Почувствах съвсем физически загубата на Валери Петров. Както когато си отиде много близък човек. Сигурно е странно или преувеличено да изпитваш болка, че от света си е отишъл дребен старец, напълно стопен от годините, на преклонна възраст, някъде далеч от теб, когото никога не си виждала лично, формално непознат. По реакцията на хората около мен и в стотиците хиляди постове в социалните мрежи разбрах, че не е странно, че подобно усещане имат хиляди. 

Във фейсбук Валери Петров беше почетен по най-прекрасния начин – без много думи, без спъната и насилена съболезнователност, без траурни клишета. С постове, които в три думи съобщаваха за загубата или още по-прекрасно – със стиховете на твореца. Всеки със своето най-любимо стихотворение. Четиристишие или цяла поема. Получи се безмълвно, верижно четене. Споделеност, емоционална приобщеност. Каква по-красива епитафия. Фейсбук поне за ден беше превърнат в поема, която избута някъде назад, встрани, в тъмен ъгъл родни политици, които се заливат с кофи с вода, диетата на Анджелина Джоли или псуващи и арогантни перхидролки със селфита.

Като фон ми минаваха партийните съобщения, пълни с разбиващи подробности в надпреварата кой ще се коалира с най-маломерен или най-компрометиран партньор или обичайните граничещи с тежка простащина „остроумни“ размени на реплики между лидери.

Зарадвах се на Кристалина Георгиева, която беше публикувала във фейсбук любимото си стихотворение, на премиера Георги Близнашки, който изрецитира това, което той най харесва. Беше лично. 

Нямаха значение и официалните протоколни телеграми, някои от които доста се забавиха. Вероятно зает с тежки държавни дела и хвалби за безценните качества на „Ало, Ваньо“, президентът успя да прати телеграма чак следобед, но и това се превърна в подробност. Мина, но не се задържа за дълго в мислите ми и чуденето дали държавният глава може да изрецитира нещо от покойния поет. Или как би реагирал на такава молба проектопремиерът?

Стреснах се отначало от дългия, много дълъг пост във фейсбук, в който писателят Калин Терзийски  пространно споделяше мъката си от загубата от любимия котарак и мимиходом обясняваше, че към умрелия 94-годишен Валери Петров не може да изпитва нищо. Озадачих се, даже ми стана неприятно. Но после разбрах, че издребнявам.  Терзийски поне беше откровен. За разлика от други свои колеги. А емоциите ан вески са си за негова сметка.

После прочетох и написаното от Виолета Станичич за реакцията на съвременни български писатели и по-скоро за липсата на реакция, за мълчанието. „Е, днес, в деня, в който България загуби най-талантливия ангел-пазител на нашето психе, те си мълчаха. Май даже не качиха постове с любимо стихотворение, камо ли нещо лично да кажат. (Някои се занимаваха със забрадките, модните си грижи и пътувания.)“, беше написала тя (цитирана в блога "Площад Славейков").  

И още:„Авторите употребяват яростно и комерсиално фейсбук за промоция на книгите, спектаклите си, самореклама, пудрене и пр. Е, има и такива случаи, в които не всичко трябва да се върти край тях самите. Те би трябвало да са пазители на българските ценности и като такива да си дават сметка какво си отива от нас. Никой не иска от тях да си раздерат публично ризите и да си оскубят косите или да плачат публично. Две думи, един негов стих, снимка, достатъчно е. За да индикират, че са част от тази вселена, знаят мястото си в нея и са имали пътеводна звезда докато го заемат. Само толкова“.

Така беше. Обаче и това нямаше чак такова значение.

Защото Валери Петров беше почетен по красив, ненатрапчив и запомнящ се начин. Чрез словото му. Както подобава на великите умове и сърца.