Article_top

След оттеглянето на престарелия президент Абделазиз Бутефлика Алжир навлезе в период на политическа турбуленция. Колебливата оставка на лидера, управлявал страната цели 20 години, бе посрещната с празнични демонстрации из улиците на големите градове. Ликуват онези, които в течение на седмици бяха парализирали страната с искания за оставка. Но дори след като тя стана факт е ясно, че с нея не се изчерпва дневният ред на алжирската революция.

Следващият етап ще бъде още по-труден и ще се отличава с битка за отстраняване на управляващата олигархична каста и господстващия режим. А това е далече по-сложно от това да свалиш престарелия президент. Според конституцията на страната изборите за нов президент трябва да се проведат в срок от 90 дни. Какво обаче ще се случи след това все още не е ясно. Когато местната телевизия показа церемонията по депозиране на оставката, до Бутефлика беше Абдел Кадер бен Салех – председателят на Националния съвет, който по конституция трябва да поеме овакантения пост до избирането на нов президент. Той обаче е неприемлива фигура за демонстрантите, тъй като се смята за един от старите съратници на Бутефлика и виден член на управляващия елит. Същият често представляваше отсъстващия президент на официални събития. Освен това той бе сред поддръжниците на инициативата за пети мандат на Бутефлика. Така че ако реши да остане на власт, това ще бъде посрещнато с нов взрив на масово недоволство сред радетелите на реформа и обновление. Допълнително объркване внася информацията от катарската телевизия „Ал-Джазира“, че бившият президент Лиамин Зеруал е отказал да приеме предложение за оглавяване на преходно правителство.

Националната телевизия показа церемонията по оставката, за да успокои улицата. Снимка АП

Сегашната ситуация в страната наподобява египетските протести по време на т.нар. Арабска пролет, довели до отстраняването на президента Мубарак, което в крайна сметка доведе до установяването на още по-твърда диктатура на генералитета след преврата срещу провалилата се в социално-икономическо отношение ислямистка власт на „Мюсюлманските братя“. Затова сега наблюдателите се питат дали Алжир, по подобие на Египет при генерал Абдул Фатах Сиси, ще навлезе в нов застоен период под контрола на армията, която разполага с огромен институционален потенциал. Основната цел на алжирската армия е прекратяването на демонстрациите на улицата. Няма никакви индикации дали генерал Салих е готов на отстъпки пред опозицията, която настоява за истински реформи. Най-вероятно след като отшумят възторзите, алжирците да открият, че нищо в страната не се е променило. Така че след радостта може да дойде гняв.  Дори обаче, ако управляващият елит бъде отстранен от власт, няма готови решения за икономическите проблеми, които бяха в основата на протестите? Това се видя и във всички страни, в които избухна Арабската пролет. 

 

Революцията на новото поколение

 

Въпреки това, властта не може изцяло да игнорира исканията за коренна промяна, които издигнаха алжирските младежи. Въпреки че страната е богата на петрол и газ, около една четвърт от младите хора под 30 години са безработни. При това, тази възрастова група съставя 70% от населението на страната. Повечето от тези младежи нямат никакво отношение към гражданската война от 90-те години, когато загинаха над 100 000 алжирци. Ето защо приоритетът на Бен Салих, който понастоящем е считан за фактическия лидер на страната, който добре знае цената на тази война, е избягването на завръщането на насилието. Ако той не прояви достатъчна гъвкавост, ще си спечели недоволството на улицата. 

Така че промяната не се свежда единствено до Бутефлика, а засяга съдбата на алжирците. Самите демонстрации дойдоха като гръм от ясно небе за силния човек на режима, от когото всички се страхуваха. Става дума за заявка на мнозинството за контрол върху политическия живот, от който бяха отчуждени след 1962 г. Има обща воля за прекратяване манипулирането от страна на режима, който в името на стабилността отхвърляше всякакви искания за промяна. Досега населението трябваше да се задоволи с трохи от огромните петролни приходи, вместо социална справедливост. Освен това обществеността бе принудена да се съгласи на договорки извън политическия процес в името на запазването на мира и избягването на гражданска война, както и с фасадни демократични институции, представяни като алтернатива на пряката военна диктатура.

Естествено, едни прибързани промени няма да попречат на генералитета да установи контрол върху бъдещето преходно управление, но протестите, обхванали цялата страна, съживиха и надеждата в сърцата на алжирците, че отново ще станат част от политическия процес и ще си върнат отечеството.

