образа на Захарий Стоянов?

– Това пак зависи от времето. През 1984 г. Захарий щеше да е Ивайло Христов, който тогава беше на 29-30 години и тъкмо изгряваше като актьор. Ивайло, освен че има визуална прилика със Захарий, има енергия и чувство за хумор – а Захарий е имал чувство за хумор. В началото на ХХІ в., когато отново взех да се замислям, все още млад беше Филип Аврамов и той можеше да го направи. Дори не съм говорил с него, ние не сме много близки, но си мислех за него. Там има и много други прекрасни герои – Чардафон, Спиро Керпията…

– Филип Аврамов прави великолепна роля като Димитър Общи във „Възвишение“ – с какви очи гледахте този филм?

– Не ме питайте за това – защото ще трябва да направя един дълъг и пространен разговор за достойнствата и недостатъците на филма, а не е това темата.

– Какво цените най-много в българското кино от ХХІ век?

– Не се наемам в такъв разговор да правя обобщение. Ценя това, че има хора, които отстояват себе си, както и онова, което мислят, че е кино – и че го правят въпреки всичко. И за да не изпадам в многословие, ще дам един-единствен пример – Любомир Младенов. Възхищавам се на това момче; той е визуалист, минималист, човек, който е дълбоко убеден, че киното е изкуство. Завърши в много тежки години, през 90-те, когато се снимаха малко филми и мнозина около него направиха компромиси, нагодиха се към така наречените изисквания на пазара. За съжаление, това не са „изисквания на пазара“, а пораженията, които американското кино, едно раково образувание, нанесе в културата и кинокултурата в частност. Любчо отстоя себе си и прави такова кино, каквото обича. То не е зрителско, а е изкуство. Последният филм, който направи, е „Кораб в стая“. Много го харесвам. Преди това направи „Ловен парк“ – без пари, сам, извън държавната система. Това ценя аз – хора, които не се нагаждат, не се приспособяват, не се навеждат.

– Какво ще кажете за онези т. нар. независими български филми, които не се правят с пари от държавата, а частно? Някои от тях са най-касовите в най-новата ни история – „Шменти капели“, „Чужденецът“, „Живи легенди“?

– Не харесвам нито „Живи легенди“, нито „Чужденецът“, а това другото не съм гледал. Защото това е точно нагаждане, подражателство на т. нар. зрителско кино. Дълбоко не харесвам тези филми.

– Защо филмите на големите български режисьори отпреди 1989-а нямаха широка аудитория след промените?

– А, това е хубава тема. Защото останаха верни на себе си – за разлика от някои наши критици, които се възхищаваха как румънците успели да пробият. Не мисля, че това, което направиха румънците, е чак такъв пример за подражание. Те много хитро помирисаха какво се търси, какво се котира на Запад и се намърдаха в тази ниша. Измежду филмите, които произведоха, има и хубави, да речем филмите на Кристиан Мунджиу. Нашите останаха верни на себе си. Иван Черкелов, Иглика Трифонова, Людмил Трифонов, Красимир Крумов-Грец продължиха да правят това кино, с което създадоха новата вълна в края на 80-те („Парчета любов“, „Бягащи кучета“ и т.н.). Не беше лицемерно от тяхна страна, когато в края на 80-те казаха:
„Ние искаме да създаваме за себе си, за това, което знаем, което можем да видим и да пипнем, защото знаем, че то е истина, а останалото звучи като фалш“. След това те продължиха да бъдат верни на себе си, да отстояват себе си.

– Но защо не достигат до публиката?

– Въпроса за публиката мога да коментирам спокойно, защото аз от социалистическо време, от време оно съм казал, че не може да има понятие „публика“, няма такова нещо. Има зрители, а публиката са онези, които отиват, купуват си билети и ядат пуканки в салоните. С тази публика сега отчитат големите касови успехи, които са много смешни в сравнение със зрителите, които събираха нашите филми преди 1990-а. Зрител е този, който е отишъл на кино, видял, развълнувал се е и е влязъл във филма, така че нещо му е останало. Качественият зрител за мен има огромно значение. Количественият зрител няма никакво значение. Аз съм дълбоко убеден, че и Черкелов, и Людмила, и Иглика, и Грец имат своите зрители. Друг пример – неотдавна говорих с един наш професор в Брюкселската консерватория, Боян Воденичаров. Стана дума за Едуард Захариев и той каза: „Преброяване на дивите зайци“ и „Вилна зона“ в ония времена ни дадоха надежда да живеем“. Това е качественият зрител!

– Една шепа зрители, какво влияние е това?

– Достатъчно. Елитът на една нация е в тази шепа. Нека не се лъжем с псевдо-демократични категории. 6% от хората в Москва гледат театър. Не съм сигурен в България дали има и 6%. Не знам колко е процентът на интелигентния зрител, но това е елитът на нацията. Тодор-живковия лозунг „По-близо до народа“ да го забравим.

– Този принцип днес е много по-валиден от времето на Тодор Живков.

– Валиден е, защото отърва на т. нар. мениджъри и разпространители.

– Ето, Вежди Рашидов е убеден, че с парите, които държавата дава, трябва да се правят филми, които трябва да връщат нещо в бюджета.

– Това е ситуация, за която в момента никой не мисли. Нито един от сериозните теоретици на киното не се занимава да я изследва – хората вече не ходят в кинозалите, това е голата истина. Младото поколение не влиза и няма да влиза в кинозалите. Много ясно – как ще влязат, като имат интернет, имат мобилните си телефони и таблети, на които гледат кино.

– Искате да кажете, че настъпва краят на киносалоните и до публиката трябва да се достига по друг начин?

– Естествено. Интернет платформата е бъдещето. Трябва да се анализира как да се предлагат филми там.

– …също и как да бъде безплатно, защото онлайн публиката иска да гледа без пари.

– Сещам се за едно събитие. В бившето кино „Левски“, днес „Сити Марк“, показахме реставрирана трета серия на „Мера според мера“. Какво значи реставрирана? Оригиналните копия на „Мера според мера“ бяха загубени. Без да навлизам в конспирации, според мен някой ги потурчи, защото филмът никак не се харесваше. В началото на 90-те аз с ужас установих, че Българска национална филмотека притежава едно фалшиво копие, което е с 4 минути по-дълго и със съвършено друг звук. Навремето го направихме, за да отчетем плана на студиото. Беше ми обещано, че ще го дадат на разпространителите, ще отчетат плана на студиото и после ще го унищожат. „Мера според мера“ на позитив не съществува, за което страшно ме болеше. Сега Добромир Чочов вкара новата технология, сканирахме и разчетохме наново негатива и получихме оригиналната картина.

