В българската демокрация с най-голям успех виреят авторитарните партии. Тази тенденция не е нова, но е все по-плашеща.

Най-успешният български политик в годините на прехода преди някоко дни първо разпореди да се дадат пари на пенсионерите, а после разпореди да се даде на когото трябва избираемо място в евролистата. Държавата - това е той. Партията - това също е той. Дори Луи XIV би му завидял.

Втората по изборни резултати партия определи листата си за евровота напълно демократично - на партиен форум, с гласуване и т.н. Мнозина обаче твърдят, че тази демократична процедура, каквато би трябвало да съществува във всички български политически формации, отслабва втората по сила партия и тя едва ли не отново сдава първото място. Защото в първата по сила партия подобни демократични процедури няма. В нея най-успешният български политик просто се разпорежда. Подобни демократични процедури няма и в третата по сила българска партия. Там листата се реди от Високата порта в Боянските сараи. И нищо чудно на евровота третата партия да изпревари втората, тъй като втората е достатъчно глупава, за да разединява електората си с демокрация.

Политическата формация, която бе символ на демократичните промени в началото на прехода, преди няколко дни пък пристана на най-силната партия у нас, чийто лидер е най-успешният български политик, но в чиито редици, както стана ясно, демокрацията е дефицит.

Формациите, които искат да запълнят все по-опразващата се демократичната ниша в българския политически живот, са затънали в демократични дискусии и вътрешни избори. И по тази причина голяма част от обществото просто не ги взима насериозно. Успехът сред българските избиратели явно е гарантиран, само ако партията има едноличен лидер, който с твърда ръка да казва какво да се случва. Другото е празна работа за нашенеца.

Разликата с онези държави, в които демокрацията има повече традиции, е огромна. Във Великобритания, например, половината консерватори гласуваха два пъти против сделката на своя премиер Тереза Мей за "Брекзит". Но въпреки това ѝ дадоха вот на доверие след това и партията продължава да е единна. У нас, ако управляващата партия, която и да е тя, не подкрепя плътно своя министър-председател, това обикновено означава край - на управлението, на лидера, дори на партията понякога.

И всичко това след  близо 30 години демократичен преход.