Найо Тицин: Свободата на словото често се потъпква чрез правилата (ужким) за журналистика

Трудно е да излезеш от киното, след като си видял поне един от филмите на тазгодишния „Мастър ъф арт“. Програмата на фестивала за документално кино, посветено на изкуството, е толкова богата, че може да си изкараш добре един цял цен в киносалона, влизайки от един в друг филм. До 25 април публиката, която пълни свободното си време с култура, може да живее с личните истории на майсторите в изкуството. 

Създателят на „Мастър ъф арт“ също има интересна лична история. Найо Тицин е син на художник – Атанас Нейков, учи в Музикалното училище и завършва „пиано“ в Националната музикална академия, работи като репортер в новините на БНТ, след един въпрос към Симеон Сакскобургготски напуска журналистическата професия, става политически пиар, а днес е оператор в Париж, където живее със съпругата си – голямата оперна певица Александрина Пендачанска, и двете им дъщери… Няма такъв филм, но може да си го представим чрез това интервю.

– „Изкуство и власт“ – една от категориите в „Мастър ъф арт“ – е една от най-болезнените теми в българската култура, какви отговори дават филмите, които показвате?

– Тази година се навършват 30 години от падането на Берлинската стена, от скъсването с тоталитарните практики в Източна Европа, затова показваме един филм за унгарските авангардисти през 1956 г., когато руските танкове влизат в Унгария. Млади студенти по изобразително изкуство нямат достъп до информация за Джаксън Полък или Марк Ротко, които излагат в галерии в Ню Йорк и в Америка, а в същото време в Унгария се учи соцреализъм, налагат се вкусовете на социализма как трябва да изглежда изобразителното изкуство. Филмът разказва за това как един от тези студенти намира каталог на Полък и Ротко, на други западни авнгардисти и експресионисти, и решава, че това изкуство е много по-близко до тях от онова, което им преподават. Привлича ги абстракционизмът, по онова време забранен в Източна Европа.

В този панел показваме и „Дворците на народа“ на Богданов и Мисирков. Един друг филм, който се лута между тази категория и категория „Литература“, е новият филм на Боя Харизанова за Георги Марков – „Чувство за непоносимост“, който разказва по-малко известна част от биографията на писателя – за времето преди да емигрира. Много повече се говори и анализира за него като дисидент, за „Задочните репортажи“, включванията му в различните радиостанции, Би Би Си, убийството и разследването му, но по-малко се знае с какво той е истински ценен като писател, като творец.

В тази категория има и един италиано-полски филм за много мощно движение на артисти през 70-те години, които заявяват в декларация, че няма да играят, няма да правят постановки, няма да представят изкуството си в галерии, театри, оперни и концертни зали и други институции, които се съхраняват и поддържат от държавата – като протест срещу военното положение, въведено през 1981 г. в Полша.

– В този контекст винаги възниква въпросът защо в България не е имало подобна съпротива срещу тоталитарната власт…

– Имало е, но българската интелигенция е била… по-свенлива, да кажем.

– Дали да не кажем „страхлива“?

– Добре, да. Българинът по принцип е по-свенлив като натура. На думи е голям мачо, но е свенлив на действия, чака да види другите какво ще направят, как ще потръгне, пък тогава… За тях е валидна една реплика на Тодор Живков: „Снишаваме се, докато отмине перестройката, и после ще надигнем глава“.

– Може би затова 30 г. след началото на прехода се върнахме към началото…

– От една страна сме в началото, от друга страна България се е променила в много аспекти за добро. Разбира се, на всички им се ще повече неща да се бяха случили, на всички ни се ще да ги няма тези безобразия, на които ставаме свидетели всеки ден – дали ще са имоти, парламенти, ремонти. И все пак в момента с Вас седим в едно прекрасно заведение, което по нищо не се различава от тези в Америка, във Франция… и си говорим неща, които няма проблем да излязат в една медия – преди 1989 година това нямаше да бъде възможно или щеше да има страховити последствия. В природата на човека е винаги да иска повече, нетърпелив е да го получи, но трябва да признаем, че колкото и да се оплакваме, днес не сме потиснати така, както преди 30 години.

– Да Ви върна 20 г. назад, когато бяхте герой в една история – „Царю честити, колко Ви е часът?“. Бяхте ли жертва на политическа цензура по времето на Симеон Сакскобургготски като премиер заради тази реплика?