– Колко по-различен е този филм от това, което сме гледали преди? Само от визуална гледна точка ли е разликата?

– От визуална. Киното е визия – ако не видиш филма във визията, в която авторът го е замислил, а го видиш в някакво сбито изображение, с някакви цветове, които не съществуват, филмът го няма. Това е като да миришеш роза през противогаз.

– Казвате, че масовата публика не Ви интересува – но все пак преди 10 ноември и Вашите, и на Николай Волев филми имаха много зрители…

– Моите филми никога не са имали много зрители. Никога не съм бил касов режисьор. Тогава даваха премии за зрителски успех и това се оказа безумно сладка премия. Аз я получих един-единствен път за „Нешка Робева и нейните момичета“, документален филм. Тази премия се изчисляваше на база бюджета на филма и с колко надхвърлят приходите. Изведнъж се оказа, че получих бая солидна премия за „Нешка“ – солидна сума, вече и аз не помня колко. И си викам: „Сладка работа, бе! Аз защо не съм правил филми за зрители досега?“.

– Николай Волев остана ли верен на себе си през годините? Филмите му преди и след 10 ноември предизвикват съвсем различен интерес от страна на зрителите.

– Не искам да коментирам колеги, защото влизам в много дълъг разговор. Казах кои останаха верни на себе си, според мен. Николай използва естетиката на шока и се опитва да я приложи и сега. Само че тя беше интересна тогава, а днес вече всичко може да се приказва. Когато съществуват вестник „Шок“, „Уикенд“ и други такива глупости, естетиката на шока вече не въздейства.

– Коя България предпочитате – онази, в която изкуството говореше чрез метафори, чрез намеци, с езоповия език, или днешната, в която дори едно изречение в прав текст не може да бъде разбрано?

– Не мога да се връщам с носталгия към онези времена, защото всеки път, когато ми заговорят за Татовото време, се сещам за страха, в който живяхме. Да, говорехме с езопов език и с публиката имахме кодирана система – разбирахме се. Когато ставаше дума за едно училище и проблемите на това училище във филма „Не си отивай“, всички разбираха, че става дума за държавата и за взаимоотношенията в нея. Това до голяма степен ни стимулираше да търсим по-силни кинометафори, но оставаше страхът, в който съществувахме и невъзможността публично да говориш за това, което искаш да кажеш. Преди година прочетох статия за „Авантаж“ от Димитър Камбуров в едно списание, „Артизанин“. В нея за пръв път се говореше за „Авантаж“ това, което се казва реално във филма. Имаше много положителни отзиви за филма, но всички бяха под сурдинка, само тихичко намекваха.

– А за „Сребърната мечка“, която получихте в Берлин тогава, имаше ли точна мотивация? Може би журито е напипало есенцията на филма?

– Аз извадих голям късмет, че в журито имаше много хора „от нашите“, от нашия лагер, и те разбраха за какво става дума. И най-вече Лариса Шепитко (съветска актриса, сценарист и режисьор – бел. ред.), която беше много мощна и влиятелна фигура в Берлин, след като предишната година беше спечелила наградата. Когато гледа филма, тя каза: „Българското кино спря да ходи по къси панталонки с твоя филм“.

– Значи този език и на Запад е бил разбираем?

– Разбраха го само хората от нашия лагер. Разбра го Лариса, Конрад Волф и те го обясниха на Серджо Леоне и на Тео Ангелопулос. Така се случи работата. Но председател на журито беше Патриша Хайсмит, авторка на криминални романи, която до края нищо не разбра и каза: „Това не е добра кримка“. И те ѝ обясняват, че това не е кримка, става дума за друго.

– Толкова години по-късно Западът дали разбра в какъв затвор сме живели в продължение на 45 години?

– Мисля, че и досега отношението към времето, в което ние живеем, е мотивирано от определени клишета. Те неслучайно харесват клиширани филми, в които режимът на Чаушеску е тъмен, мрачен и хората в него са нещастни… Не могат да схванат сложността, защото това беше сложно време, като всяко време.

– Имаше ли теми, към които така и не посегнахте, колкото и много да Ви се е искало?

– Не, аз съм чист пред съвестта си, нямам филми, с които да съм проституирал. Филмите, които съм направил, включително и „ И дойде денят“, който е за 9 септември, са направени без никакъв компромис. В „И дойде денят“ за пръв път показах масовите разстрели след 9 септември. Без аз сам да разбера за това, заслугата е на сценариста Васил Акьов. Това беше един от епизодите, заради които той изпадна в немилост. Каквото и да говорехме, той през цялото време питаше: „Разстрелите ще ги има, нали?“. И аз казвам: „Как, бе, Василе, аз заради разстрелите съм се наел да го правя този филм“.

– Имали ли сте проблеми с Държавна сигурност? Притеснявали ли са Ви, притискали ли са Ви да сътрудничите?

– Да сътруднича – не. Още като бях в казармата получих такова предложение и казах „Не“. Аз съм голям бърборко – много приказвам и за шпионин не ставам.

– След това оставиха ли Ви на мира?

– Никога не са ме оставяли, аз все пак учих в Москва. Заминах с конкурс, но това е дълга история. Имах проблеми, но не с Държавна сигурност. Имаше някаква Идеологическа редакция към МВР. Един ни привика да ни каже, че ще спре филма. Аз бях с Руси Чанев, слава Богу. Като ми говорят такива неща, се навеждам и започвам да пиша, за да си скрия яда. А Руси е очарователен, пусна си усмивката, извади едни сини очи и каза: „Кажете сега, какъв е проблемът?“. Дълго приказвахме и се разбра, че онзи просто иска да получи хонорар като консултант на филма, меркантилна личност. Писахме го консултант за едни 400 лв. и прескочихме препятствието „Идеологическа редакция“. Повече не съм го и видял този човек, дори не го мернах на прожекцията на филма.

– Редно ли е днес да се дава трибуна на хората, работили за Държавна сигурност?

– Абсолютно съм съгласен, че не е редно.

– Защо в България не бе направена лустрация, какво е Вашето обяснение?

– Чувствам се неподготвен да говоря на теми извън киното. Трябва да имам информация – моят принцип е такъв. За да говоря за нещо такова, аз трябва да съм го прочел, да го видя в контекст, да го осмисля. Една от големите беди на нашето време е, че не се чете, не се осмисля едно нещо както трябва и се започва страхотна шумотевица около него. Чакайте, спрете се, бе! Къде се намираме, нали уж водим някакви нормални разговори!

– Ще поставя въпроса другояче – каква би била България, ако беше минала през лустрация?

– Това също е много сложен процес. За моя близък, покоен вече приятел Георги Данаилов, излезе някакво картонче и го обявиха за сътрудник. Трябва да си дадем сметка как е живял този човек. Допускам, че в един момент може и нещо да е подписал. Но Жожо е жестоко репресиран, натикан в Свищов, смазан, но талантът му избуява по някакъв начин, след като завършва химия; започва да пише, закача се за Иванка Гръбчева, тя му дава рамо и така той влиза в киното. Постепенно талантът му се разгърна и той започна да пише много хубави пиеси и сценарии. Също и прекрасни книги… Как може този човек да е на едно ниво с някой друг, който е писал откровени доноси! Георги Данаилов сам се лустрира и се оттегли. Друг случай – покойният Богдан Богданов. Човекът се изповяда защо го е направил. Добре, ще го кажа така: Вие за смъртното наказание ли сте?

– Не, разбира се.

– Но има хора, които заслужават смъртно наказание, нали?

– Това не значи, че то трябва да се прилага.

– Това не значи, че трябва да се прилага и лустрация, мен ако питате. Защото ще изгорят много хора като Жожо. А е имало гадове, които са доносничели.

– Кои са авторитетите в културата в днешното ни общество? В едно интервю казвате, че личности като Валери Петров, Радичков… днес са забравени. Струва ми се, че това не се отнася за тях.

– Много хора от моята гилдия незаслужено са забравени. Едуард Захариев въобще не се споменава. Страхотен режисьор, а е забравен. Забравен е Рангел Вълчанов, сега излезе нещо за годишнина от смъртта му, но къде е той? Бинка Желязкова, Христо Ганев за мен са еталон за честно поведение и в живота, и в изкуството. Обречени сме на забрава, това не е от днес беда на българина. Ние имаме къса историческа памет, а това се дължи на историческото ни развитие. За съжаление, България не е изградила йерархичната система, която съществува в нормалните държави, и е необходима на всяко едно нормално общество. Тя има своите кусури, но по-добре да я има тази йерархия, за да подрежда ценностите. Вижте една Франция. Там не може да влезеш в политическия им елит, ако не си завършил определено училище.

– Нямаме елит, защото големите личности не се ценят от обществото – коментарът за всеки е „О, знам го тоя…“.

– Ние никога не сме имали елит. Нашите попове по време на Възраждането са се занимавали с политика. Имаме ли някой, който да е философствал на религиозни теми, както например големите мислители в православието? Не. Нямаме църковен, нямаме духовен елит. В изкуството как да имаме, като всеки започва наново. Единствената традиция в изкуството, която не се е прекъснала от османската култура, е в изобразителното изкуство. Имаме църковните щампи. И в щампите, и в иконите, и във фреските, онази Средновековна България по някакъв начин продължава. Това е сериозна работа и ако погледнете, виждате как имаме много силни личности – откъде иначе да се появят изведнъж всичките като Иван Милев, Кирил Цонев, Иван Ненов, Златю Бояджиев?

– Защо всеки от тях е авторитет само в рамките на България – никой не е признат на световно ниво?

– Няма никакво значение. Те са големи, велики. Това, че ние сме малка държава и не сме си направили пиар, не прави Йовков по-малък от когото и да е. Малко са, но ги имаме.

– Смятате, че не са познати навън поради лоша комуникация?

– Смятам, че е лош пиар. Ако ще говорим за пиар, веднага мога да ви дам пример с киното. През 1974 г. ще ме пращат във Франкфурт на Майн на някакъв фестивал с „И дойде денят“, първия ми пълнометражен филм. Викам: „Сам ли ще бъда, неудобно е. Дайте някакъв човек там, да сме поне двама. Не мога да ходя сам да се хваля – „Гледайте ми филма!“. „Не стига, че теб те пращаме, много искаш“, ми отговориха тогава. Унгарската делегация се състоеше от 15 човека – режисьор, актьори плюс една огромна гилдия от критици, които само с това се занимаваха, да правят пиар на филма. Когато дойде ред да се сменя системата, направих филма „Черната лястовица“, който е копродукция с Франция и Унгария. За да се присъединят унгарците като миноритарен продуцент, ме закараха в Будапеща на техния фестивал през 1992-а. Срещнах се с един от техните шефове – той не говореше английски, много лошо руски и малко немски, а аз немски съм учил само в училище. Общо взето, лош разговор беше. Проведе се горе-долу така: „Вие как сте сега там, в България, колко филма правите?“, пита той и аз със свито сърце отговарям: „Ами един-два годишно“„А сега питай ме колко правим ние?“, казва той и като попитах, отговори: „Много повече, отколкото правехме преди“. „Защо“, питам аз. А той казва: „Защото имаме фонд „Унгарско кино”. Това, което ние и досега нямаме. Ако за нещо би трябвало да се обедини гилдията, това трябва да е! Унгарците си направиха фонд, преди да падне Стената. Вече имаха информация и знаеха как се случват нещата. В този фонд влизат отчисления от рекламите, от лицензите за телевизии. И днес унгарците продължават да си правят тяхното супер незрителско кино. Никой не ги гледа.

– „За тялото и душата“ на унгарката Илдико Енеди миналата година взе „Златна мечка“ на Берлинале.

– Прекрасен филм, но кой го гледа?

– Ние.

– Гледат го качествените зрители. Като казвам, че хората не влизат в кинозалите като зрители, трябва да направя едно уточнение – те влизат във фестивалните салони. Фестивалите трябва да съществуват на всяка цена.

– Не знам дали се прави такава статистика, но в България като че ли фестивалното кино има повече зрители от показваното в киносалоните.

– Защо аз 16 години подред провеждам всяка пролет в Бургас „София филм фест на брега“ с Данчето Ингилизова, лека ѝ пръст?! Започнахме през 2003 г. Защото това е празник за бургазлии.