А от стената още гледаше потретът му като млад президент. Снимка АП / БТА

Алжирските протести ни върнаха към събитията отпреди седем години, които бяха наречени Арабска пролет. Тогава също народите в региона демонстрираха желание за промяна към по-добро. Техен авангард бяха младите хора, които отстояваха правото си на по-добро бъдеще чрез осъществяване на социално-икономически напредък, неотделим от политическите процеси. Въпреки това сходство обаче, алжирските протести се отличават със своя мирен и цивилизован характер и с положените усилия те да не деградират в насилствени действия от двете страни. Показателно е, че демонстрантите издигаха лозунги от типа „Полицията и народа са братя!“, както и „Алжир не е Сирия“. По подобие на някои европейски страни, демонстрантите носеха рози, за да подчертаят мирния характер на протестите в различни части на страната. Така че може да се каже, че днес Алжир е обхванат от съживителен порив, който говори на езика на политиката след години мълчание. Самите власти вече разбират, че осъществяването на социално-икономически програми вече не е достатъчно, за да отговори на ескалиращите искания на новото поколение. Така че няма друга алтернатива, освен тази на политическите промени и въвеждането на реална многопартийност, с което страната да влезе в модерната си епоха и успешно да осъществи плавното предаване на щафетата между поколенията.


Призракът на нова мигрантска вълна към Европа

 

Всичките тези събития обаче се развиват на фона на два стратегически проекта с противоположни цели. Първият има национално-патриотичен характер и цели възстановяване развитието на страната, което бе прекъснато през 1992 г. (когато военните отмениха спечелените от ислямистите избори), в съответствие с изискването на времето. Вторият е реваншистки и принадлежи на силите, които бяха лишени от власт и влияние през епохата на Бутефлика. Неговата цел е преодоляването на досегашния режим и установяване господство на други идеологически и икономически лобита. И макар теоретично първият проект да има по-добри шансове, защото е подкрепян от сегашното армейско командване, радетелите на втория разчитат на популисткия натиск, както и на редица вътрешни и външни фактори. Това ще е и решаващият им коз на масата на преговорите на етапа на изработването на новия социален консенсус в бъдещата „втора република“. Според анализатора на Вашингтонския институт за Близкия изток Салим Абдул Хадж, крайният резултат от сегашните протести ще зависи от това, кой ще съумее да отговори на народните искания. Алжирците добре знаят, че от освобождението на Алжир до днес армията контролира политиката и че няма да позволи тази власт да й се изплъзне.

Онова, от което се опасява Европа, е евентуална дестабилизация на страната, която би породила нови вълни емигранти към континента и преди всичко към Италия, Франция и Испания. Освен това бъдещи размирици биха застрашили петро-газовата индустрия на Алжир, което също би оказало неблагоприятно отражение върху европейските потребители. От друга страна, диктаторските режими, които създадоха дъга на нестабилност в Северна Африка – от Египет през Еритрея, разединена Либия и Судан, внимателно наблюдават случващото се с Бутефлика, което е лоша новина за управлението им. И макар случващото се да не е Арабска пролет 2.0, при успех алжирският пример би бил заразителен и за други арабски държави. 

 

След оттеглянето на престарелия президент Абделазиз Бутефлика Алжир навлезе в период на политическа турбуленция. Колебливата оставка на лидера, управлявал страната цели 20 години, бе посрещната с празнични демонстрации из улиците на големите градове. Ликуват онези, които в течение на седмици бяха парализирали страната с искания за оставка. Но дори след като тя стана факт е ясно, че с нея не се изчерпва дневният ред на алжирската революция.

Следващият етап ще бъде още по-труден и ще се отличава с битка за отстраняване на управляващата олигархична каста и господстващия режим. А това е далече по-сложно от това да свалиш престарелия президент. Според конституцията на страната изборите за нов президент трябва да се проведат в срок от 90 дни. Какво обаче ще се случи след това все още не е ясно. Когато местната телевизия показа церемонията по депозиране на оставката, до Бутефлика беше Абдел Кадер бен Салех – председателят на Националния съвет, който по конституция трябва да поеме овакантения пост до избирането на нов президент. Той обаче е неприемлива фигура за демонстрантите, тъй като се смята за един от старите съратници на Бутефлика и виден член на управляващия елит. Същият често представляваше отсъстващия президент на официални събития. Освен това той бе сред поддръжниците на инициативата за пети мандат на Бутефлика. Така че ако реши да остане на власт, това ще бъде посрещнато с нов взрив на масово недоволство сред радетелите на реформа и обновление. Допълнително объркване внася информацията от катарската телевизия „Ал-Джазира“, че бившият президент Лиамин Зеруал е отказал да приеме предложение за оглавяване на преходно правителство.

Националната телевизия показа церемонията по оставката, за да успокои улицата. Снимка АП

Сегашната ситуация в страната наподобява египетските протести по време на т.нар. Арабска пролет, довели до отстраняването на президента Мубарак, което в крайна сметка доведе до установяването на още по-твърда диктатура на генералитета след преврата срещу провалилата се в социално-икономическо отношение ислямистка власт на „Мюсюлманските братя“. Затова сега наблюдателите се питат дали Алжир, по подобие на Египет при генерал Абдул Фатах Сиси, ще навлезе в нов застоен период под контрола на армията, която разполага с огромен институционален потенциал. Основната цел на алжирската армия е прекратяването на демонстрациите на улицата. Няма никакви индикации дали генерал Салих е готов на отстъпки пред опозицията, която настоява за истински реформи. Най-вероятно след като отшумят възторзите, алжирците да открият, че нищо в страната не се е променило. Така че след радостта може да дойде гняв.  Дори обаче, ако управляващият елит бъде отстранен от власт, няма готови решения за икономическите проблеми, които бяха в основата на протестите? Това се видя и във всички страни, в които избухна Арабската пролет. 

 

Революцията на новото поколение

 

Въпреки това, властта не може изцяло да игнорира исканията за коренна промяна, които издигнаха алжирските младежи. Въпреки че страната е богата на петрол и газ, около една четвърт от младите хора под 30 години са безработни. При това, тази възрастова група съставя 70% от населението на страната. Повечето от тези младежи нямат никакво отношение към гражданската война от 90-те години, когато загинаха над 100 000 алжирци. Ето защо приоритетът на Бен Салих, който понастоящем е считан за фактическия лидер на страната, който добре знае цената на тази война, е избягването на завръщането на насилието. Ако той не прояви достатъчна гъвкавост, ще си спечели недоволството на улицата. 

Така че промяната не се свежда единствено до Бутефлика, а засяга съдбата на алжирците. Самите демонстрации дойдоха като гръм от ясно небе за силния човек на режима, от когото всички се страхуваха. Става дума за заявка на мнозинството за контрол върху политическия живот, от който бяха отчуждени след 1962 г. Има обща воля за прекратяване манипулирането от страна на режима, който в името на стабилността отхвърляше всякакви искания за промяна. Досега населението трябваше да се задоволи с трохи от огромните петролни приходи, вместо социална справедливост. Освен това обществеността бе принудена да се съгласи на договорки извън политическия процес в името на запазването на мира и избягването на гражданска война, както и с фасадни демократични институции, представяни като алтернатива на пряката военна диктатура.

Естествено, едни прибързани промени няма да попречат на генералитета да установи контрол върху бъдещето преходно управление, но протестите, обхванали цялата страна, съживиха и надеждата в сърцата на алжирците, че отново ще станат част от политическия процес и ще си върнат отечеството.

А от стената още гледаше потретът му като млад президент. Снимка АП / БТА

Алжирските протести ни върнаха към събитията отпреди седем години, които бяха наречени Арабска пролет. Тогава също народите в региона демонстрираха желание за промяна към по-добро. Техен авангард бяха младите хора, които отстояваха правото си на по-добро бъдеще чрез осъществяване на социално-икономически напредък, неотделим от политическите процеси. Въпреки това сходство обаче, алжирските протести се отличават със своя мирен и цивилизован характер и с положените усилия те да не деградират в насилствени действия от двете страни. Показателно е, че демонстрантите издигаха лозунги от типа „Полицията и народа са братя!“, както и „Алжир не е Сирия“. По подобие на някои европейски страни, демонстрантите носеха рози, за да подчертаят мирния характер на протестите в различни части на страната. Така че може да се каже, че днес Алжир е обхванат от съживителен порив, който говори на езика на политиката след години мълчание. Самите власти вече разбират, че осъществяването на социално-икономически програми вече не е достатъчно, за да отговори на ескалиращите искания на новото поколение. Така че няма друга алтернатива, освен тази на политическите промени и въвеждането на реална многопартийност, с което страната да влезе в модерната си епоха и успешно да осъществи плавното предаване на щафетата между поколенията.


Призракът на нова мигрантска вълна към Европа

 

Всичките тези събития обаче се развиват на фона на два стратегически проекта с противоположни цели. Първият има национално-патриотичен характер и цели възстановяване развитието на страната, което бе прекъснато през 1992 г. (когато военните отмениха спечелените от ислямистите избори), в съответствие с изискването на времето. Вторият е реваншистки и принадлежи на силите, които бяха лишени от власт и влияние през епохата на Бутефлика. Неговата цел е преодоляването на досегашния режим и установяване господство на други идеологически и икономически лобита. И макар теоретично първият проект да има по-добри шансове, защото е подкрепян от сегашното армейско командване, радетелите на втория разчитат на популисткия натиск, както и на редица вътрешни и външни фактори. Това ще е и решаващият им коз на масата на преговорите на етапа на изработването на новия социален консенсус в бъдещата „втора република“. Според анализатора на Вашингтонския институт за Близкия изток Салим Абдул Хадж, крайният резултат от сегашните протести ще зависи от това, кой ще съумее да отговори на народните искания. Алжирците добре знаят, че от освобождението на Алжир до днес армията контролира политиката и че няма да позволи тази власт да й се изплъзне.

Онова, от което се опасява Европа, е евентуална дестабилизация на страната, която би породила нови вълни емигранти към континента и преди всичко към Италия, Франция и Испания. Освен това бъдещи размирици биха застрашили петро-газовата индустрия на Алжир, което също би оказало неблагоприятно отражение върху европейските потребители. От друга страна, диктаторските режими, които създадоха дъга на нестабилност в Северна Африка – от Египет през Еритрея, разединена Либия и Судан, внимателно наблюдават случващото се с Бутефлика, което е лоша новина за управлението им. И макар случващото се да не е Арабска пролет 2.0, при успех алжирският пример би бил заразителен и за други арабски държави. 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията