Article_top

Нека аз да бъда гадният вестител, който ще бъде убит заради лошата новина. Учебник по литература за VIII клас в САЩ – такова нещо няма. Сещате се, че пиша това във връзка с новината, че разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ е в американските учебници по литература и се изучава от американчетата в осми клас. Много хубава новина, най-после една хубава новина! Толкова хубава, че на никого не му и мина през ума да я оспорва. Не я оспорвам и аз. Само казвам, че такова нещо като учебник по литература за 8 клас няма. Има много учебници, на много щати, училищни райони (те са съвсем различни от всички останали административни единици), много вериги училища и т.н. Няма единен план, базиран на един учебник и наблюдаван от едно министерство. Има стандарти, които трябва да бъдат покрити и как ще стане това е работа на всяко училище и понякога дори на всеки преподавател поотделно. Някъде има един учебник, другаде  децата учат по съставена от учителя програма, на трето, четвърто и т. н. място – по някой от многобройните учебници.

Така че новината, че всички осмокласници в САЩ учат разказ от Здравка Евтимова не просто не е вярна, тя е невъзможна. Но най-вероятно някъде са разглеждали този разказ – той е включен в сборника „Нова внезапна проза“. Под това заглавие редакторите Робърт Шапард и Джеймс Томас са събрали 80 къси разказа под 2000 думи от цял свят, „всеки с елемент на изненада, без значение дали традиционна, експериментална, хумористична, вълнуваща или магическа“, каквото е описанието на сборника от самите му създатели. Издаден е през 2007 година. Всяко училище има право да използва всякакви сборници в часовете си по литература. Много е вероятно сборникът с къси разкази да е избран в някое училище като помагало.

Тук е моментът да направя уговорката, че много харесвам разказите на Здравка Евтимова. И романите също. Ако ме попитат коя е най-добрата българска писателка, нейното име ще изскочи първо. И тази „новина“, че е изучавана в САЩ съм я чела като „новина“ два или три пъти през последните десет години. Този път обаче „новината“ се разпространи мълниеносно, писаха почти всички медии, говориха всички телевизии, никой не показа въпросния учебник. Чудя се толкова ли имаме нужда от добра новина, че изобщо не се усъмняваме в нещо, което се върти от няколко години, или толкова вече през пръсти си гледаме работата, че няма значение кое е вярно и кое не. Какъвто и да е отговорът, не е Здравка Евтимова виновна за това. Нейният разказ си е хубав и уверявам ви по-добър на български, отколкото на английски, защото онова потресаващо финално изречение „всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката“ в английския вариант е „всеки имаше болен вкъщи и нож в ръката“.

Спомням си едно от есетата на Дубравка Угрешич за разликата в американския и балканския манталитет. Стои тя в един музей на Кока-кола и си мисли: "Гледай ги тия американци, от една бутилка направили цял музей, а ние на Балканите при толкова история само я унищожаваме". И там ѝ хрумва една история за това как на север се лови вълк. Взема се една кама с две остриета, напръсква се с кръв и се забива в леда. Вълкът, привлечен от миризмата на кръв, пристига и започва да ближе камата. Тя реже езика му, от него тече кръв, вълкът поглъща собствената си кръв, продължава да облизва острието, то още повече реже езика му, вълкът пие още и още от собствената си кръв и накрая пада мъртъв, погълнал кръвта си. Ей тази история е нещо като балкански музей, мисли си Дубравка Угрешич, с която имаме впрочем право също да се гордеем, защото е половин българка (майка ѝ е от Варна) и която е преподавала в американски университет.

С това ни свързват нас, Балканите, в САЩ – с кръв

Но да се върнем към нашата много талантлива Здравка Евтимова, която голяма част от българите разбраха, че е талантлива сега, при третото завъртане на „новината“ за „включването на неин разказ в американски учебник“. На нея ѝ се наложи да направи турне по много медии покрай подновената „новина“ и защо тя не изясни кога точно и къде е включен разказът е по неразбираеми за мен нейни съображения. Това е един малък детайл от изобщо неразбираемия български културен живот като цяло и неговият морал в частност.