– Новият кино-литературен фестивал „Синелибри“ също има голям успех, да не говорим за „Киномания“ и „София филм фест“.

– Разбира се, това е столицата. Но идете в провинцията да видите там какво става. Това е пътят – фестивалите.

– Смятате ли, че с повече пари българското кино действително би произвеждало по-качествени филми?

– Естествено, че ще има повече добри филми – защото има много млади и талантливи хора. Аз, слава Богу, все още съм преподавател, непрекъснато общувам с тях и знам. Има наистина качествени хора и те не трябва да чакат да станат на 35 години, за да дебютират.

– С кои Ваши ученици се гордеете?

– Много има да изброявам: Иван Черкелов, Светослав Овчаров, Людмил Тодоров, Иглика Трифонова – това са от предишните. Надя Косева, Любомир Младенов, за когото споменах, също ми е ученик, Венци Василев, който направи „Сняг“. И това е само от един клас. Сега: Мари Веселинова, която взе награда от Варна за детски филм. В късометражното кино: Павел Веснаков ми е бил ученик, Антония Милчева… Много бих могъл да изброявам.

– Да се върнем на незаснетия Ви филм за Съединението. Една шепа хора осъществяват тази промяна. Защо в България днес, където интелектуалците също са една шепа, това е невъзможно?

– Проблемът идва от там, че в България не е изградена нормална йерархия. За съжаление, днешна България съществува от 140 години. Дайте си сметка за тези 140 години колко трудно се изгражда елитът на нацията и колко пъти сме го унищожавали – през войните, в гражданските войни след това от 1923 до 1925 г. – тотално унищожен елит, при антифашистката борба – напълно унищожен елит, в погрома след 1945 г. – колко народни събрания плюс колко министерски кабинети минават под ножа, Трайчо Костов и комунистическият елит – унищожен, колко хора след промените напуснаха страната… Какво искаме, откъде и как да стане тази работа? Става еволюционно.

В трите серии на „Мерата“ за мен не беше първостепенен въпросът дали Македония е българска. Аз си знаех, че е. Но не това е предметът на филма. Предметът е как героят извървява за един човешки живот промяната, която при една нормална еволюция би трябвало да се случи в три поколения. В първа серия Дилбер Танас е първобитен дивак, почти нечленоразделен, развива се, благодарение на катализатора (комитлъка му) и стига до въпроса в трета серия „Ти жив ли си, бре Танасе?“ – това вече е въпросът за смисъла на живота. Това сме ние българите: в един живот ние извървяваме еволюцията, която би трябвало да е нормална за три поколения.

– Преди 2 години се заричате, че не искате да кандидатствате повече за нови филми – отказахте ли се от това крайно решение?

– Да, това го казах след „Буферна зона“, защото филмът беше като рекапитулация на всичко, което съм правил досега. След това кандидатствах с един мой стар проект, не го одобриха три комисии и се отказах.

На 30 септември станах на 75, а тази професия изисква страхотна енергия. На терен трябва да си най-бързият от всички.

– Клинт Истууд е на близо 90, но продължава да режисира.

– Неговата система е друга, той наема други да му вършат работата. При нас няма как. Аз искам да снимам, но като не минава, какво да направя? Филмът е исторически и не мога да си позволя да го направя без пари. Темата е за предателството и за прошката, която отдавна ме интересува. Тя е много актуална за нашето време. Героинята е жена, внедрена при горяните, за да ги предаде – и тя ги предава. Заради това Господ ѝ праща възмездие и най-накрая тя получава прошка.

Но и без да снимам, аз имам занимания, не се оплаквам. Имам студентите, с които не само ми е забавно. Те ме поддържат във форма, защото непрекъснато трябва да четеш, да знаеш, да си на ниво и като те провокират, да можеш да отговориш. Там не разказвам само спомени.

"Площад Славейков"

 

75 години навърши Георги Дюлгеров в края на септември. Режисьорът не отбеляза юбилея с помпозни празненства, а с прожекция в театър „Сити Марк“ преди дни в столицата. Показана бе възстановената (ремастерирана) трета серия на „Мера според мера“. Оказва се, че „Мера според мера“ не съществува на позитив в Националната филмотека – и днес усилията на режисьора са да възстанови филма от едно фалшиво копие.

Поканихме Георги Дюлгеров, за да поговорим за успеха на българското кино преди и след промените, за компромисите в професията, за незаснетите филми, за разликата между публика и зрители и за липсата на елит на нацията.

– Г-н Дюлгеров, ако сега трябваше да започнете кариерата си в киното, каква история бихте разказали?

– Зависи къде се намирам. Сега едва ли бих разказал това, което съм разказвал, когато съм бил млад. Когато човек е на 27 години (тогава започнах аз), мисли с един акъл, а на 75 – със съвсем друг. Дълбоко съжалявам днешните млади, защото започват толкова късно. Тези филми, които можеш да направиш, когато си в началото на 20-те и в края на 30-те, не можеш да направиш, когато си на 40. Не можеш да ги направиш, когато си на 50. Те зависят от човешката ситуация. Днес дебютират в най-добрия случай на трийсет и няколко, но има и дебют след 50 години – нечовешко е. Така че филмите ми са свързани с времето, в което съм живял, и в зависимост от годините, на които съм бил. Ако трябва да направим обзор на филмите ми, вероятно можем да ги делим на два периода – до и след 1990 г. Всички филми, които съм направил до 1990-а са посветени на едно нещо, което тогава страшно много ме е занимавало – конфликта между личността и обществото, което днес наричаме тоталитарна система. Разбира се, негативите винаги са били на страната на системата, личността винаги е страдала. След 1990-а вече се занимавах с други неща.

– Много ли са разказите в папката Ви с незаснети истории преди и след промените?

– Има някои, за които особено много ме боли и страшно съжалявам. Имам и проект, който сега не минава по разни комисии и също ми е скъп, но няма да се жалвам и да хленча. Проектът, за който наистина ми е жал, че не стана, и много ме е яд за това, е за Съединението – тема, която страшно много ме вълнува. През 1984 г. бях пред снимки на този филм. Възобнових опита си да направя същия проект през ХХІ век и пак не стана. Съжалявам много, защото лудостта на онези българи, които са направили Съединението въпреки всички велики сили, въпреки покровителката Русия, въпреки благоразумните съвети на Батенберг и Каравелов, и са успели, е нещо, което заслужава да се вгледаш в него. Но не като публицистично събитие – за него твърде много се приказва на всеки 6 септември, а да се вгледаш в хората. Що за човек е бил Захарий Стоянов, да речем – вечният втори, медвенското овчарче, което на 20 години се научава да чете и пише и написва една от най-великите книги, „Записки по българските въстания“? Кой е бил този втори, който се е страхувал да стане първи? И въпреки всичко, обстоятелствата са го натикали той да оглави това Съединение, но той до такава степен е бил толерантен и е придърпвал другите около себе си, че е дал шанс на всеки един около него да повярва, че той прави Съединението. И то затова успява.

