Един мъж се събужда в празната си къща, сред дървета и вой на койоти, за да започне едно пътуване из преплетените пътища на миналото и настоящето. С тази груба метаморфоза започва „Онзи в мен“, този прогарящ, провокиращ роман, първият на Сам Шепърд и последният му издаден приживе. В него носителят на „Пулицър“ за драматургия се опитва да постигне пределна искреност, да позволи на онзи, който обитава всеки от нас, фракталното същество от минало, настояще и сънища, да разкаже за любовта, самотата и за неравния, неизбродим пейзаж на вътрешната ни пустиня.

Кое е реално?

Ето отговора на Пати Смит в предговора:

„Реалността е надценявана. Онова, което остава, са думите, надраскани върху разгръщаща се панорама, следи от прашни тишини, обелени от паметта, жалейна песен на отминали гласове, носеща се над американската равнина. „Онзи в мен” е сливащ се атлас, осеян със следите на ботушите на онзи, който инстинктивно изминава, с отворени очи, неземните му пътища”.

Предлагаме Ви откъс от „Онзи в мен“ на Сам Шепърд (изд. „Лист“).

Други щати

Отвън, на обширния слънчев паркинг на закусвалнята групи жени на средна възраст от други места, други щати, като Индиана или Айова, си слагат ярки велосипедни каски с аеродинамична форма, идеалният им маникюр проблясва, нагласят ремъците на педалите, пият витаминизирана вода от пластмасови жълтеникавозелени бутилки. Всичко блещука и сияе. По-възрастни мъже, сякаш издокарани като различни версии на едновремешни карикатури от „Санта Фе” – трапери, вакерос, шамани команчи, билкари и т.н., – натъпкани в открити поршета и спортни аудита, нагласят сенниците и оглеждат посивелите си, мазни бакенбарди в огледалата за обратно виждане.

Потеглям по чакълените иви на пътя на Олд Таос Трейл, където търговци продават всичко – от правени с трион дървени скулптури до гарвани от ръждива бодлива тел. Един мъж продава кедрови цепеници, наредени спретнато в каросерията на пикапа му, и иска сто долара за всичко. Отсякъл дървата сам.

Започваме да прехвърляме цепениците в каросерията на моя пикап. Студеният въздух мирише на свеж кедър и бор. На Сангре де Кристо. Работим в мълчание. Той е с дебели ръкавици от кожа на муле, изцапани с машинно масло и бензин. Качулка с петна от пот крие лицето му. Чудя се дали не ме проклина наум на испански само защото съм гринго. Издишаме от усилието и пътищата на дъха ни се кръстосват над дървото с червени жилки.

И двете кучета ги няма, когато се връщам. Не биваше да ги оставям да бродят така. Обикновено след като се натичат хубаво, просто се мотаят около къщата, пъхтейки, но този път ги няма. Тръгвам с пикапа из околността, свиря с часове, а кедровите дърва потракват в каросерията. Движа се съвсем бавно, като нощен крадец, със свалени прозорци, за да могат да ме чуят.

Пронизително изсвирване. Започвам да си мисля, че може би собственото ми изсвирване се връща при мен. Възможно е. Няма ли да е странно? Жалко. Чувам го как се завръща, всеки път малко по-слабо. Студено е – зверски студено. Челюстта и устните ми замръзват. Сковават се. Спирам, вдигам прозорците и пускам парното. Горещ въздух ме блъсва право в лицето. Не мога да намеря средното положение между горещо и студено на старите циферблати. Докато се занимавам с това, гледам към Лос Аламос в далечната планина Хемез, моторът работи на празен ход, кръпки сняг блестят между хвойните.

Виждам двама мъже в кабинет в Белия дом; единият – висок и елегантен, с тъмна федора и пура, другият – нисък, обикновен, оплешивяващ, с костюм с жилетка. Някъде след четиресет и пета е. Може би е точно четиресет и пета. Бомбеният отсек на „Енола Гей” вече е отворен и Малчуганът* е пуснат тихомълком, за да не се върне никога. Ядрената ера започва с ослепителна ивица бяла светлина. Моят баща и братята му, с пълни каки униформи, стоят около моята баба ирокезка. Това е последната им възможност за групова снимка. Широки усмивки – витаещият дух на героизъм изпълва сърцата им с жизнерадостна американска гордост. Само устните на дядо ми са изкривени леко меланхолично. На заден план има цъфнало в бяло ябълково дърво.

Мъжът с федората крачи напред-назад, пуши пурата си, изповядва се на дребния плешив мъж, който седи зад бюрото; над него виси портрет на Джеферсън и древното светло бъдеще. Високият е напълно уверен, че дребният плешив мъж ще се съгласи и ще разбере моралната му дилема. Той му казва, че има „грях” по ръцете си, че е познал лично „греха”. Устните му се движат. Виждам ги. И отдалече мога да различа думата „грях” по нечестната усмивка на лицето му. Евреин нюйоркчанин, отгледан в строг морал, женен за комунистка, поотъркал се в будизма, и ето че сега изрича думата „грях”, съвсем ясно. Виждам я! Лицето на дребния мъж става алено, когато се надига бавно от мекото кожено кресло. Той нарича мъжа „педераст” и го изритва най-безцеремонно от кабинета си, със заповед никога да не се връща.

Сега през мен минава тътен. Баща ми лети в полунощ под радара на нацистите с гигантски В-17 – печално известните Летящи крепости. Помощник-пилотът седи до него с каменно изражение. В екипажа има и техник, картечар и бомбардировач. Всички са от малкото градче Макхенри, където бащите им отглеждат дебели като палец класове пшеница. Всички носят еднакви кожени якета с еднакви пухкави яки, вдигнати нагоре. Миниатюрни изображения на бомби са изрязани в ръкавите с бръснач и боядисани в червено с йод. Всяка малка бомбичка представлява изпълнена мисия. Има осем редици от малки червени бомби. В-17 изпълняват мисия от самоубийствено малка височина над румънските нефтени полета на Хитлер. Нощта е катраненочерна. Те започват да сипят бомби по акрите нефт. Чудовищни оранжеви пламъци изскачат зад тях.

Продължавам да търся кучетата си, пълзейки по скованите в лед черни пътища, покрай жалки кльощави коне без подкови и сцепени от леда копита. Свиренето ми сега прилича на свистенето на стар чайник.

* Малчуганът, или Малкото момче, е кодовото име на урановата бомба, разработена от САЩ в рамките на проекта „Манхатън”. Тя е пусната над Хирошима на 6 август 1945 г. от американския бомбардировач B-29 „Енола Гей”. – Бел. прев.

Преводът на „Онзи в мен“ е на Боряна Даракчиева.

Площад Славейков