Виктор Божинов: Държавата инвестира милиони във филми с по 200 зрители

„Възвишение“ бе най-гледаният филм на 2017 г. Екранизацията по едноименния роман на Милен Русков се нареди сред най-касовите български заглавия у нас през последните 7 години. Филмът бе избран за „Културно събитие на годината“ от читателите на „Площад Славейков“. От премиерата си на 10 ноември преди 2 години дотук „Възвишение“ е гледан от над 140 хил. зрители в киносалоните. А от юли 2018-а филмът върви и в мрежата на НВО.

Какво се случи с Виктор Божинов, режисьора на „Възвишение“, междувременно? Започна ли снимки на новия си игрален филм? В края на 2018-а Божинов се завърна от снимки в Русия. Поканихме го да разговаряме за успеха, по-лесен ли е пътят за един режисьор като него след подобно „възвишение“, какви са правилата, условията и обстоятелства в българското и в руското кино.

 

– Неотдавна бяхте в Русия, където снимахте сериал, който ни връща в края на XIX в. Може ли да бъде заснета днес подобна продукция в България, г-н Божинов?

– Не, абсурд. Това е криминален сериал, като „Шерлок“, но действието се развива в Санкт Петербург. За мен епохата беше много интересна, защото досега не съм снимал костюмен сериал, въпреки че и „Възвишение“ беше епоха, но доста по-различна от градската среда. Сериалът бе за НТВ, една от най-големите руски телевизии. Казва се „Безсонов“, това е фамилията на детектива – по модерното изписване трябва да се изпише „Бессонов“, но е със „з“, за да се подчертае буквално, че това е човек без сън.

– Защо този сериал не може да се направи в България – наскоро имаше един подобен – „Дървото на живота“?

– „Дървото на живота“ според мен е сполучлив сериал, но той не можеше да бъде продължен поради това, че е финансово тежък, особено в нашата телевизионна среда, в която нещата се произвеждат на принципа „повече количество”. Всичко у нас се случва с много нисък бюджет. Иначе би било прекрасно да може да се създаде. Пазарът в Русия е съвсем различен, интересите са съвсем различни, нагласата на зрителя да търси различни неща, при условие че на техния пазар можеш да гледаш всичко – от „Нетфликс” до НВО, тоест всички онези големи исторически сериали, които „върлуват по света“.

– Как се снима кино в Русия? Това не е първият ви опит там. Може би не сте притеснени финансово така, както в България?

– Навсякъде е притеснено, като изключим големите мултимилионни бюджети. По-скоро са проблемни принципите – в Русия стана много агресивно чисто продуцентското кино. Продуцентът има пълен контрол върху качеството, малко са режисьорите, които успяват да наложат себе си. В повечето случаи те са си сами продуценти под някаква форма, за да може да си отвоюват независимост. В Русия имат ясното съзнание, че киното е първо бизнес и чак после, че от него могат да се създават и произведения на изкуството, ориентирани към друг тип аудитории и друг тип интереси. Общо взето, там процентът на високо културната публика, която търси интересни неща… не мога да кажа, че е много по-висок, отколкото у нас, но има достатъчно хора, които се интересуват от интересни арт филми.

– Имаше ли в този сериал детайли, за които вие решавахте какво и как да се случат?

– Не, при такъв тип проекти стъпваш на различни дадености – декор на Петербург от ХIХ в., такъв има само един и той е в „Мосфилм”, декорът, построен за „Ана Каренина” на Шахназаров. Освен него използвахме и все по-малкото останали места, които не са докоснати от съвременната цивилизация и си имат онзи дух и характер. По отношение на актьорите – да, заедно ги избирахме по цялата йерархия на субординацията. В крайна сметка изборът ни бе потвърден от продуцентите от НТВ. Но мога да кажа, че снимах актьори, които избрах аз и с които се чувствах комфортно, защото се получи добър ансамбъл.

– Колко време прекарахте в Москва, успяхте ли да се почувствате уютно?

– Заминах през юли 2018-а и намерих града коренно различен. Последно бях в Москва преди три години, а виждам огромна промяна само към положително. Сега някои хора ме питат: „Ти сега да не си станал русофил?” Ами не, но какво значи да си русофил, като видиш например как от големите булеварди са съкратени по две ленти за колите и на тяхно място са се появили тротоари. И тогава веднага тръгват разговорите: „Да, но защото жената на кмета Сергей Собянин е собственичка на завода за плочки – затова е цялото нещо”… Но дори да я има тази причина, аз гледам резултата и той е един град, отворен за хората, чист, буквално като излизан. Докато беше топло там, градът постоянно се миеше с водоноски – тези неща, за които си говорим, че трябва да се случват и тук, а те не се случват. Днес Москва в широкия център е чист, хубав европейски град.

– Цените как са, това вълнува и вас като всеки българин?

– От някои неща се шокирах – цената на метрото продължава да е почти два пъти по-ниска, отколкото в София, тук е 1,60 лв., а там – 1,10 лв. Цената на бензина дори не искам да я коментирам. А-98 струва 46 рубли, при условие че 1 лв. е равен на 40 рубли, значи бензинът струва около 1,20 лв. Такситата – за 30 минути в Москва ми взеха 5 лв. А за цигарите да не казвам – те са два пъти по-евтини.

– Какво чухте да се говори там за България?

– Според мен никой не обръща внимание на България – тя отдавна е отсвирена и няма значение за тях. Много често като спомена, че съм от България, хората там казват: „Аз имам апартамент в Несебър” или „Аз бях миналото лято еди-къде си“. Чувстват се добре тук и говорят, че е много евтино. Но според мен там е доста евтино, комуналните услуги – ток, вода, парно, такса за поддръжка на двора на блока (един човек, който рине сняг, боядисва пейките) – излизат по 100 лв. на месец общо. Богата държава.

– Снимали сте сериал, който (поне засега) няма как да направите в България, най-малкото сте упражнявали професията си, а това тук не е много лесно, нали така?

– В България все идва момент, в който казваме „Не може да бъде по-зле“ и след една година пак е същото. Появява се някакво зрънце градивна енергия, която обаче не се знае до какъв резултат ще доведе. Защото за това зрънце градивна енергия слушам, откакто бях студент през 90-те години. „Тука сега ще направим едни неща и всичко започва да става супер”, а в същото време си мисля, че тук нещата се случват на някакви тласъци. Напредваме и след това рязко се връщаме, все едно не сме си извадили никаква поука от нищо и сякаш не искаме да се движим напред.

– В първите години след промените имаше някакво усещане за свобода и надежда за бъдещето…

– Да, тогава имаше надежда и някакво желание, че край, оттук нататък нещата ще бъдат по друг начин, само напред, без никакво връщане. Не искам да бъда твърде черноглед, опитвам се да бъда прагматичен в реалността, в която живеем, защото не мога да скрия, че някои неща се случват. Примерно, много се радвам на наградите, които получи филмът „Ага“, беше важно да се покаже, че когато едно нещо е талантливо и с ясната посока защо е направено, каква е целта му, това дава своите резултати.

– Ситуацията в страната ни е такава, че за да се подобрят нещата в българското кино, е необходим голям успех с филм, който да е бил гледан (и харесан)… от министър-председателя. В държавата са парите за кино.

– Няма какво да се лъжем – основният инвеститор на кино и култура в България е държавата. Аз не обичам да говоря за икономика, но ето един елементарен факт: за „Възвишение“ държавата даде половината от финансирането. Другата половина ние я събрахме по някакъв начин сами от частни инвеститори. Но в крайна сметка, ако държавата дава един милион, тя от ДДС е прибрала почти половин. Така че в нашия случай за своята инвестиция държавата е на сметка. Такива фактори също трябва да имат някаква тежест при разпределяне на парите за кино, след като говорим, че искаме да съществуваме в някаква съвременна икономическа пазарна среда – не може само да въздишаме и да казваме: „Киното е идеална цел!” Киното трябва да предизвиква интерес у зрителите, само тогава то може да съществува.

– Чисто финансово спрямо целия бюджет, който държавата дава за култура, киното на кое място е?

– На тази тема могат да се водят различни разговори с различни аргументи. Аз смятам, че парите са малко, в Гърция обаче дават още по-малко пари, но пък да сме чували за гръцки филм в скоро време? Нещата са свързани.

Цяла година администрацията на киното се опитва да придвижи едни неща, които трябваше да се случат по-рано и в крайна сметка да се развърже този възел на тема комисии и оценъчни карти – защото това е много тежък възел с тежки конфликти на интереси, не само икономически, но и морални. Най-елементарният пример: искам някой да ми обясни как един човек кандидатства с два проекта и в оценъчните карти неговите оценки от комисията за опит и за предишни негови постижения (при условие че той няма предишни постижения и това е първият му филм) не са еднакви при двата проекта. Същите членове на художествения съвет оценяват по едно и също време същия човек, който няма предишен опит, с различни оценки. Това означава, че или хората, които оценяват, са дементни и не помнят какво са дали като предишна оценка, за да го препишат, или просто въобще не им пука – просто им е ясно на кого трябва да се дадат едни пари.

Аз дълго време се боря за един принцип и се радвам, че вече и работната група, която министър Банов назначи, се обедини около идеята, че оценяването трябва да става на два кръга. В първия кръг да се оцени проектът, а вторият да протече като среща, защита на авторите на проектите пред комисия, да има диалог, това нещо да се снима и да бъде публично достояние.

– Възможно ли е хората от комисията да не разбират идеята на един проект?

– Но голям процент от зрителите после също не разбират. Хем комисията не е разбрала, хем зрителите не са разбрали. А иначе филмът е много велик.

– В киното често възникват казуси, свързани с конфликт на интереси – този въпрос важи за всички сфери в изкуството. Редно ли е директорът на една културна институция да поставя спектакли в същата институция, която управлява – и да поставя основно той?

– Аз бих казал, че това е, първо, морален конфликт и след това конфликт на интереси. Ако човек няма конфликт с това нещо, означава, че има нещо много сбъркано в главите ни. С този пример вие говорите за принципи, но тези принципи станаха принципи на съществуване у нас. В България властта не се употребява, за да става за всички ни по-добре, властта се използва за лична облага. Но не само у нас, и в Русия е така.

Според мен големият проблем е отсъствието на силна държава, но силна държава като икономика. Защото тук успехът ти в бизнеса зависи от политическите ти контакти, а не толкова от реални икономически умения. Икономиката у нас се държи от „свои”. Принципът „свой човек” не е мръднал от времето на соца. А когато имаш силна икономика и държавата ти е стабилна, тогава политическата тежест няма такова значение – и тогава политиците вече реално се занимават с политика.

За конфликта на интереси ето един пример: говореше се наскоро, че държавата е отпуснала повече пари за фонд „Култура”. Обаче ние много отдавна говорим за един друг механизъм, с който четири-пет пъти повече може да влиза във фонд „Култура”. България е една от малкото държави, в която има приета нормативна уредба за частното копиране. Тоест, ако този закон се приведе в действие, във фонд „Култура” ще влизат пет пъти повече пари на година.

Частното копиране е, когато продаваш празни дискове и 0,01 стотинки от всеки диск отива за културна дейност. Това се разпределя във фонд „Култура”, в организациите за управление и задължително във фонд „Кино”. Докато ние седим и чукаме на вратата само на едно място и при условие, че сме толкова малко и си плетем интриги едни за други, без алтернативно място за финансиране няма да има решение на този проблем. Задължително е създаването на фонд „Кино” и тези механизми, за които говорим, трябва да го захранват, а не да се остава с впечатлението, че държавата и там трябва да налее едни пари. Има механизми, които са доказани и работят по света.

– Има още едно място, от което да се вземат пари за фонд „Кино“ – тегленето от пиратските торент сайтове да стане платено и оттам да има отчисления. Появи ли се в някои от торентите „Възвишение”?

– Не, защото положихме усилия за това. Обърнахме се към МВР и заедно с торентите решихме, че не е добре филмът да се появява там. Хората го качваха, но след това ние го сваляхме много бързо. Проблемът беше, когато се появи в ютюб и тръгна да набира популярност – но аз успях бързо да го сваля и оттам.

– Защо държавата позволява торентите да съществуват безплатно?

– Но старите български филми къде другаде може да бъдат гледани освен в торентите?

– Хайде сега, колко хора искат да гледат тези филми в сравнение с комерсиалните като „Тор: Рагнарок”,например и всичките заглавия на „Марвел”?

– Въпросът е да направим така, че хората да не се учат да свалят безплатно. Ние се опитахме и го направихме с „Възвишение”, качихме го в „Нетера”, където може да се гледа от всяка точка на света срещу наем или закупуване. Имаме гледания от невероятни места – от Гуам например, остров в средата на Тихия океан. От почти всички държави в света имаме гледания.

– И непрекъснато следите къде може да излезе филмът за безплатно сваляне?

– Имаме специален човек, който се занимава с това нещо.

– Българската държава обаче не проявява интерес да следи за това и да направи торент сайтовете платени. Цари абсолютно безгрижие към парите, които са вложени във филмопроизводството.

– Пак ще дам един пример от Русия: навремето там всеки сваляше филми от торент сайтове, аз също свалях, признавам си. Но в момента, в който се появиха и НВО, и „Нетфликс”, и други платени платформи, аз не съм отварял торент сайт.

С отчисленията от тези сайтове може да захранят много неща. Въпросът е какви идеи предлагаме ние на хората като кинаджии и с какво нашата публика може да предизвика интерес. Например боксофиса не го гледам като спечелени пари, защото е ясно, че в България с това не може да се печелят пари. Аз гледам какъв интерес предизвиква даденият филм, тоест как хората са си свършили работата. И съм шокиран, че има филми, за които държавата е дала по 1 милион, а те имат по 200-300 зрители. Това е по-малко от публиката на едно театрално представление. Но дори след това тези хора продължават да получават субсидии.

– Струва ми се, че и най-слабите театрални спектакли имат повече зрители от немалко филми, за които са дадени милиони.

– Със сигурност – дори за едно представление имат повече зрители само за една вечер!

– С какво основание държавата продължава да финансира режисьорите, в чиито филми е вложила милиони, а са го гледали един салон зрители?

– Няма разбиране у нас кое трябва да се подкрепи и на кое трябва да му се даде пауза. Най-голямата грешка е, че кинаджиите са оставени да се управляват сами. Ние имаме особено самочувствие за значимостта на това, което правим, а то не е така.

– Неуспехите не трябва ли също да се отбелязват по някакъв начин в оценъчните карти? Да се слагат минуси?

– Няма такова нещо сега. Ясно е, че говорим на територията на субективните критерии, но има и обективни критерии.

– „Хъшове” се играе вече 15 години. Това е добра инвестиция – и няма обяснение защо Александър Морфов днес не е добре дошъл в Народния театър.

– Хората, които се интересуват, знаят защо Сашо е недолюбван в Народния театър. Но може би е дошло време за силово управление на културата, за пълен контрол. Малко са примерите за политическа сатира въобще в обществото. Само във фейсбук се забавляваме с ремонтите в София – перки били, „На всеки километър” били…

– „Вездесъщият” тази година беше българското предложение за чуждоезичен „Оскар”. А вашият филм?

– Той беше на седмо място.

– Какви мисли ви се въртяха около това седмо място?

– Забранил съм си да мисля в тази посока. Има някакви хора, които са избрани за това, те решават.

– И все пак „Възвишение“ беше най-гледаният български филм за 2017 г. – това вероятно би трябвало да има някаква тежест при избора?

– Мен това не ме вълнува. Когато говорихме за издаването на блу-рей диска, ме питаха: „Ще слагаме ли лаврови венци с награди?”, защото и ние имаме някакви, но аз категорично заявих, че не желая такова нещо. Не че това не е важно – просто на наградите се обръща прекалено много внимание, това се превърна в парад. Има филми, които си купуват наградите в интернет и после се кичат. В годината се провеждат между 3 и 4 хил. фестивала, всеки ден по света има 200 – и 95% от тях не означават нищо. Добрите примери са „Ага”, „Урок” и „Слава” – това са успешните филми на българското кино.

– Националният филмов център обича да се кичи с техните успехи, но хората зад тези филми колко ли време са чакали, за да ги заснемат? Вие след „Възвишение” колко време ще чакате, за да получите финансиране за нов филм?

– Аз кандидатствам вече две сесии и не ме одобряват, така са решили, явно проектите са кофти, не знам.

Т.нар. асоциации, които излъчват представители за художествените комисии, за което имаше писмо през миналата пролет… Там е скандална историята. Не искам да се почувстват засегнати хората, които участват в тези комисии, но в тях се въртят едни и същи хора. Самият начин на избор е скандален. В нормалните държави, за да бъдеш оценител на проекти, минаваш курс. У нас проектите се оценяват на принципа „Хареса ми - не ми хареса” и „Този го познавам - този не го познавам”. Страшна безпринципност и лицемерие.

Как може да оценяваш на базата на един сценарий, ако не видиш авторите, ако не се обосноват и аргументират какво искат да направят? Аз съм си правил експеримент. Залепял съм страници и след сесиите съм ги намирал неотворени. Всички искаме да се закичим с успехите на „Ага” – но те са успехи на този екип и на тези, които са го подкрепили.

– Върху какви проекти работите в момента?

– За киното работя върху три проекта. Работя сериозно и върху сериал за атентата срещу папа Йоан-Павел II – споделял съм идеята с мои бивши колеги и се изненадах, когато чух, че се опитват да представят тази идея като своя. Става дума за сериал копродукция между 4 държави. Все още работя по него активно, въпреки че е обявен от други хора, защото знам, че дори и да го снимат, няма да стане така, както аз бих го направил. Вярвам в идеята и в подхода си и се боря за тях. Освен това не съм се отказал от двата проекта, с които кандидатствах в НФЦ. Опитите в историческата епоха от края на XIX и началото на ХХ в. може би ще ми бъдат полезни за един голям проект, който – дай Боже! – скоро да му се даде началото.

– За „Чамкория” ли говорите? Очакваме, че ще работите отново с Милен Русков…

– Ще видим. Ако съдбата е решила…

– Съдбата или НФЦ?

– Много хора трябва да помагат, за да се случи.

 

"Площад Славейков"