Тогава си давах ясна сметка, че за Съединението може да се разкаже и през Чардафон. Но щеше да бъде повторение на „Мера“-та. Да сложиш чешита и през неговите очи да разкажеш историята. Искаше ми се да разкажа филма през Захарий. Той е сложна личност със страхотни залитания и убеждения, с голяма самокритичност. Един добър кълн от българите, добър екземпляр. В „Записките“ той непрекъснато разказва със самоирония за себе си.

– Имате ли актьор за образа на Захарий Стоянов?

– Това пак зависи от времето. През 1984 г. Захарий щеше да е Ивайло Христов, който тогава беше на 29-30 години и тъкмо изгряваше като актьор. Ивайло, освен че има визуална прилика със Захарий, има енергия и чувство за хумор – а Захарий е имал чувство за хумор. В началото на ХХІ в., когато отново взех да се замислям, все още млад беше Филип Аврамов и той можеше да го направи. Дори не съм говорил с него, ние не сме много близки, но си мислех за него. Там има и много други прекрасни герои – Чардафон, Спиро Керпията…

– Филип Аврамов прави великолепна роля като Димитър Общи във „Възвишение“ – с какви очи гледахте този филм?

– Не ме питайте за това – защото ще трябва да направя един дълъг и пространен разговор за достойнствата и недостатъците на филма, а не е това темата.

– Какво цените най-много в българското кино от ХХІ век?

– Не се наемам в такъв разговор да правя обобщение. Ценя това, че има хора, които отстояват себе си, както и онова, което мислят, че е кино – и че го правят въпреки всичко. И за да не изпадам в многословие, ще дам един-единствен пример – Любомир Младенов. Възхищавам се на това момче; той е визуалист, минималист, човек, който е дълбоко убеден, че киното е изкуство. Завърши в много тежки години, през 90-те, когато се снимаха малко филми и мнозина около него направиха компромиси, нагодиха се към така наречените изисквания на пазара. За съжаление, това не са „изисквания на пазара“, а пораженията, които американското кино, едно раково образувание, нанесе в културата и кинокултурата в частност. Любчо отстоя себе си и прави такова кино, каквото обича. То не е зрителско, а е изкуство. Последният филм, който направи, е „Кораб в стая“. Много го харесвам. Преди това направи „Ловен парк“ – без пари, сам, извън държавната система. Това ценя аз – хора, които не се нагаждат, не се приспособяват, не се навеждат.

– Какво ще кажете за онези т. нар. независими български филми, които не се правят с пари от държавата, а частно? Някои от тях са най-касовите в най-новата ни история – „Шменти капели“, „Чужденецът“, „Живи легенди“?

– Не харесвам нито „Живи легенди“, нито „Чужденецът“, а това другото не съм гледал. Защото това е точно нагаждане, подражателство на т. нар. зрителско кино. Дълбоко не харесвам тези филми.

– Защо филмите на големите български режисьори отпреди 1989-а нямаха широка аудитория след промените?

– А, това е хубава тема. Защото останаха верни на себе си – за разлика от някои наши критици, които се възхищаваха как румънците успели да пробият. Не мисля, че това, което направиха румънците, е чак такъв пример за подражание. Те много хитро помирисаха какво се търси, какво се котира на Запад и се намърдаха в тази ниша. Измежду филмите, които произведоха, има и хубави, да речем филмите на Кристиан Мунджиу. Нашите останаха верни на себе си. Иван Черкелов, Иглика Трифонова, Людмил Трифонов, Красимир Крумов-Грец продължиха да правят това кино, с което създадоха новата вълна в края на 80-те („Парчета любов“, „Бягащи кучета“ и т.н.). Не беше лицемерно от тяхна страна, когато в края на 80-те казаха:
„Ние искаме да създаваме за себе си, за това, което знаем, което можем да видим и да пипнем, защото знаем, че то е истина, а останалото звучи като фалш“. След това те продължиха да бъдат верни на себе си, да отстояват себе си.

– Но защо не достигат до публиката?

– Въпроса за публиката мога да коментирам спокойно, защото аз от социалистическо време, от време оно съм казал, че не може да има понятие „публика“, няма такова нещо. Има зрители, а публиката са онези, които отиват, купуват си билети и ядат пуканки в салоните. С тази публика сега отчитат големите касови успехи, които са много смешни в сравнение със зрителите, които събираха нашите филми преди 1990-а. Зрител е този, който е отишъл на кино, видял, развълнувал се е и е влязъл във филма, така че нещо му е останало. Качественият зрител за мен има огромно значение. Количественият зрител няма никакво значение. Аз съм дълбоко убеден, че и Черкелов, и Людмила, и Иглика, и Грец имат своите зрители. Друг пример – неотдавна говорих с един наш професор в Брюкселската консерватория, Боян Воденичаров. Стана дума за Едуард Захариев и той каза: „Преброяване на дивите зайци“ и „Вилна зона“ в ония времена ни дадоха надежда да живеем“. Това е качественият зрител!

– Една шепа зрители, какво влияние е това?

– Достатъчно. Елитът на една нация е в тази шепа. Нека не се лъжем с псевдо-демократични категории. 6% от хората в Москва гледат театър. Не съм сигурен в България дали има и 6%. Не знам колко е процентът на интелигентния зрител, но това е елитът на нацията. Тодор-живковия лозунг „По-близо до народа“ да го забравим.

– Този принцип днес е много по-валиден от времето на Тодор Живков.

– Валиден е, защото отърва на т. нар. мениджъри и разпространители.

– Ето, Вежди Рашидов е убеден, че с парите, които държавата дава, трябва да се правят филми, които трябва да връщат нещо в бюджета.

– Това е ситуация, за която в момента никой не мисли. Нито един от сериозните теоретици на киното не се занимава да я изследва – хората вече не ходят в кинозалите, това е голата истина. Младото поколение не влиза и няма да влиза в кинозалите. Много ясно – как ще влязат, като имат интернет, имат мобилните си телефони и таблети, на които гледат кино.

– Искате да кажете, че настъпва краят на киносалоните и до публиката трябва да се достига по друг начин?

– Естествено. Интернет платформата е бъдещето. Трябва да се анализира как да се предлагат филми там.

– …също и как да бъде безплатно, защото онлайн публиката иска да гледа без пари.

– Сещам се за едно събитие. В бившето кино „Левски“, днес „Сити Марк“, показахме реставрирана трета серия на „Мера според мера“. Какво значи реставрирана? Оригиналните копия на „Мера според мера“ бяха загубени. Без да навлизам в конспирации, според мен някой ги потурчи, защото филмът никак не се харесваше. В началото на 90-те аз с ужас установих, че Българска национална филмотека притежава едно фалшиво копие, което е с 4 минути по-дълго и със съвършено друг звук. Навремето го направихме, за да отчетем плана на студиото. Беше ми обещано, че ще го дадат на разпространителите, ще отчетат плана на студиото и после ще го унищожат. „Мера според мера“ на позитив не съществува, за което страшно ме болеше. Сега Добромир Чочов вкара новата технология, сканирахме и разчетохме наново негатива и получихме оригиналната картина.

– Колко по-различен е този филм от това, което сме гледали преди? Само от визуална гледна точка ли е разликата?

– От визуална. Киното е визия – ако не видиш филма във визията, в която авторът го е замислил, а го видиш в някакво сбито изображение, с някакви цветове, които не съществуват, филмът го няма. Това е като да миришеш роза през противогаз.

– Казвате, че масовата публика не Ви интересува – но все пак преди 10 ноември и Вашите, и на Николай Волев филми имаха много зрители…

– Моите филми никога не са имали много зрители. Никога не съм бил касов режисьор. Тогава даваха премии за зрителски успех и това се оказа безумно сладка премия. Аз я получих един-единствен път за „Нешка Робева и нейните момичета“, документален филм. Тази премия се изчисляваше на база бюджета на филма и с колко надхвърлят приходите. Изведнъж се оказа, че получих бая солидна премия за „Нешка“ – солидна сума, вече и аз не помня колко. И си викам: „Сладка работа, бе! Аз защо не съм правил филми за зрители досега?“.

– Николай Волев остана ли верен на себе си през годините? Филмите му преди и след 10 ноември предизвикват съвсем различен интерес от страна на зрителите.

– Не искам да коментирам колеги, защото влизам в много дълъг разговор. Казах кои останаха верни на себе си, според мен. Николай използва естетиката на шока и се опитва да я приложи и сега. Само че тя беше интересна тогава, а днес вече всичко може да се приказва. Когато съществуват вестник „Шок“, „Уикенд“ и други такива глупости, естетиката на шока вече не въздейства.

– Коя България предпочитате – онази, в която изкуството говореше чрез метафори, чрез намеци, с езоповия език, или днешната, в която дори едно изречение в прав текст не може да бъде разбрано?

– Не мога да се връщам с носталгия към онези времена, защото всеки път, когато ми заговорят за Татовото време, се сещам за страха, в който живяхме. Да, говорехме с езопов език и с публиката имахме кодирана система – разбирахме се. Когато ставаше дума за едно училище и проблемите на това училище във филма „Не си отивай“, всички разбираха, че става дума за държавата и за взаимоотношенията в нея. Това до голяма степен ни стимулираше да търсим по-силни кинометафори, но оставаше страхът, в който съществувахме и невъзможността публично да говориш за това, което искаш да кажеш. Преди година прочетох статия за „Авантаж“ от Димитър Камбуров в едно списание, „Артизанин“. В нея за пръв път се говореше за „Авантаж“ това, което се казва реално във филма. Имаше много положителни отзиви за филма, но всички бяха под сурдинка, само тихичко намекваха.

– А за „Сребърната мечка“, която получихте в Берлин тогава, имаше ли точна мотивация? Може би журито е напипало есенцията на филма?

– Аз извадих голям късмет, че в журито имаше много хора „от нашите“, от нашия лагер, и те разбраха за какво става дума. И най-вече Лариса Шепитко (съветска актриса, сценарист и режисьор – бел. ред.), която беше много мощна и влиятелна фигура в Берлин, след като предишната година беше спечелила наградата. Когато гледа филма, тя каза: „Българското кино спря да ходи по къси панталонки с твоя филм“.

– Значи този език и на Запад е бил разбираем?

– Разбраха го само хората от нашия лагер. Разбра го Лариса, Конрад Волф и те го обясниха на Серджо Леоне и на Тео Ангелопулос. Така се случи работата. Но председател на журито беше Патриша Хайсмит, авторка на криминални романи, която до края нищо не разбра и каза: „Това не е добра кримка“. И те ѝ обясняват, че това не е кримка, става дума за друго.

– Толкова години по-късно Западът дали разбра в какъв затвор сме живели в продължение на 45 години?

– Мисля, че и досега отношението към времето, в което ние живеем, е мотивирано от определени клишета. Те неслучайно харесват клиширани филми, в които режимът на Чаушеску е тъмен, мрачен и хората в него са нещастни… Не могат да схванат сложността, защото това беше сложно време, като всяко време.

– Имаше ли теми, към които така и не посегнахте, колкото и много да Ви се е искало?

– Не, аз съм чист пред съвестта си, нямам филми, с които да съм проституирал. Филмите, които съм направил, включително и „ И дойде денят“, който е за 9 септември, са направени без никакъв компромис. В „И дойде денят“ за пръв път показах масовите разстрели след 9 септември. Без аз сам да разбера за това, заслугата е на сценариста Васил Акьов. Това беше един от епизодите, заради които той изпадна в немилост. Каквото и да говорехме, той през цялото време питаше: „Разстрелите ще ги има, нали?“. И аз казвам: „Как, бе, Василе, аз заради разстрелите съм се наел да го правя този филм“.

– Имали ли сте проблеми с Държавна сигурност? Притеснявали ли са Ви, притискали ли са Ви да сътрудничите?

– Да сътруднича – не. Още като бях в казармата получих такова предложение и казах „Не“. Аз съм голям бърборко – много приказвам и за шпионин не ставам.

– След това оставиха ли Ви на мира?

– Никога не са ме оставяли, аз все пак учих в Москва. Заминах с конкурс, но това е дълга история. Имах проблеми, но не с Държавна сигурност. Имаше някаква Идеологическа редакция към МВР. Един ни привика да ни каже, че ще спре филма. Аз бях с Руси Чанев, слава Богу. Като ми говорят такива неща, се навеждам и започвам да пиша, за да си скрия яда. А Руси е очарователен, пусна си усмивката, извади едни сини очи и каза: „Кажете сега, какъв е проблемът?“. Дълго приказвахме и се разбра, че онзи просто иска да получи хонорар като консултант на филма, меркантилна личност. Писахме го консултант за едни 400 лв. и прескочихме препятствието „Идеологическа редакция“. Повече не съм го и видял този човек, дори не го мернах на прожекцията на филма.

– Редно ли е днес да се дава трибуна на хората, работили за Държавна сигурност?

– Абсолютно съм съгласен, че не е редно.

– Защо в България не бе направена лустрация, какво е Вашето обяснение?

– Чувствам се неподготвен да говоря на теми извън киното. Трябва да имам информация – моят принцип е такъв. За да говоря за нещо такова, аз трябва да съм го прочел, да го видя в контекст, да го осмисля. Една от големите беди на нашето време е, че не се чете, не се осмисля едно нещо както трябва и се започва страхотна шумотевица около него. Чакайте, спрете се, бе! Къде се намираме, нали уж водим някакви нормални разговори!

– Ще поставя въпроса другояче – каква би била България, ако беше минала през лустрация?

– Това също е много сложен процес. За моя близък, покоен вече приятел Георги Данаилов, излезе някакво картонче и го обявиха за сътрудник. Трябва да си дадем сметка как е живял този човек. Допускам, че в един момент може и нещо да е подписал. Но Жожо е жестоко репресиран, натикан в Свищов, смазан, но талантът му избуява по някакъв начин, след като завършва химия; започва да пише, закача се за Иванка Гръбчева, тя му дава рамо и така той влиза в киното. Постепенно талантът му се разгърна и той започна да пише много хубави пиеси и сценарии. Също и прекрасни книги… Как може този човек да е на едно ниво с някой друг, който е писал откровени доноси! Георги Данаилов сам се лустрира и се оттегли. Друг случай – покойният Богдан Богданов. Човекът се изповяда защо го е направил. Добре, ще го кажа така: Вие за смъртното наказание ли сте?

– Не, разбира се.

– Но има хора, които заслужават смъртно наказание, нали?

– Това не значи, че то трябва да се прилага.

– Това не значи, че трябва да се прилага и лустрация, мен ако питате. Защото ще изгорят много хора като Жожо. А е имало гадове, които са доносничели.

– Кои са авторитетите в културата в днешното ни общество? В едно интервю казвате, че личности като Валери Петров, Радичков… днес са забравени. Струва ми се, че това не се отнася за тях.

– Много хора от моята гилдия незаслужено са забравени. Едуард Захариев въобще не се споменава. Страхотен режисьор, а е забравен. Забравен е Рангел Вълчанов, сега излезе нещо за годишнина от смъртта му, но къде е той? Бинка Желязкова, Христо Ганев за мен са еталон за честно поведение и в живота, и в изкуството. Обречени сме на забрава, това не е от днес беда на българина. Ние имаме къса историческа памет, а това се дължи на историческото ни развитие. За съжаление, България не е изградила йерархичната система, която съществува в нормалните държави, и е необходима на всяко едно нормално общество. Тя има своите кусури, но по-добре да я има тази йерархия, за да подрежда ценностите. Вижте една Франция. Там не може да влезеш в политическия им елит, ако не си завършил определено училище.

– Нямаме елит, защото големите личности не се ценят от обществото – коментарът за всеки е „О, знам го тоя…“.

– Ние никога не сме имали елит. Нашите попове по време на Възраждането са се занимавали с политика. Имаме ли някой, който да е философствал на религиозни теми, както например големите мислители в православието? Не. Нямаме църковен, нямаме духовен елит. В изкуството как да имаме, като всеки започва наново. Единствената традиция в изкуството, която не се е прекъснала от османската култура, е в изобразителното изкуство. Имаме църковните щампи. И в щампите, и в иконите, и във фреските, онази Средновековна България по някакъв начин продължава. Това е сериозна работа и ако погледнете, виждате как имаме много силни личности – откъде иначе да се появят изведнъж всичките като Иван Милев, Кирил Цонев, Иван Ненов, Златю Бояджиев?

– Защо всеки от тях е авторитет само в рамките на България – никой не е признат на световно ниво?

– Няма никакво значение. Те са големи, велики. Това, че ние сме малка държава и не сме си направили пиар, не прави Йовков по-малък от когото и да е. Малко са, но ги имаме.

– Смятате, че не са познати навън поради лоша комуникация?

– Смятам, че е лош пиар. Ако ще говорим за пиар, веднага мога да ви дам пример с киното. През 1974 г. ще ме пращат във Франкфурт на Майн на някакъв фестивал с „И дойде денят“, първия ми пълнометражен филм. Викам: „Сам ли ще бъда, неудобно е. Дайте някакъв човек там, да сме поне двама. Не мога да ходя сам да се хваля – „Гледайте ми филма!“. „Не стига, че теб те пращаме, много искаш“, ми отговориха тогава. Унгарската делегация се състоеше от 15 човека – режисьор, актьори плюс една огромна гилдия от критици, които само с това се занимаваха, да правят пиар на филма. Когато дойде ред да се сменя системата, направих филма „Черната лястовица“, който е копродукция с Франция и Унгария. За да се присъединят унгарците като миноритарен продуцент, ме закараха в Будапеща на техния фестивал през 1992-а. Срещнах се с един от техните шефове – той не говореше английски, много лошо руски и малко немски, а аз немски съм учил само в училище. Общо взето, лош разговор беше. Проведе се горе-долу така: „Вие как сте сега там, в България, колко филма правите?“, пита той и аз със свито сърце отговарям: „Ами един-два годишно“„А сега питай ме колко правим ние?“, казва той и като попитах, отговори: „Много повече, отколкото правехме преди“. „Защо“, питам аз. А той казва: „Защото имаме фонд „Унгарско кино”. Това, което ние и досега нямаме. Ако за нещо би трябвало да се обедини гилдията, това трябва да е! Унгарците си направиха фонд, преди да падне Стената. Вече имаха информация и знаеха как се случват нещата. В този фонд влизат отчисления от рекламите, от лицензите за телевизии. И днес унгарците продължават да си правят тяхното супер незрителско кино. Никой не ги гледа.

