Откакто генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг и руският министър-председател Дмитрий Медведев бяха в София един след друг около 3 март, се понесе слух, че това лято България може да стане мястото, където Западът и Русия да се опитат да възстановят прекъснатия си диалог.

Повод за слуха даде част от изказването на министър-председателя Бойко Борисов на съвместната пресконференция с Медведев на 4 март.

“Нашата среща преминава в едно изключително напрегнато за света време, в което надпреварата във въоръжаването надмина това, което беше във времето на студената война”, каза Борисов. “Никога светът не е бил под такава заплаха, под каквато сме в момента.”

“Аз съм един от хората, които настояват… всички да се върнат на масата на преговорите, защото в тази ситуация един военен конфликт ще бъде пагубен за света”, продължи той. “Така че истински се надявам това да се случи и в това отношение сме готови да съдействаме.”

Едно от упражненията, които правят студентите от Факултета по журналистика на Софийския университет, е от “суров” текст или цитат да “извадят” заглавие (до 50 знака с празните интервали). От горния цитат вероятно биха извадили “Борисов иска да посредничи между Русия и Запада”.

Моля? Я пак?

Възможно е студент по журналистика да не осъзнава, че е нереалистично държава с възможностите на България да се самопредложи за посредник между ядрени суперсили. Не е възможно обаче опитните репортери в Министерския съвет да не осъзнават това.

Наистина, на пресконференцията не им беше дадена думата за въпроси, но при отразяването на посещението на Медведев тази реплика на Борисов и свързаната с нея тема остана в сянката на “Турски поток” и АЕЦ "Белене". Енергетиката напълно открадна шоуто.

А всички трябваше още тогава да се сетим, че е изключено български министър-председател, бил той и Бойко Борисов, по своя инициатива  публично да си иска роля на посредник, освен ако някой изрично не го е помолил да направи това.

Медведев би бил изненадан от спонтанната инициатива на скромния му домакин да помирява Русия със Запада, ако преди това на четири очи двамата не са обсъждали въпроса.

Руският премиер не показа никаква изненада, не реагира по никакъв начин на думите на Борисов. Което е белег, че не ги чува за първи път.

Не знаем кой (Столтенберг или Медведев) какво е искал от Борисов, но изявлението му е симптом, че през България някой търси възстановяване на диалога между Русия и Запада, защото алтернативата на този липсващ вече пет години диалог е зловеща. След пет месеца в Европа може да започне разполагане на американски и руски ядрени ракети със среден обсег. Т.е. континентът да се върне към противопоставянето в 70-те години на миналия век.

И точно Борисов ли намериха да ги помирява, бихме  попитали в България. Не. Изглежда, че не само към него са се обръщали. Защото в същия ден чешкият външен министър Томаш Петържичек предложи страната си като евентуален домакин на международна конференция по ядреното разоръжаване с участието на президентите на САЩ Доналд Тръмп, на Русия Владимир Путин и на Китай Си Дзинпин.

Защо тогава България? И защо Борисов?

А защо не?

Първата и очевидна причина са историческите връзки между България и Русия. Те могат емоционално да разделят българите на русофили и русофоби, но това е вътрешен български проблем.

Той не интересува света, когато става дума за война и мир, за ракети и ядрени бойни глави. В този разговор никой нито в НАТО, нито в Кремъл не гледа на историята емоционално.

Българите са тези, които в цялата НАТО могат да си говорят най-добре с руснаците. Сред най-свързаните с днешна Русия европейски държави само България е в НАТО. Тя обективно е най-подходяща от комуникационна гледна точка, ако някой иска да поднови замръзнал диалог.

Търси се човек за работата, а не работа за човек. Ако НАТО или ЕС търсеха някого за декоративна функция (като например върховен представител за човешките права), който да обикаля света на бюджетна сметка, да говори патетично и веднъж в годината да пише доклад, който никой не чете, със сигурност нямаше да се сетят нито за България, нито за нейния премиер (бил той Борисов или не).

Уважението към фактите и признаването на резултатите не са най-българските качества. Но дори и родните скептици трябва да признаят, че България и Борисов се справиха отлично като домакини на две помирителни срещи: между лидерите на ЕС и турския президент Реджеп Тайип Ердоган в Евксиноград през 2017 г. и между Гърция и (вече) Северна Македония в София през 2018 г. в рамките на срещата ЕС - Западни Балкани по време на българското председателство на Съвета на ЕС. На втория форум Атина и Скопие направиха решителната стъпка към решаването на почти 30-годишния си спор за името.

България съвестно и акуратно изигра ролята си - без да се надценява, но и без да се подценява. Тази роля не беше само логистична, най-малкото заради примера на съвременни двустранни отношения, които страната ни успя да изгради върху исторически обременените отношения и с Турция, и със Северна Македония.

Следователно и България, и премиерът й вече имат това, което на Запад наричат с клишето track record - поредица резултати в опосредстване на прекъснат диалог.

След публичната си програма на 4 март българската и руската делегация бяха на официална вечеря в Бояна. Свидетел разказа на Клуб Z, че преди нея Борисов минал край камерния квартет и поръчал на музикантите “да бръмчат по-тихо”.

Всеки си представя как реагира на такива обноски "автентичното градско дясно". Това, което обаче не всеки осъзнава, е, че автентично градската реакция не стига дори до Калотина, а свършва някъде към края на “Люлин-2", малко преди Околовръстния път на София.

Оттам нататък никой не се интересува от нея. Бай Ганьо е специфично български културен феномен. За да накараме “нашите европейски партньори” да го разберат по какъвто и да е начин, трябва да им обясним, че става дума за нещо като малък балкански Тръмп от прехода между XIX и XX век. Партньорите ни обаче обикновено мислят за друго. И това разочарова автентичното градско у нас. Европа, до която цивилизационно то стои най-близо в цяла България, не го забелязва. Не вижда погнусата и възмущението му от оногова, когото българите демократично са посочили да ги управлява. Тук българските автентични граждани набират смелост да упрекнат Европа, че и тя като Франклин Делано Рузвелт се изкушава от политиката на “нашия негодник”.

Тъй като в политиката по света и у нас негодници дал Господ, да поразсъждаваме с какво точно Борисов изглежда навън “наш”.

Германският християндемократ Елмар Брок, доскорошен председател на Комисията по външни работи на Европейския парламент и неофициален “глас” на канцлерката Ангела Меркел в него, формулира това ясно още в началото на първия мандат на Борисов през 2009 г.: “човек силен във всяко отношение”. Посочете ми кой друг в българското дясно печели избори? - попита тогава влиятелният в Европейската народна партия политик.

Тоест Борисов е “наш” със своята популярност и легитимност. Конкурентите му в българската десница могат да бъдат много симпатични, но той е посоченият от българските избиратели. Следователно той има международен смисъл. Останалите имат местен смисъл.

Дори да приемем, че вътрешните критики към Борисов са основателни, те в никакъв случай не го правят изключение. В свободния свят националните лидери са най-критикувани у дома. Най-критикувани навън обикновено са лидерите от несвободния свят - като Владимир Путин, Си Дзинпин, Реджеп Тайип Ердоган, аятолах Али Хаменей, принц Мохамед бин Салман. По критикуваност у дома Борисов трудно би съперничил на Доналд Тръмп, Еманюел Макрон, Ангела Меркел, Тереза Мей, Силвио Берлускони, Франсоа Оланд, Жан-Клод Юнкер.

Освен това той не е преследвал, затварял и убивал политически опоненти, не е нарушавал човешки права, не е водил хибридни войни, не е организирал атентати с бойни отровни вещества в други държави, не е анексирал чужди територии, не е отварял вратите на Европа за нелегални мигранти, не е рушал единството на ЕС, не е застрашавал общата му валута, не е извеждал държавата си от него, не е осъждан за укриване на данъци, не е бягал по тъмно с моторетка от резиденцията си в апартамента на своя любовница. Какво му е на Борисов? На фона на тези примери международно той изглежда напълно fréquentable (посещаем, с когото може да се дружи - фр.).

За близо 10 години на власт Борисов излезе от неизвестността. Международните медии вече нямат нужда от достъпно клише, с което да го обяснят на своите аудитории. Затова и в текстовете им за България все по-рядко срещаме пояснението за “бившия бодигард”. То се поизноси. А и с какво бивш бодигард е по-впечатляващо от бивш спекулант с недвижими имоти или участник в риалити шоу, или шпионин например? При демокрацията всички те имат право да избират и да бъдат избирани.

Борисов е популист (вие сте прости и аз съм прост) и на ред срещи на върха на ЕС пледираше: “Европа да затвори границите си” (т.е. зелените си граници, не КПП-тата) за мигрантите. Борисов обаче не е Виктор Орбан.

Борисов внесе Истанбулската конвенция за ратификация в парламента и после я изнесе нератифицирана, но не си събори сам коалиционното правителство заради идеологически несъгласия, както направи белгийският премиер Шарл Мишел.

В България, както и в Полша и Унгария, правосъдието и медиите са критикувани, че не са независими. За разлика от Унгария и Полша обаче в България е трудно обосновано да обвините за това правителството и неговия ръководител. Те не пенсионират предсрочно съдии, не затварят университети, не орязват правомощия на Висшия съдебен съвет, нито пък водят открити кампании срещу ЕС и срещу Брюксел. Те не влизат в идеологически и политически сблъсъци. Според опозицията Борисов и ГЕРБ нямат идеология, а се интересуват само от пари и власт. Има обаче и положителен начин да се погледне на това и изглежда външният свят предпочита него - те са идеологически необременени и политически лоялни.

Борисов е земен човек, който говори с езика на всекидневието, дори на неговия диалект - нещо рядко за отчуждената от избирателите си традиционна политическа класа в Европа. Той няма нейния елитистки проблем и със сигурност това се забелязва.

Борисов може да говори повече за скоростите на беемвето, отколкото за “скоростите” на Европа и това не е непременно недостатък от гледна точка на обществеността и на връзките с нея.

Освен че е идеологически необременен, той е и прагматик и това пролича в приземената и сравнително краткосрочна програма на българското председателство на ЕС - да се разберем за бюджета на ЕС след "Брекзит", да не режем пари за земеделие и кохезия, за да не “счупим” Европа; да продължи тя да се разширява на Балканите, защото ако не го направи, там ще се намести Путин. И да се разширява не с думи, а на дело - с магистрали, жп линии, газопроводи, оптични кабели и връзки между хората. Никакви гранд проекти. Врабче в шепата вместо орел в небето.

Можем да допуснем, че изконният български прагматизъм позволява на Борисов да си говори приятелски едновременно с Меркел, с Макрон, с Туск и с Юнкер и с най-лютите им опоненти - Орбан, Мей (Камерън) и Ердоган. Да им рисува с химикалка схеми на балканските газопроводи, да ги разхожда с джипка по границата и да им показва снимките, където “три папи” са го галили по главата.

Да, той не говори чужди езици, но езика на ползата и на здравия разум разбират всички. За останалото има преводачи.

Зевзеците делят управлението на Борисов на периоди: Борисов - пазител (показните арести); Борисов - строител (инфраструктурната фаза - магистрали, метро и по-малки обекти); Борисов - дипломат (срещите във Варна и София, председателството, Русия, европейските съвети и пр.). Най-големите скептици се съмняват, че България изобщо има външна политика.

Съвременната външна политика е два вида - външна политика с ядрено оръжие и със самолетоносач и външна политика без ядрено оръжие и без самолетоносач. Българската външна политика, както и на повечето държави в света, е от втория вид и не се отличава особено от външната политика на държави като Словакия, Чехия, Словения, Хърватия. И в нея понякога се налага и да се помолиш.

Както Борисов се помоли на Путин и Медведев за газопровод. Както Нетаняху се помоли на Путин да не допуска Иран да се настани в Сирия. Както Юнкер се помоли на Тръмп да не удря с мита германските автомобили. Политиката (не само външната) е изкуство на възможното.