Загниващият авторитет на институциите, политическата класа и въобще разбирането за елитите създаде огромна пробойна в образа на родния „политически месия“. Устойчивото говорене за оставки, смяна на модела „Борисов“ и „липсата на алтернатива“ върви с разказ за герой без име – за това кой ще е следващият на държавното кормило. Протестиращи групи скандират „смяна на системата“, без обаче да знаят как това да се случи. Хората имат желание, но няма водачи. Все повече симпатии събират лица от телевизионния екран, които съдят на едро и обещават щедро.

Поколението на 30-40-годишните в България е изправено пред криза на представителността. Според социологическите изследвания родените през 80-те и 90-те почти не се интересуват от политика или ако го правят – това се случва рядко. Те не виждат своите представители във властта – хора с политически умения, усет и социална чувствителност – да участват в управлението на държавата, а защо не и да достигнат до най-високите държавни постове – например този на министър-председателя. Кой от днешните политици може да говори с тях, на техния език и с техните мечти? Това е големият въпрос, който ще търси решение през следващите години, ако лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов излезе от политиката.

В едни и същи коловози

Тенденциите от последните три десетилетия в България показват, че политическите водачи започват своята кариера след навършването на своята тридесета годишнина. А до достигането на най-силните години на зрелостта си вече са се изкачили на върха на държавната машина. Те са преминали през различни постове на администрацията, имат силна закалка от междуособиците на партийния живот, а повечето са обучени и от доктрината на комсомола.

И може би единствените изключения от тази тенденция са Димитър Попов, който оглави „правителството на националното съгласие“, когато бе на 63 години. А на почти същата възраст – 64 години, бе завърналият се от изгнаничество Симеон Сакскобургготски, избран за премиер през 2001 г.

Всички останали ръководители на държавата България следват почти едни и същи коловози на политическа кариера. Филип Димитров е едва на 36 години, когато се качва на премиерския пост. По същото време 32-годишният Жан Виденов вече е избран за председател на БСП. А през 1995 г., достигнал своите 36 лета, вече оглавява двугодишното правителство на левицата, довело страната до тежката икономическа криза.

По това време вече е започнал политическият път на Иван Костов, който още на 41 години има опит като финансов министър в кабинета „Попов“, а на 48 години след поредицата от вътрешнопартийни и междупартийни сблъсъци и игри и икономически преломи е натрупал опит, за да стане премиер през 1997 година.

Шеметната политическа кариера на Сергей Станишев започва в БСП, където първо отговаря за международните въпроси, оглавява левицата на 35 години, а само след четири години е избран за премиер министър на България.

Финансистът Пламен Орешарски е на 37 години, когато е назначен за зам.-министър на финансите в кабинета „Костов“. В началото на новото хилядолетие Орешарски навлиза в своите 40, вече е член на тясното ръководство на СДС. Но през 2003 г. срещата му с бизнесмена Васил Божков проваля кандидатурата му за кмет на София. Това не му пречи да смени формулата и да влезе в кабинета „Станишев“ като финансов министър. А през 2013 г. да заеме поста на министър-председател в коалиционния кабинет на БСП и ДПС. Орешарски вече е навършил 53 години.

Моментното силно лидерство

Бойко Борисов изплита своите връзки в мрежата от политически кръгове като охранител през първото и тъмно десетилетие на промените. Влиза в публичното пространство като главен секретар през 2001 г., когато е на 42 години. Основава ГЕРБ на 46 години, в същата година печели кметските избори в София, а на 49 години полага клетва като премиер. Три пъти поред ГЕРБ печели парламентарните избори и с натрупаните години на върха на държавата Бойко Борисов е на път да достигне управленската зрялост на „първия сред равни“ Тодор Живков.    

Последното десетилетие на ерата „Борисов“, в която той напълно овладя ролята на спасителя,  концентрира огромна власт около ГЕРБ, приспа и гражданската активност. „От мен нищо не зависи“, се превърна в лайтмотив на българския гласоподавател, омерзението от политическата класа създаде и най-голямата партия – на негласуващите.

Моментното силно лидерство на Бойко Борисов, който заедно със своята партия успява да мобилизира близо 1 млн. избиратели, е възможно да отвори силен вакуум от поне 3-4 години при евентуално негово оттегляне от родната политика. Президентът Румен Радев спечели мажоритарно близо 2 млн. от гласовете, но включването му в политиката извън институцията, която оглавява към момента, е в границите на спекулативното.

Търси се лидер

Българският гражданин ще трябва да търси следващия си водач, като за това време може да се сменят няколко премиери в една турбулентна за политиката среда. Националният омбудсман Мая Манолова има потенциал, който е много възможно да бъде използван за времето на тази политическа безтегловност... но дотук.

Защото „новият спасител“ ще трябва да може да си говори с избирателите, както Борисов го правеше през последните 15 години през телевизора. Да омайва през екрана. Но и това не е достатъчно. Защото колкото и симпатии да събира шоуменът Слави Трифонов, да генерира дори впечатляваща политическа енергия, се вижда, че е колос на глинени крака.

„Новият месия“ трябва да бъде хем един от народа, хем да говори на езика на европейските политически лидери, да лавира между националните партийни колизии, да излиза сух от кризисни ситуации, за да изгради собствена легитимност.

Но и най-важното – да отговаря на новите критерии.

Голямото разделение

За родените в края на 80-те и през 90-те светът не е разделен на комунизъм и антикомунизъм. Те не са преживели историческия разлом на 1989-а, не помнят опашките, банковите фалити, повечето не са чували за Георги Марков. За тях пътуването е пространство, а не телени мрежи и Берлинската стена. Те искат да говорят тук и сега с живите, а не с историята и нейните герои. Не планират, а се пускат по пързалката на живота. Предпочитат да споделят емоции, а не умни фрази, мисленето им се пречупва през образ и картина.

Голямото разделение за тях го правят технологиите, а не политиката. Затова и в повечето случаи общуват със света през мобилния телефон. Това обаче не ги лишава от социална чувствителност от теми като екология, лична неприкосновеност в интернет, социална справедливост. Те успяват много бързо да се мобилизират и самоорганизират в различни протестни групи, да покажат солидарност, но и също толкова бързо да се саморазпуснат. И в същото време се включват по-късно в сравнение със своите родители в процесите на политическия живот на страната.

Това, което е непреодолимо, е, че днешните политически герои и публични фигури не могат да разберат новото поколение млади избиратели. Просто защото са от различни епохи. Затова сме изправени пред едно от най-зрелищните и важни изпитания – родените след промените да произведат своя нов месия.

----

Този материал е публикуван в сп. "Клуб Z" през януари 2019 г. Още текстове от същия автор можете да прочетете тук.