– „За тялото и душата“ на унгарката Илдико Енеди миналата година взе „Златна мечка“ на Берлинале.

– Прекрасен филм, но кой го гледа?

– Ние.

– Гледат го качествените зрители. Като казвам, че хората не влизат в кинозалите като зрители, трябва да направя едно уточнение – те влизат във фестивалните салони. Фестивалите трябва да съществуват на всяка цена.

– Не знам дали се прави такава статистика, но в България като че ли фестивалното кино има повече зрители от показваното в киносалоните.

– Защо аз 16 години подред провеждам всяка пролет в Бургас „София филм фест на брега“ с Данчето Ингилизова, лека ѝ пръст?! Започнахме през 2003 г. Защото това е празник за бургазлии.

– Новият кино-литературен фестивал „Синелибри“ също има голям успех, да не говорим за „Киномания“ и „София филм фест“.

– Разбира се, това е столицата. Но идете в провинцията да видите там какво става. Това е пътят – фестивалите.

– Смятате ли, че с повече пари българското кино действително би произвеждало по-качествени филми?

– Естествено, че ще има повече добри филми – защото има много млади и талантливи хора. Аз, слава Богу, все още съм преподавател, непрекъснато общувам с тях и знам. Има наистина качествени хора и те не трябва да чакат да станат на 35 години, за да дебютират.

– С кои Ваши ученици се гордеете?

– Много има да изброявам: Иван Черкелов, Светослав Овчаров, Людмил Тодоров, Иглика Трифонова – това са от предишните. Надя Косева, Любомир Младенов, за когото споменах, също ми е ученик, Венци Василев, който направи „Сняг“. И това е само от един клас. Сега: Мари Веселинова, която взе награда от Варна за детски филм. В късометражното кино: Павел Веснаков ми е бил ученик, Антония Милчева… Много бих могъл да изброявам.

– Да се върнем на незаснетия Ви филм за Съединението. Една шепа хора осъществяват тази промяна. Защо в България днес, където интелектуалците също са една шепа, това е невъзможно?

– Проблемът идва от там, че в България не е изградена нормална йерархия. За съжаление, днешна България съществува от 140 години. Дайте си сметка за тези 140 години колко трудно се изгражда елитът на нацията и колко пъти сме го унищожавали – през войните, в гражданските войни след това от 1923 до 1925 г. – тотално унищожен елит, при антифашистката борба – напълно унищожен елит, в погрома след 1945 г. – колко народни събрания плюс колко министерски кабинети минават под ножа, Трайчо Костов и комунистическият елит – унищожен, колко хора след промените напуснаха страната… Какво искаме, откъде и как да стане тази работа? Става еволюционно.

В трите серии на „Мерата“ за мен не беше първостепенен въпросът дали Македония е българска. Аз си знаех, че е. Но не това е предметът на филма. Предметът е как героят извървява за един човешки живот промяната, която при една нормална еволюция би трябвало да се случи в три поколения. В първа серия Дилбер Танас е първобитен дивак, почти нечленоразделен, развива се, благодарение на катализатора (комитлъка му) и стига до въпроса в трета серия „Ти жив ли си, бре Танасе?“ – това вече е въпросът за смисъла на живота. Това сме ние българите: в един живот ние извървяваме еволюцията, която би трябвало да е нормална за три поколения.

– Преди 2 години се заричате, че не искате да кандидатствате повече за нови филми – отказахте ли се от това крайно решение?

– Да, това го казах след „Буферна зона“, защото филмът беше като рекапитулация на всичко, което съм правил досега. След това кандидатствах с един мой стар проект, не го одобриха три комисии и се отказах.

На 30 септември станах на 75, а тази професия изисква страхотна енергия. На терен трябва да си най-бързият от всички.

– Клинт Истууд е на близо 90, но продължава да режисира.

– Неговата система е друга, той наема други да му вършат работата. При нас няма как. Аз искам да снимам, но като не минава, какво да направя? Филмът е исторически и не мога да си позволя да го направя без пари. Темата е за предателството и за прошката, която отдавна ме интересува. Тя е много актуална за нашето време. Героинята е жена, внедрена при горяните, за да ги предаде – и тя ги предава. Заради това Господ ѝ праща възмездие и най-накрая тя получава прошка.

Но и без да снимам, аз имам занимания, не се оплаквам. Имам студентите, с които не само ми е забавно. Те ме поддържат във форма, защото непрекъснато трябва да четеш, да знаеш, да си на ниво и като те провокират, да можеш да отговориш. Там не разказвам само спомени.

"Площад Славейков"

Коментари

...

Свръхдълго интервю за една претенциозност.
Kovatz's picture
Kovatz
Kovatz

Верний!

Такива текстове не са за твоята тиква!
Blagovesta Vasileva's picture
Blagovesta Vasileva
тутифрути

претенции

от този род издават неразбиране и несигурност в собствените възможности. Хубавите филми се гледат от всички и интелигентни и неинтелигентни. Киното е масово изкуство, не елитарно забавление. Затова има филми за всякаква публика. Който прави филми за избрана публика да не троши държавни пари, а потърси друга форма на спонсориране. Писнало ми е да слушам разни кинорежисьори мърморковци.

Sin

Доста заблудени мисли прочетох. Или поне дезориентирани и мъгляви. Освен, че филмите се правели за малцина, което е абсурд, Дюлгеров като че ли много тъгува по затворения "пазар" при социализъма. Където нямаше абсолютно никаква конкуренция, а ЦК на БКП директно определяше кой, какво, кога и къде да снима. И където, също така, нямаше никаква критика. "И дойде денят", "Ударът" и пр. бяха директни поръчки на Първия, да не говорим за всички останали на темата - "Черните ангели" и пр. Оттук и логичното :"пораженията, които американското кино, едно раково образувание, нанесе в културата и кинокултурата в частност ...". !?!? Сякаш слушам Путин. Който не може да надскочи американското кино, за нищо не става, отдавна е ясно ! Да не говорим, че днес е трудно въобще да се говори за някакво друго кино, не американско такова. Имаше и Съветското кино - колко ли скърби другарят за хилядите дейци там ...

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията