Сигурно всеки като мен има фейсбук приятели и познати - добри-лоши, тези са си ни, - които сега се прибират.

Някакво „квартирантско“ щастие – мимолетно. Да се поклониш пред корените, да ги оросиш с малко сълзици любов, да си накъсаш някой плод - узрял спомен, и пак: "Айде чао".

Накрая - без да има постинг със снимка и тагване, знам че са посетили зъболекаря в малкото градче или другаде. А старата им майка, след като ги е изпроводила с внучетата – трудно сричащи български – е оставила на лавицата за усмивки и лачената „предкомшийска“ гордост и тайничко си е поплакала...

Шегувал съм се преди, че сутрин около 6 ч има полети за всички места, които му трябват на един изконен българин - Лутън и Милано, Мюнхен и Франкфурт, Виена и Рим. 15 минути в салона с излитащи се равняват на два семестъра лекции по политология, социология.... понякога фолклористика, фризьорство и криминалистика: обясняват ти чудесно кое, как и защо така става у нас. И, между другото, те водят до напълно изкристализиралото демократическо схващане, че тези хора не трябва да гласуват. Никога и за нищо! Другите, които са останали тук – също.

Шегувам се. Донякъде...

Но да им казват ГЕРБ, БСП, ДПС – изобщо някой от крадливата клика, която си играе със съдбите ни – да се приберат, е по-нахално и от това Владо Кузов да иска да го включат в „Поход на книгата“, където випове четат на дечица. Не знам за крадливата продажна шайка - дали наистина е заслепена дотам от преяждане или с тези призиви пак ни се подиграват: като онова с „неподозираните портали“ от една реч...

Не. Не вие, клети крадци и окаяници - самата природа им казва да се приберат. Да, и Коледата, и струпването на почивни дни помагат. Но човекът е движен най-вече от природното усещане за изгубено място. За тежест и спокойствие. Че тук е тук, а там винаги ще бъде просто там.

Викам си понякога, че сигурно ние, избралите да останем, ако не се бяхме провалили така гръмко и миризливо, никой нямаше да има нужда да си снима ракийката и салатката за фейсбук. Най-простите неща, които в онова голямото „имане“ там... ги няма.

Просто е.

Но съвсем не това ми е мисълта - кой къде се е заселил.

Хубавото на безнадеждните ситуации като тази, в която изглежда сме, е, че дават съвсем различни дефиниции върху „имането“ и „нямането“. Като на йерихонския слепец – каква по-голяма криза от това, да седиш ненужен и от никого неподпомаган. Тогава Бог се намесва, разсича твоята лична криза и ти отваря очите чрез нея за важното и за маловажното, за бисерите и за свинете.

Католиците и протестантите (чиито прекрасни градове и хубави коли толкова обичаме)  все ни се чудят на акъла – защо ние, православните, се радваме повече на Възкресението, отколкото на Рождеството. Нали там има смърт, гвоздеи, там боли... А пък Коледа е такъв купон - особено като гледаш да изпокриеш всички кръстове и да си наречеш базара „зимен“, за да не притесняваш едни определени лица... Без да ги обиждам - тамошното християнство ми прилича на една стара чалгийка: „Весело е, хубаво е и отвсякъде се чува музика.“

Само, че действителността не е чалгийка. И боли също така през повечето време.

Красиви са безнадеждните – според логиката – ситуации и с това, че действат ужасно отрезвяващо. Затова и се надявам моите приятели с или без поправени зъби, с успех или без, да се върнат някой ден там, където е мястото на всички нас. Една много специална, да кажа - жизнено важна локация, където географското положение, часовият пояс, дори балансът в банковата карта нямат никакво значение. Мястото на душата е там: в събраност, кротост, мир, хармония и равновесие, а още повече отдаденост. Не на беснеещите ни страсти, а на истинските неща, от които най-лесното и близко за представяне е – на ближния.

Ние всички сме мигранти. Избягали ужасно надалеч от това "място", на което трябваше да сме - по идеята на Производителя. И тази лична катастрофа у всекиго е по-трудна и изискваща борба за поправяне, от това просто да си купши самолетен билет и да отделиш 7 или 10 дни, пък било и с риск да си търсиш нов работодател после... Пътуването е дълго, няма първа класа, или по-скоро - ако има, нещо не е наред.

При всяка безнадежност са по-очертани и лесни за виждане фактите. Като този например – че културата и образованието на обществото нищо няма да решат, а надяването на тях е всуе. Само вижте кой е писател № 1 на Столичната библиотека за 2018 г. Културата и науката са лъжкини, лабилни към модните повеи и доста перфидни.

Може би имам основания, колкото Богдан Томов има хитове, т. е. - нула. Не знам...

Може би всичко си е окей и просто за живота най-важно е добре да си изкарваш, като си понаснимаш ракийките и киселото зеле. А после – беж на 6:50 ч за Франкфурт.

И да вярваш, че понятията тук и там - в смисъла на мир и тихо пристанище, което сме напуснали - вече наистина нямат значение. А пък четенето на книжки - например на автор № 1 на Столична бибиотека - има.

Дано, дано...

Честита Коледа!