Малките, но редовни протести, които наблюдаваме от известно време в България, са съчетание на два елемента – недоволства плюс интернет от второ поколение, т. нар. Web 2.0.
Социалните мрежи са главният белег на Web 2.0. Това е етап в развитието на световната мрежа, който започва в началото на този век и се изразява в това, че тя преминава от статични html страници към възможости потребителите да сътрудничат, да споделят информация чрез социалните мрежи и блоговете и да формират интернет общности. При Web 2.0 мрежата става интерактивна и “популистка”, т.е. информацията потича със сравнима сила и в двете посоки – от издател към потребител и обратно. Всеки може да пише в интернет, за което се изискват минимални технически умения.

Web 2.0 (в чиито параметри живеем повечето българи, макар вече да се говори за Web 3.0 и Web 4.0) събаря стената между индивида и публичността, като създава нови медии – Facebook, Twitter, Instagram, блоговете, т.нар. гражданска журналистика. Чрез тях отделният “обикновен човек” може да стигне до общността, като заобиколи традиционните информационни институции – печата, радиото, телевизията. Те губят монопола си над публичността.

Характеристика на новите медии, освен масовата достъпност и интерактивността, е липсата на институционалност. Публичното слово в тях се радва на свобода, която в никоя от традиционните си форми досега не е познавало. Собствениците им налагат минимални правила. Няма издатели, редакционна политика, редакции и ръководства. Социалните мрежи са в пълния смисъл на думата медиум, т.е. среда за свободно общуване в сравнение с традиционните средства за масово общуване, които по природата си предполагат намерение, насоченост, въздействие.  Новите медии са самоорганизирана масова комуникация вместо организирана от някого комуникация за масите. Процесът в тях е колкото масов, толкова и индивидуализиран. Всички общуват, всички са в мрежата, но всеки намира своя път и своето място, своята компания в нея. Стандартният еднакъв пакет съдържание, предназначен за хиляди или милиони безименни потребители, който произвеждат традиционните медии, става все по-анахроничен.

Новите медии премахват ключова фигура за традиционните медии, т.нар. “пазач на входа” (the gate-keeper), т.е. лицето (редактор) което решава кое съдържание може да стигне до публиката и кое – не. Социалните мрежи превръщат света в глобална агора или Хайд парк, където всеки, поне теоретически, през цялото време може да говори на всички. Няма да преувеличим, ако кажем, че никой досега не е направил повече да приближи човечеството до “равния старт” в комуникацията от Марк Зукърбърг.

Как всичко това формира новата протестна култура? (Нямам претенции за изчерпателност).

Преди всичко, увеличава се вероятността от спонтанен, “изникнал от нищото”, протест, който расте като снежната топка. Най-пресният и най-типичен пример са протестите на “жълтите жилетки” във Франция и в Белгия. Петиция във Facebook на една жена от провинцията против ценообразуването на горивата, по-точно – против оскъпяването им с екологични такси, събра един милион подписа за седмици и изкара по пътищата стотици хиляди недоволни от реформата.

Второ, Web 2.0 хвърля предизвикателство на традиционното лидерство. На недоволните не се налага да минават през традиционните си изразители – политици, партии, синдикати. По-скоро партиите и синдикатите трябва да откликват на спонтанната гражданска активност – да я подкрепят, отхвърлят, “яхат” и пр. Тя е непряк измерител на тяхната представителност и адекватност.

"Жълтите жилетки" са новото име на бунта във Франция и Белгия.

Трето, Web 2.0-протестите нямат лице, ясно изразени лидери и организационни структури. Френският министър-председател Едуар Филип и еко-министърът Франсоа дьо Рюжи се срещнаха в последните дни с няколко различни индивиди и групи, претендиращи да представляват протестиращите. В същото време други “жълти жилетки” писаха във Facebook групите си, че тези, които се срещат с властта, не са упълномощени да ги представляват. Това прави спонтанните протестни движения уязвими – те са податливи на разединение и разпад. Липсата на ясно лице обаче ги прави и опасни за властта. Тя е изправена пред масово недоволство, но няма с кого да преговаря, няма легитимен събеседник. От тази гледна точка протестът може да расте и да излезе извън контрол, без институциите да могат да намерят ненасилствен начин да го успокоят.

Четвърто, Web 2.0 протестърите не във всички случаи са способни да формулират ясни искания. Във Франция и Белгия движението започна като акция с една кауза – намаляване на цените на горивата. Наблюдателите обаче отбелязват, че тенденцията е то да прерасне в кампания против данъчните тежести и против ерозията на покупателната способност изобщо. В България от самото начало наблюдаваме “тюрлю гювеч” от искания – от по-евтини горива, до оставка на  правителството, смяна на пропорционалната избирателна система с мажоритарна и на парламентарната република с президентска. Наред с това имаше смътни, емоционални лозунги, чиято очевидна роля беше просто да изразят гняв – против “политическата сган” и “геноцида”; за “съд на виновниците за…”(винаги има за какво); за “смяна на системата”. Често скандиращите не разбират какво точно скандират, но политици и анализатори ни убеждат, че това не е най-важното.

Пето, Web 2.0 -протестите са ценна обратна връзка за управляващите, ако те са готови да слушат. Те са показател за скрити недоволства, които  отделен драстичен повод е възпламенил. Цената на бензина може да отприщи натрупан гняв срещу по-общи явления като неравенствата, корупцията, клиентелизма.

Париж, "Шан-з-елизе", 1 декември 2018 година.

Шесто, тези движения са податливи на манипулация. Партиите, особено опозиционните, са винаги изкушени да ги подкрепят и да демонстрират, че, ето, народът е против властта, той спонтанно е излязъл на улицата, защото статуквото повече не се търпи. Точно това прави БСП в момента и се вижда как протестиращи тук и там развяват лозунги с думи и фрази от нейната “Визия за България”, при това – често написани с един същ шрифт и цвят. Тези технически детайли веднага разрушават илюзията за спонтанност. В Париж крайнодесни активисти на “Националния сбор” предизвикаха безредици с палежи и сблъсъци с полицията на “Шанз-Елизе”, докато лидерката на Фронта Марин льо Пен еднозначно подкрепи “жълтите жилетки”. Останалите опозиционни партии засвидетелстваха по-сдържана солидарност с тях. У нас прави впечатление, че солидарни с протестиращите са както парламентарната, така и извънпарламентарната опозиция – разбира се, всяка – със своята реторика и аргументи, които не винаги съвпадат. За да бъдат яхнати политически протестите, помагат и фалшивите новини, с които социалните мрежи са пълни, и платените провокатори, които партийни централи или олигархични групи пращат сред протестиращите.

Седмо, традиционните и уеб медиите се влияят от социалните мрежи. Ето защо те са склонни да надценят действителната сила на протестите. Това определено става в България, където протестите всекидневно присъстват особено в телевизионните новини, макар кадрите от тях да показват по-скоро малочисленост. Не може да става и дума за сравнение с масовите вълнения през 1996-97 година, които принудиха правителството на БСП да подаде оставка, въпреки че имаше парламентарно мнозинство. Тогава познавахме само Web 1.0, мрежата не беше интерактивна и “популистка”, но недоволството беше такова, че помете властта и без усилвателя на интернет. А днес, дори и с него, недоволните не стигат да напълнят един столичен площад.