- Г-жо Димитрова, кои събития и промени от 2018 г. ще окажат най-голямо влияние през следващата изборна година, в която ще се проведат най-малкото евроизбори и местен вот?

Събитията, особено в съдбоносни за Европа и света времена, са твърде много на брой и твърде разнопосочни като ефект, за да определим еднозначно влиянието им върху два толкова различни избора. Отделно от това случки или процеси, които не изглеждат особено значими, са в състояние при определени обстоятелства да отключат верижна реакция и коренно да променят предварителните очаквания.

Имайки предвид всички тези ограничения, можем все пак да очертаем най-напред няколкото ключови за европейските избори процеси  – „Брекзит“, сблъсъка на националпопулистките и евроинтеграционните течения, оттеглянето на Ангела Меркел от лидерския пост в ХДС, а на българска почва – намаляващия кредит на доверие към правителството и цялата политическа класа.

Що се отнася до местните избори, то там първият и най-важен фактор ще е резултатът от евроизборите. В зависимост от него наесен може да имаме или само общински вот, или две в едно – местни и парламентарни избори. В първия случай, без да изключваме влиянието на отношението към управляващите, местните фактори ще са водещи – благоустрояване на общините, икономически интереси, корупционни скандали, лично доверие или дискредитация  и пр. Общините вече живеят на предизборна вълна и  начинът, по който ще финализират започнатите през тази година проекти, до голяма степен ще определи съдбата на техните градоначалници.

- За какво говори периодичното надигане на протестни вълни срещу управлението?

За дремещи социални напрежения. В по-голяма степен обаче за недоволство от управленския стил и от оправдаването на управленска или организационна некадърност с политически клишета. За вътрешен бунт срещу неуважението на властта към  гражданите.

- Как се отрази на стабилността на управляващата конструкция оставката на вицепремиера Валери Симеонов?

Поне от няколко месеца управляващата конструкция бе в процес на „деконструкция“.  От морална гледна точка оставката беше неизбежна, въпрос на време. Основните ѝ ефекти обаче няма да са морални, а чисто политически. След нея ще станат по-видими вътрешните разломи и коалиции, които или ще намерят някакво ново балансиращо статукво, или ще доведат до предсрочни избори след (или дори заедно със) европейските. Оставката на Симеонов увеличава тежестта на „Атака“, а с това на два скачени съда – проруското лоби и това на ДПС. Да припомним, че на практика всички номинации на „Атака“ за членове на кабинета са близки именно до Движението. С продължаващи отстъпки пред ДПС ГЕРБ може да запази кворума, но нечий „златен пръст“ ще бъде непрекъснато на спусъка. Видимата зависимост от Движението не е в полза на Борисов, така че колкото и нежелан вариант да са предсрочните избори, би отишъл на тях. Другата възможност е „патриотите“ да намерят нов modus vivendi – по призива на Сидеров. Което би означавало да удовлетворят желанието му да е евродепутат и да легитимират зависимостите  му, но видимо да се държат като „разумен коректив“ на управлението и да не правят очебийна зависимостта на ГЕРБ от ДПС. Ако стиковат интересите си в тази конфигурация, кабинетът може да изкара и по-дълго. Поне докато не стане ясно колко енергия има в протестите и кого могат да доведат до властта.

- Има ли условия за предсрочни избори и каква може да бъде стратегията на управляващите през следващите месеци?

Чисто обективни условия не виждам. Гневът и стремлението на хората винаги са били за две неща – за истината и за хляба – независимо с какви съвременни термини ги наричаме. В момента икономически основания за масови протести няма. Безработицата е ниска, доходите, макар и с бавни темпове, нарастват, не се очаква рязък скок на цените. По-сложен е въпросът с истината, т.е. с доверието към моралната легитимност на властта, с усещането дали тя служи на хората, или си служи със хората. Тук нещата никак не стоят добре. Недоверието към политическата класа е повече от кризисно и в този смисъл протестни настроения могат да бъдат катализирани. Проблемът е, че на сцената няма убедителен субект, който да изрази въжделението на хората към истината в политиката. Зад сцената някои актьори, изглежда, като че ли загряват, но дали измежду тях ще има автентични – предстои да видим.

В тази ситуация ГЕРБ ще се стреми да не прави резки движения. А опозицията – да усилва ехото от протестите.

За мене обаче по-съществено е друго – не виждам страст у новите поколения, които излизат на сцената, т.е. 30-40-годишните да поемат съдбите си и съдбата на страната в своите ръце. Когато това стане, те ще излъчат и своя лидер. Да си припомним, че когато Борисов става главен секретар на МВР и започва политическата си кариера, той е на 42 години. Новите лидери ще бъдат от поколението на днешните „четиридесет“.

- Какви са полезните ходове на опозицията?

Стратегията на опозицията ще се определя от динамиката на електоралната ѝ подкрепа. БСП има може би още месец-два, за да види дали зимата ще бъде зима на „нашето недоволство“, или ще трябва да се задоволи да остане втора на евроизборите. Проучванията сочат, че електоралната подкрепа за ГЕРБ намалява, но не дотолкова, че  да изпадне под БСП. Самата Корнелия Нинова не успява да се въплъти в образа на по-желаната алтернатива. В тази конфигурация за БСП е ключов въпросът за „съюзника“. След Орешарски коалицията с ДПС е „забранена“ коалиция. Остава вариантът с някакъв нов гравитационен център – около Румен Радев, Слави Трифонов или нещо подобно, който да събере онези недоволни, които БСП не може да привлече. Неслучайно такива сценарии непрекъснато бродят из кулоарите и се лансират упорито от близки до левицата анализатори. Създаване на подобна формация и коалиране с нея е единственият възможен ход на БСП, но и най-големият ѝ страх – че може да създаде потенциален съюзник, който безпроблемно да се превърне в неин реален конкурент.

- Какво е реалното приближаване в електоралните позиции между ГЕРБ и БСП?

Дистанцията е от порядъка на 2-3 процента. Интересното е, че въпреки перманентните кризи в управляващата коалиция ГЕРБ успява да удържи позициите си, а БСП не успява да вземе заветните 3-4 процента (т.е. малко над 120 000 гласа), за да се превърне в първа политическа сила. Ето защо, ако иска да има някаква управленска перспектива, за нея е жизнено важно да сформира своя електорална патерица – дали отявлено русофилска, дали отявлено популистка, дали микс от всичко по малко, няма значение, важното е да възникне такъв субект.

- А има ли нови политически формации, които могат да се превърнат в следваща „патерица“ на ГЕРБ?

Нови не виждам. ГЕРБ прояви силно политическо късогледство, когато разтрогна коалицията с Реформаторския блок, атакува го силно и на практика обезсили неговия електорален потенциал. Реформаторският блок не успя да се развие като проект и като управленска зрялост, което е проблем и за ГЕРБ, и за проевропейската ориентация на страната.

- Какво е бъдещето на формациите от „Обединени патриоти“?

Най-кратко казано – неясно. Ако по чудо останат заедно, могат да използват инерцията от управлението и да влязат в следващ парламент. Поотделно почти сигурно са обречени на фиаско. Изглежда обаче, че на „Атака“, а вероятно и на част от ВМРО  стратезите за промяна на геополитическото статукво отреждат нова роля. Т.е. тяхното бъдеще може да е свързано с поредната отявлено непатриотична игра.

- Какви са възможностите пред БСП, ако се явява като единствена алтернатива на сегашния мандатоносител?

Поне засега възможностите на БСП не надхвърлят претенцията за най-голяма опозиционна партия. С риск да се повторя – ще кажа, че е много трудно за БСП да пробие тавана, до който е стигнала. БСП не е нито нова, нито непозната партия. Всеки, който иска да гласува за нея, може да изрази предпочитанието си в някое от многобройните социологически проучвания. Фактът, че след месеци наред хиперактивност тя не успява да привлече нови симпатизанти, е показателен. Трябва ѝ или нещо като ракета носител (по аналогия с Радев на президентските избори), или патерицата, за която вече говорих.

- Как биха се отразили вътрешните противоречия в левицата и опозиционните настроения срещу Корнелия Нинова върху амбициите ѝ да управлява и да се представи добре на предстоящия евровот?

За разлика от други партии – като десните, които разчитат на привличане на избиратели непосредствено преди изборите, или на лидерски – като ГЕРБ, където междупартийните съперничества или остават в рамките на „ограничения суверенитет“, или изобщо изчезват, БСП има традиции на вътрешни течения, кланове, подмолни битки или интриги. Истината изисква да кажем, че част от тези битки са битово-икономически, но друга част са политически и идеологически. В този смисъл тук не може така лесно да сработи защитният рефлекс към ръководството – „нападат ни, трябва да се защитаваме“. Местните партийни организации, влиятелните „барони“ в тях, избирателите имат своите предпочитания, виждания, убеждения. Възрастовият състав на симпатизантите също играе съществена роля в този процес. Голяма част от тях са с твърди, изградени през годините убеждения и не е лесно да ги променят в зависимост от конюнктурната ситуация. Така че, ако вътрешните конфликти по принцип пречат на всяка партия, то за левицата това важи с двойно по-голяма сила.

- По какъв начин биха променили политическата ситуация заканите на шоумена Слави Трифонов и реализирането на проект около президента Румен Радев?

Първо, трябва да разграничим желанието от реалността. Ако слуховете за такива проекти продължат, без да намерят материален израз, те ще се превърнат в поредния евъргрийн на политическата сцена и като такива ще загубят шанса си още преди да са се родили. Второ, предвид  факта, че БСП практически е достигнала своя електорален потенциал, а той не ѝ е достатъчен, за да управлява, тези или други подобни проекти, ако ги няма, трябва да бъдат създадени. Според мен това е и причината БСП да не форсира протестите, а да изчаква формирането на такива проекти, опитвайки се същевременно да ги държи под контрол. Те са ѝ необходими, защото биха били неин естествен политически съюзник. Но те са и заплаха за нея, тъй като биха могли да я превърнат в треторазрядна политическа сила по примера на много от „сестринските“ социалистически партии в Европа. Няма причина да не смятаме, че в президентството добре познават френския политически опит, залеза на Оланд и възхода на Макрон и биха се опитали да се възползват от този модел.

- С какво ще бъде по-различен предстоящият евровот и до колко са уместни сравненията със ситуацията при правителството на Пламен Орешарски през май 2014 година?

Като предизборна ситуация няма място за аналогии. Тогава имаше широки протестни движения, както и силен обществен дразнител. Евроизбори 2014 бяха превърнати във вот на доверие за правителството на Орешарски както от избирателите на ГЕРБ, така и от тези на Реформаторския блок. Имаше много хъс в онези избори. Предстоящият евровот също ще бъде тест за правителството, но европейските измерения ще присъстват много по-силно. Разделенията в Европа, новите движения и течения, миграцията, ядрото и периферията ще бъдат важни теми в дебатите и за политическите формации е от ключово значение как те ще бъдат вплетени в националния контекст. Може би единственият валиден паралел с 2014 г. е, че резултатът от евровота ще определи продължаването или предсрочното прекратяване мандата на кабинета „Борисов 3“.

----

Това интервю е публикувано в последния брой на сп. "Клуб Z" за 2018 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.