– Никак не си падам по това да влизам в ролята на жертва. Знам, че е много привлекателно и блазнещо суетата човек да каже: „Ето, мен ме репресираха, не ме пускаха повече да ходя в Министерски съвет, пратиха друг репортер“… В момента, в който усетих, че не мога да упражнявам свободно професията „журналист“, просто напуснах БНТ. Не исках да давам шанс на тогавашното ръководство на новините да се опитва да ме унижи, просто няма смисъл. Добре, различни сте, добре, началници сте. Имам два избора – или да се съобразявам с вас, което не ми харесва, или да напусна. И напуснах.

– Отношението към Вас нареждане отгоре ли беше, или самоинициатива на ръководството?

-Вижте: като гражданин мога да имам всякаква позиция, но като журналист аз отстоявах журналистически правила, не съм си позволявал журналистически нередности. Дори сега да гледате репортажите ми, ще видите, че те са базирани на факти. Давал съм шанс на човек, в случая на Кобурга преди изборите от 2001 г., да изложи своите тези и идеи. Това, че той не е успял да ги вербализира, е негов проблем, но така или иначе като гражданин никога не съм крил отношението си към него. Процесът на отношение на тоговашното сменено ново ръководство на телевизията беше дълъг. Казваха ми: „Ти сега няма да ходиш в Министерския съвет, защото попита царя това, няма да ходиш в парламента, ще ходиш да снимаш пресконференция на СДС“, примерно. Бяха някакви такива дребни спънки, но се натрупваха.

Имаше случай с един мой репортаж от Ню Йорк. Тогава Стефан Тафров беше посланик на България в ООН и благодарение на нашето приятелство с него, аз успях да вляза в тайните кабинети на ООН – там, където се провеждат неофициалните заседания на Съвета за сигурност (тогава България беше член), едни по-любопитни за широкия зрител неща и места, където не стига всеки ден камера. Върнах се от Ню Йорк, отидох при тогавашния директор на новините и казах, че имам готин репортаж как Тафров ни развежда и казва: „На тази маса тук Хенри Кисинджър еди-какво-си направи“, тоест това не са местата, които се снимаха някога в телевизията, а скритите кабинети на тайната дипломация. На което ми бе отговорено: „Много важно къде те е завел Стефан Тафров и какво ти е показал в ООН“. За мен тогава стана ясно, че пътищата ни с БНТ окончателно са се разделили – не можех да покажа дори нещо, което няма никаква политическа оцветеност. Тогава в България беше любопитно да се представят повече неща от ООН, от същността на тази организация, от Съвета за сигурност, как функционира. И си казах: „Добре, ако щете, напускам“.

Не съм целял никога да се превръщам в жертва или да вея знаме, че съм репресиран, защото реално няма такова действие. Може би, ако бях останал, щяха да започнат някакви други действия срещу мен, но не ми е интересна тази позиция.

– Сега отново се занимавате с телевизия – днес не е ли още по-трудно да се прави качествена журналистика в телевизията от преди, и то когато сте зад камерата?

– Трудно е, но не е невъзможно. Първото условие за свободната журналистика е самият журналист да има вкус към свободата. И не е вярно, че медийната среда в България е само жълта. Няма да изброявам, но има достатъчно медии, в които човек може да се реализира като свободен журналист.

– За жалост, най-големите медии са жълти, или ако бъдем по-любезни, ще ги наречем комерсиални.

– Така е, те са комерсиални, долни, интригантски, а повечето от тях – отвратителни. Но има сериозна група сериозни медии – дали ще са за култура или политически, но ги има и държат на професионалните стандарти.

Бидейки журналист и репортер в някакви времена, в които също се опитваха да налагат цензура – по Виденово време например, 90-те години, не беше най-светлият период за българската журналистика. Тогава се водеше, че ужким е по-свободно, но аз знам механизмите, по които може да се пресече дадена тема. Например в телевизиите се казва: „Винаги трябва да имаме две гледни точки“. Да кажем излиза Бяла книга на свободните медии и… коя е другата гледна точка? Пеевски ли? Телевизиите, които не искат да отразят тази тема, ще кажат, че няма друга гледна точка – щом Пеевски няма да дойде, темата отпада от новините. А всъщност другата гледна точка са читателите, зрителите, публиката, обикновеният гражданин, защото той е потребителят на свободната или несвободна журналистика. Но се използват правилата в медиите, за да се потъпче свободата на словото. Това е един пример как дадена тема, без да бъде забранена, може да бъде спряна. Много теми нямат различна гледна точка и по този начин се задушават.

– Успявате ли да отстоявате свободата на словото като оператор?

– Като оператор понякога е по-лесно, защото картината минава по-лесно от словото. Хората, които имат отношение към ограничаване на свободата на словото, се фокусират върху думите, а не върху образа. Те внимават някой да не бъде наречен „олигарх“, примерно, но ако го покажеш на снимка с всички атрибути на неговите финанси, няма да се усетят и ще мине. Зрителите трябва да мислят повече и да приемат информация и от картината.

– Мисленето днес не е ли проблем? Ако не посочиш на читателя или зрителя на какво да обърне внимание, ако не му го обясниш буквално, има опасност да го отмине. Ирония, сарказъм, хипербола… и прочие стилистични фигури все по-малко биват разбирани от читателите.

– Динамиката на времето и на получаването на информация предполага все по-повърхностно приемане на информацията. Вие правите много хубаво, отбелязвайки в началото на текста за колко минути може да бъде прочетен – симпатично е и върши работа. Но обикновено четеш заглавието и първите две изречения, за да ти стане ясно, че този е лош, онзи – добър, трети – престъпник, търси се етикет без никаква дълбочина. Това е всеобщо профанизиране, културно и във всички области, включително в политиката. При положение, че на върха на държавата (и тук не говоря само за България) стоят невежи, които профанизират политиката – вече не може да се говори за професията политик, защото всеки може да стане такъв, без да има кой знае каква отговорност и без елементарна култура. Възползват се, докато имат 3, 4, 5 или 8 години някаква политическа функция, за да свършат нещо за себе си.

И това не е само там. Безкрайно се възмущавам, когато в болниците милосърдните сестри говорят на пациентите на „ти“ – не сме си съученици, не сме си никакви, за да си общуваме така фамилиарно. Когато човек отива да лежи в болницата или е на процедура, той е в достатъчно унизено положение, за да трябва да търпи и сестрата, която му взима кръв, да му говори на „ти“: „Я, дай сега, набери тук ръкава“… Не може, не е редно и това също е част от профанизирането, от снишаването на критериите за културна комуникация. Нашият фестивал се опитва да бъде контрапункт на всичко това.

– Каква е аудиторията на „Мастър ъф арт“?

– Разнородна, в зависимост от темите и от сюжетите. На филма за Ингмар Бергман, например, очаквам да дойде по-средно или зряло поколение публика, гледало неговите филми, докато за Банкси или Баския очаквам по-млади хора. В това няма лошо, но хубаво е покрай едното да се закачат и другите. Някой от по-средното поколение да отскочи да види Баския – нищо, че може би не му харесва картините и си казва, че това са драсканици на дете, грозотия. Иди и виж защо този човек започва да рисува така, какво изразява.

– Фестивалът, който правите, става все по-популярен – какво е Вашето обяснение?

– Защото тези филми са бягство, връщане към някаква, не искам да кажа нормалност, защото щем-не щем нормално е това, което е повсеместно. Нормално е да ти говорят в болницата на „ти“, но не е редно. Не слагам равен знак между двете – нормално е хората да се псуват по улиците, нормално е политиците да говорят на народа, като че ли те лично са дали пари за това или онова. А някак си филмите за изкуство ни връщат към нормалността, към това, което е редно.

Другото, което ми се ще с този фестивал и с прожекциите на някои от филмите, е да направим хората и публиката малко по-добри, защото досегът с изкуството прави човек по-добър в човешкия, нормалния, редния смисъл на думата. Добрият човек трябва да е културен, да има някаква културица поне на поведението, при общуването с околните.

– Завършили сте пиано в Консерваторията, продължихте ли да свирите?

– Спрях да свиря на пиано през 1996-а. Когато затворя една страница, я затварям завинаги и продължавам нататък. Не се връщам назад. Журналистиката ме провокира да затворя страницата с пианото. После затворих журналистиката, политическия пиар, бил съм от различните страни на комуникацията. Неотдавна гледах Веселин Методиев да представя своя книга в сутрешно предаване и ми стана много мило, защото си спомних културния изказ и културното говорене. При политиците на днешния ден това го няма, те нямат речник. Докато Веско Методиев, Катя Михайлова, Иван Костов…

– …Техният речник излезе от употреба.

– Не става дума за актуалността на политическото виждане, а в липсата на хора с такава култура на изказа. Както навремето беше бай Стефан Савов – виждаш културен човек, който ти говори и ти влияе, и дори не можеш да разбереш какво точно му харесваш. А сега не можеш да разбереш защо на никого нищо не му харесваш. Политиците днес не успяват да засегнат онези тънки струни на ирационалното, заради което ти после да отидеш да направиш своя избор.

– Ако бяхте политически пиар на ГЕРБ, какви съвети бихте дали примерно на Цветанов и Борисов за ситуацията с апартаментите в момента?

– Борисов е уникален комуникатор. Това е типично за зодия Близнаци. Аз, като представител на тази зодия, обаче смятам, че това е най-неподходящата зодия за политическата тъкан. Да, те са много успешни, достатъчно е да изброим Тръмп, Царя, Петър Стоянов – те винаги успяват да минат между капките и нищо да не им се лепи, което е талант. Но между „успешно“ и „подходящо“ също трябва да се прави разлика. От първо лице мога да кажа, че познавам модела на това близнашко поведение и затова мисля, че то е вредно за здравето на политическата система. Не е здравословно в политиката да влизат хора, чиито понякога вредни действия остават без последствия.

Бойко Борисов и този път ще съумее да се справи с кризата. Да, тежко е да отрежеш дясната си ръка в партията, но вярвам, че Борисов ще успее да излезе и от тази ситуация, защото е майстор. Виж, този модел може да е работещ, имаш проблем, обаждаш се на премиера и той ти го оправя – но това е не здрава политическа тъкан.

– Говорите като страничен наблюдател, а не като пиар.

– Не бих могъл да бъда пиар на Борисов, защото той има адски силно чувство за самосъхранение, външен пиар не може да направи повече от неговата интуиция. Освен това, той най-вероятно не слуша съвети. Симпатичен ми е, имам чудесен контакт с него, но не е моят тип политик.

– Ако зодия Близнаци е неподходяща за държавното управление, какво ще кажете за зодия Козирог?

– (смях) Диаметрално обратното, пълна противоположност. Иван Костов също е политическо животно, в най-добрия смисъл на думата, какъвто е и Бойко Борисов – те имат невероятни инстинкти. Просто Костов е визионер, той знае какво иска да се случи и как да стигне до него през този, този и този ход. Дори в момента, в който той вече няма да е на власт. Нещата, които той направи, се случиха след него и други обраха лаврите, но ще перифразирам Линкълн: човек може да направи велики неща, ако не мисли как ще го погледнат в момента, тоест прави това, което смяташ, че е правилно и дай боже да си умел и талантлив и нещата ще се случат. Хората може дори да не се сещат, че в момента разплащаме с парите, които бяха сменени по времето на Иван Костов, че пътуваме свободно в Европа, благодарение на политиката на Иван Костов, че в крайна сметка в България не може да се случи това, което стана в Украйна, благодарение на това, че Костов бе премиер четири години. Под неговото управление станахме част от свят, в който има други правила от тези, които мнозина настояват да се наложат на тези територия. Колкото и да има външно руско влияние, България е част от един друг отбор, благодарение на Иван Костов.

– Да се върнем в културата и по-точно към държавната политика в културата – подкрепя ли държавата Вашия фестивал?

– Подкрепя ни в лицето на НДК, които са ни партньори – там се случва, което си е подкрепа. Но за първа година фестивалът ни е част от Културния календар на столицата.

– Какво Ви носи това?

– Не много, примерно не носи повече пари от преди, макар че ни подкрепят и финансово. Включването ни в Културния календар на София за мен е знак, че столичани имат нужда и вярват в този фестивал. А финансовата подкрепа, която Столична община дава на нашия и на други фестивали, това в крайна сметка са парите на столичани, на хората, живеещи в нашия град. Което също е отговорност – приемам я чистосърдечно и със старание за още по-голяма отговорност. И освен че хората си дават парите за билети и абонаментни карти, малка част от техните пари е отишла и за подкрепа на нашия фестивал, което е много мило и им благодаря.

Пълната програма на фестивала „Мастър ъф арт“