Ето още един малък сюжет, отново със Здравка Евтимова. Миналата година тя издаде романа „Зелените очи на вятъра“ – прекрасна книга от първата до последната буква. Тя беше една от 12-те номинирани книги за голямата награда на „Хеликон“. Романът „Зелените очи на вятъра“ можеше да получи тази награда, заслужаваше я. (Според мен достойни конкуренти бяха „Безумецът от Таро“ на Деница Дилова и „Кедер“ на Йорданка Белева.) Но не я получи. Нито една книга не я получи. И знаете ли защо? Защото – както обяви журито, – всички книги били толкова хубави, че не могли да откроят нито една. Това е смешно и жалко. Две тежки имена имаше още сред претендентите за победител – „Всички наши тела“ на Георги Господинов и втората част на „Сестри Палавееви“ на Алек Попов. И двете книги не бяха на висотата на възможностите на своите иначе блестящи автори. Горкото, клетото жури. Такова непосилно журиране – не стига, че нито едно от двете големи имена не е безспорен победител, ами оставаше да наградят някаква друга, трета книга. Затова никаква награда: когато книгите на задължително добрите автори не са добри, взема се решение, че всички са еднакво добри. „Зелените очи на вятъра“ е изключителен успех, прекрасна литература, много по-голямо постижение от публикуването на един разказ в един сборник, който някакви ученици в САЩ може би са чели в час по литература. Но това не предизвика никакъв шум, никакво вълнение в писателските и културните среди.

Вече се вълнуваме само от новини в световен мащаб, независимо дали са истински или не

И аз нямах никакво намерение да взема отношение. Но забелязвам как медиите едва спрели да изстискват Здравка Евтимова, я поеха шоу програмите и писателските четения. Всеки пожела в тия дни да се отърка в нея, всеки се старае да си прикачи именцето към нейното, та дано се чуе и той. И тя – очевидно добра душа, съчувстваща и съучастваща, готова да кръводарява като вълшебна къртица от разказ започна да се появява на места, но които очевидно не ѝ е уютно.

На една от последните снимки ми напомни на Стария бряст, сливенското легендарно дърво. През 2014 година то участва в конкурса за европейско дърво на годината. Накрая остана да се състезава само с една унгарска круша, посадена преди два века от някакъв граф с непроизносимо име. Сливенци мобилизираха земя и небо, звяр и природа и Старият бряст стана европейско дърво на годината. Радост! Надойдоха експерти от страната и чужбина, започнаха да му изчисляват възрастта, да го лекуват, да го обезпаразитяват и подмладяват. И дървото изсъхна. Не ми се иска да напиша точно тази дума, но тя е вярната – умря.

"Редута"

 

Нека аз да бъда гадният вестител, който ще бъде убит заради лошата новина. Учебник по литература за VIII клас в САЩ – такова нещо няма. Сещате се, че пиша това във връзка с новината, че разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ е в американските учебници по литература и се изучава от американчетата в осми клас. Много хубава новина, най-после една хубава новина! Толкова хубава, че на никого не му и мина през ума да я оспорва. Не я оспорвам и аз. Само казвам, че такова нещо като учебник по литература за 8 клас няма. Има много учебници, на много щати, училищни райони (те са съвсем различни от всички останали административни единици), много вериги училища и т.н. Няма единен план, базиран на един учебник и наблюдаван от едно министерство. Има стандарти, които трябва да бъдат покрити и как ще стане това е работа на всяко училище и понякога дори на всеки преподавател поотделно. Някъде има един учебник, другаде  децата учат по съставена от учителя програма, на трето, четвърто и т. н. място – по някой от многобройните учебници.

Така че новината, че всички осмокласници в САЩ учат разказ от Здравка Евтимова не просто не е вярна, тя е невъзможна. Но най-вероятно някъде са разглеждали този разказ – той е включен в сборника „Нова внезапна проза“. Под това заглавие редакторите Робърт Шапард и Джеймс Томас са събрали 80 къси разказа под 2000 думи от цял свят, „всеки с елемент на изненада, без значение дали традиционна, експериментална, хумористична, вълнуваща или магическа“, каквото е описанието на сборника от самите му създатели. Издаден е през 2007 година. Всяко училище има право да използва всякакви сборници в часовете си по литература. Много е вероятно сборникът с къси разкази да е избран в някое училище като помагало.

Тук е моментът да направя уговорката, че много харесвам разказите на Здравка Евтимова. И романите също. Ако ме попитат коя е най-добрата българска писателка, нейното име ще изскочи първо. И тази „новина“, че е изучавана в САЩ съм я чела като „новина“ два или три пъти през последните десет години. Този път обаче „новината“ се разпространи мълниеносно, писаха почти всички медии, говориха всички телевизии, никой не показа въпросния учебник. Чудя се толкова ли имаме нужда от добра новина, че изобщо не се усъмняваме в нещо, което се върти от няколко години, или толкова вече през пръсти си гледаме работата, че няма значение кое е вярно и кое не. Какъвто и да е отговорът, не е Здравка Евтимова виновна за това. Нейният разказ си е хубав и уверявам ви по-добър на български, отколкото на английски, защото онова потресаващо финално изречение „всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката“ в английския вариант е „всеки имаше болен вкъщи и нож в ръката“.

Спомням си едно от есетата на Дубравка Угрешич за разликата в американския и балканския манталитет. Стои тя в един музей на Кока-кола и си мисли: "Гледай ги тия американци, от една бутилка направили цял музей, а ние на Балканите при толкова история само я унищожаваме". И там ѝ хрумва една история за това как на север се лови вълк. Взема се една кама с две остриета, напръсква се с кръв и се забива в леда. Вълкът, привлечен от миризмата на кръв, пристига и започва да ближе камата. Тя реже езика му, от него тече кръв, вълкът поглъща собствената си кръв, продължава да облизва острието, то още повече реже езика му, вълкът пие още и още от собствената си кръв и накрая пада мъртъв, погълнал кръвта си. Ей тази история е нещо като балкански музей, мисли си Дубравка Угрешич, с която имаме впрочем право също да се гордеем, защото е половин българка (майка ѝ е от Варна) и която е преподавала в американски университет.

С това ни свързват нас, Балканите, в САЩ – с кръв

Но да се върнем към нашата много талантлива Здравка Евтимова, която голяма част от българите разбраха, че е талантлива сега, при третото завъртане на „новината“ за „включването на неин разказ в американски учебник“. На нея ѝ се наложи да направи турне по много медии покрай подновената „новина“ и защо тя не изясни кога точно и къде е включен разказът е по неразбираеми за мен нейни съображения. Това е един малък детайл от изобщо неразбираемия български културен живот като цяло и неговият морал в частност.

Ето още един малък сюжет, отново със Здравка Евтимова. Миналата година тя издаде романа „Зелените очи на вятъра“ – прекрасна книга от първата до последната буква. Тя беше една от 12-те номинирани книги за голямата награда на „Хеликон“. Романът „Зелените очи на вятъра“ можеше да получи тази награда, заслужаваше я. (Според мен достойни конкуренти бяха „Безумецът от Таро“ на Деница Дилова и „Кедер“ на Йорданка Белева.) Но не я получи. Нито една книга не я получи. И знаете ли защо? Защото – както обяви журито, – всички книги били толкова хубави, че не могли да откроят нито една. Това е смешно и жалко. Две тежки имена имаше още сред претендентите за победител – „Всички наши тела“ на Георги Господинов и втората част на „Сестри Палавееви“ на Алек Попов. И двете книги не бяха на висотата на възможностите на своите иначе блестящи автори. Горкото, клетото жури. Такова непосилно журиране – не стига, че нито едно от двете големи имена не е безспорен победител, ами оставаше да наградят някаква друга, трета книга. Затова никаква награда: когато книгите на задължително добрите автори не са добри, взема се решение, че всички са еднакво добри. „Зелените очи на вятъра“ е изключителен успех, прекрасна литература, много по-голямо постижение от публикуването на един разказ в един сборник, който някакви ученици в САЩ може би са чели в час по литература. Но това не предизвика никакъв шум, никакво вълнение в писателските и културните среди.

Вече се вълнуваме само от новини в световен мащаб, независимо дали са истински или не

И аз нямах никакво намерение да взема отношение. Но забелязвам как медиите едва спрели да изстискват Здравка Евтимова, я поеха шоу програмите и писателските четения. Всеки пожела в тия дни да се отърка в нея, всеки се старае да си прикачи именцето към нейното, та дано се чуе и той. И тя – очевидно добра душа, съчувстваща и съучастваща, готова да кръводарява като вълшебна къртица от разказ започна да се появява на места, но които очевидно не ѝ е уютно.

На една от последните снимки ми напомни на Стария бряст, сливенското легендарно дърво. През 2014 година то участва в конкурса за европейско дърво на годината. Накрая остана да се състезава само с една унгарска круша, посадена преди два века от някакъв граф с непроизносимо име. Сливенци мобилизираха земя и небо, звяр и природа и Старият бряст стана европейско дърво на годината. Радост! Надойдоха експерти от страната и чужбина, започнаха да му изчисляват възрастта, да го лекуват, да го обезпаразитяват и подмладяват. И дървото изсъхна. Не ми се иска да напиша точно тази дума, но тя е вярната – умря.

"Редута"

Коментари

Blagovesta Vasileva's picture
Blagovesta Vasileva
тутифрути

ИЗКЛЮЧИТЕЛНО.

Сега разбирам защо авторката не виси по студията. Такъв откровен, интелигентен и честен ум би развалил бозата от участници в тях. Дано не се подведе от екранна слава и не стане част от блудкавия ромул на екранните "авторитети".

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията