Article_top

Пожарът на Парижката Света Богородица съживи една потънала във времето история, а именно как през ХIХ век катедралата е трябвало да бъде съборена според плановете на града. Романът на Виктор Юго „Клетниците” обаче променя това решение. Живописните описания, историите в книгата предизвикват обрат в главите на парижани. Стана ясно освен това, че Нотр Дам ще бъде възстановена след пожара...

Това тутакси възбуди родните фейсбук говорители и те започнаха да каканижат за хубавите ни църкви, които са оставени на произвола на съдбата и никой не дава пет пари за тях. Получи се така, че наши богаташи пожелаха да дарят за парижката катедрала, но не и за собствените ни красиви сгради.

Вярно е, че нямаме Нотр Дам. Но все пак имаме не малко качествени, пластични, издържани и живописни църкви, космични родопски къщи, фолклор и природа - достатъчни, за да дадат пълнота и хармония в един човешки живот. Защо се получава така, че те биват постоянно и неумолимо разрушавани и разграбвани – от същите тези, които днес са готови да спасяват Нотр Дам? Откъде се всели в нас този мрачен зловещ нихилизъм?

Толкова модна тема

Най-голямата ирония е че  в същия този момент патриотизмът (във всичките му измерения) цъфти и процъфтява на родната политическа и обществена сцена. Българщината се стеле по сергии, зали за танци, фасади, ресторанти, както и из политическите кампании. Това виждаме не само в налудничавите прояви ала Волен Сидеров или масовите хора̀ и ръченици, които се вият около съборите на БСП.

В момента темата е толкова модна, че дори либералите и неолибералите, често заслужено иронични към нея, се включиха в общия поток: неотдавна Движението „Реформи в културата“ (което гравитира около „Да, България“) организира кръгла маса. Там „обичайните заподозрени” – професори от СУ и абонати на съвсем други теми от „наднационален” калибър (като Истанбулска конвенция, политкоректност и пр.), се събраха, за да търсят фо̀рмата на „истинския патриотизъм”. Зададоха въпроса: какъв трябва да бъде той, за да е нов, съвременен, либерален, каква юридическа система е необходима, за да го подсигури…

Патриотизмът обаче е преди всичко поведение и като такова е следствие на нещо друго.  Да очертаваш „правилно  поведение” означава да дресираш хората като в казарма, или да „лекуваш” психични заболявания с усмирителни ризи. Не е ли редно да потърсим причините за едно поведение, вместо да се дресираме?

Най-общо казано, патриотизмът е вид поведение, което следва понятието за родина (и чувството за принадлежност). Именно това е, което липсва тук и сега и негови производни са и нихилизмът, и унищожаването на природата, и продажничеството. Дивата, налудничава патриотарщина ала Сидеров пък е следствие на едно напомпано и фалшиво понятие за България като най-великата нация, дала на света цивилизацията, ренесанса, компютрите и компотите. От една страна имаме фалшива представа, която ражда налудничавост и лозунгарски прояви, от другата -  липса на идея за родина, която произвежда нихилизъм и продажничество.

В интерес на истината от „Реформи в културата” поставиха едновременно и въпроса: „Що е отечество?”, но ограничиха отговорите до политически дефиниции, пренебрегвайки всичко съществено - природа, изкуство, архитектура, памет, фолклор. Стеснена в рамките на политиката и идеологията, идеята за родина може да продължи да бъде манипулирана, подменяна, употребявана с партийни и бизнес цели.

В тази статия разглеждам понятието за родина като естетическа идея. Защото, както видяхме от случая с Нотр Дам, не политиците и градоначалниците, а един роман е върнал катедралата към живот – и я направил символ на национална идентичност.

Френският философ Жил Дельоз неведнъж  е твърдял, че изкуството е единственото, което се съпротивлява на смъртта. Произведението на изкуството, ни казва американският критик Фредрик Джеймисън, ни кара да възродим някаква първоначална емоция, която го е породила, да я преживеем с истинската ѝ сила. Под нейно влияние ние можем да забравим всекидневието, проблемите, дори парвенющината си, да надскочим себе си, да накараме политиците да променят плановете си. И ако нещо изконно ни липсва в този момент, това е именно Виктор Юго или иначе казано произведения на изкуството, които да възродят емоцията ни към България.

Подменени понятия

Затова въпроса, който бих искала да поставим, е: Имаме ли такива творби, които ни дават емоцията за България и ако да - къде да ги потърсим? 

От една страна социалистическият режим подмени понятието за родина – не само идеологически, а и като естетическа идея и емоция – със задължителния си соцреализъм, бруталните паметници, преработените версии на фолклора. Но нещо не по-малко страшно се случи с нас на 10 ноември 1989 г. - когато трябваше да осъзнаем, че всичко това е било менте, че целият ни живот до този момент е бил лъжа (особено по-младото поколение – онези деца и юноши, които не бяха имали възможност сами да почувстват фалша на соца). Затова на 10 ноември, задавени от еуфория, ние с лекота се отказахме от „фалшивото си минало”, повярвали, че бъдещето е по-важно. Всъщност става дума за дълбока и все още неосъзната травма, травма, с която политиците, дори най-качествените, са неспособни да се справят. Но изкуството може.

Най-добрите примери, които ми идват на ум, са произведения на немския художник Герхард Рихтер. Роден в Дрезден през 1931 г., Рихтер скоро се оказва част от така нареченото „поколение без бащи” – деца от Източна Германия, чиито родители са били част от националсоциалистическата партия. Самият Герхард е бил участник в детската секция на „Хитлерюгенд“ (по задължение).

След войната германците преживяват колосална травма с миналото си, разбира се в далеч по-драматични размери от нас. През 1972 г. Рихтер показва на биеналето във Венеция 48 чернобели портрета, подредени в редица, досущ като ликовете на Ленин, Димитров и останалите, които ни гледаха по време на соца от стените на училища, заводи, офиси, централи… В изложбата на Рихтер обаче партийните лидери са заместени от хора на науката и изкуството - Айнщайн, Чайковски, Оскар Уайлд, Франц Кафка... 

"Фотографии" без фокус...

Отдалече портретите приличат на черно-бели пропагандни снимки. Когато човек се приближи достатъчно, започва да чувства, че нещо не е наред: всъщност те са рисувани - така че силно да наподобяват фотография без фокус - като старите избледнели кадри, от които идентичността почти изцяло се е изпарила.

Фотографията е медия на паметта, но рисуването – обратното – на настоящето, на присъствието и в този скок, който зрителят прави между тях, се отприщва една носталгия – по липсващото минало на поколението „без бащи”. Това е опитът на паметта да замъгли някои образи и да ги превърне в други, за да може човек все пак да има някаква своя поносима история. Единствено със средствата на изкуството Рихтер успява да освободи необясними чувства и състояния в зрителя.

„Строго секретно“

Сега да се върнем в България и травмата с нашето минало. Кое е най-известното произведение след промените, посветено на темата? Разбира се, „Строго секретно” на Недко Солаков, бивш агент на ДС и до 1990 г. зам.-председател на СБХ.

Произведението на Недко Солаков "Строго сектретно" (1990) при представянето му в „Документа“ в Касел. Снимка Вернер Машман

Творбата представлява шкаф с чекмеджета, съдържащи бележки тип дневник и писмени признания за сътрудничеството му. Самият шкаф обаче напомня тези, в които са се съхранявали досиетата на Държавна сигурност. Обяснението на Солаков е че е вярвал в системата, вярвал е, че прави добро и затова е доносничил.

Според медийния специалист Георги Лозанов въпросният шкаф е „жест на разголване” пред публиката, при това артистичен, „защото авторът е живял в утопичен свят и всяко негово действие (включително и „сътрудничество“ в името на „бъдещия светъл строй“) престава да бъде глупост, мерзост или абсурд, когато се превърне в художествен факт.“

Кое точно го превръща в художествен факт, доцентът не е намерил за нужно да обясни. Поставянето в галерия на шкаф с оправдания не го прави изкуство, иначе всеки щеше да претендира, че е творец.

От Георги Лозанов научаваме, че освен художествен факт, тези чекмеджета са и в ролята на индулгенция за художника – признал си е, при това в галерия и готово, вината е измита. Тя вина̀та затова е вина, за да може да бъде изкупувана и манипулирана за всякакви цели. Липсата на срам обаче е очебийна. По същия начин можеш да убиеш човек, с най-светли намерения и после да сложиш оправданията си в галерия, претендирайки, че правиш концептуално изкуство.

Зад въпросния шкаф на Солаков не стои нито естетическа идея, нито художествено майсторство, той не е в състояние да отприщи друго, освен арогантност и опит за измъкване.

Материалът на Рихтер е паметта - деликатна и фина тъкан, която трябва да преработи едно прекатурено минало, без да унищожава онази смесица от срам, гняв, омерзение, огорчение, които се опитваме да скрием от себе си – а точно обратното – да ги превърне в една нова и непозната емоция. Солаков от своя страна ни обясни, че нямаме никакви проблеми с паметта си и миналото си, стига да сме достатъчно ловки и цинични. Именно тази арогантност и безпардонност стана материалът, „плътта” на „новите артформи” у нас, замести емоцията за родина и продължи процеса на подмяна на изкуството, започнал след 9 септември 1944 г.

Подмяната

Така подмяната вече обхвана две нива – от една страна произведенията в Националната ни галерия, днес „Квадрат 500“ и от друга - арогатното ни съвременно изкуство – кръгът, който се оформи около Недко Солаков – с изкуствоведи Мария Василева и Яра Бубнова.

Националната галерия продължи да бъде дирижирана от хората, които подмениха автентичните ни произведения преди 10 ноември. В момента „Квадрат 500“ е удивителен пример за липса на подбор и вкус, каквито човек рядко може да срещне в музей, където и да било по света. Малкото изключителни творби вътре са така потънали в общата сивота, че дори най-тренираното око трудно ги забелязва. (Изкуствоведът Чавдар Попов справедливо я сравни с Общите художествени изложби преди 10 ноември. А те съдържаха 90% скука и политически клишета.)

Свободният пазар от своя страна пусна на свобода подмяната на фолклора, започнала през соца в нови, мощни темпове, процес - описан перфектно от редакторката на сп. „Пеат Некогаш”, Олга Николова.

Ленин и Димитров изчезнаха от обществените интериори, но тушираните портрети на възрожденци, създадени от всякакви самоуки автори, се пренесоха по фасади, огради и трафопостове. Тъкмо те и комерсиалният фолк са и най-адекватната илюстрация на емоцията, която задвижва налудничавият, напомпан патриотизъм в политиката.

Какво правят нашите велики съвременни артисти в такъв момент?

След като арогантността стана тъканта на техните работи, те го удариха на купон и подигравки. Един от любимите ми примери в тази посока е Алла Георгиева  и нейната серия „Тайните на Алла”. Тук тя снима себе си в ролята на „типична” българска домакиня – седнала на земята в секси бельо, сред море от шопска салата или пък излегната (пак полугола) сред кебапчета.

Алла Георгиева, Alla's secrets, 2000

Разбира се, освен подигравка с патриотите, творбите имат и феминистки характер – жената, която трябва да бъде едновремнно перфектна в кухнята, но и сексапилна патриотка и т.н. и т.н. В известна степен прилича на героиня от евтина българска реклама или филм.

Съвпадение или не, през 70-те години на ХХ век американската артистка Синди Шърмън прави серия снимки със заглавие „Филмови кадри”. В тях тя фотографира себе си като героиня от филм.

Синди Шърман, Кадър от „Неозаглавен филм“ N 10. Снимка МоМА - Музей за модерно изкуство, Ню Йорк
Синди Шърман, кадър от "Неозаглавен филм" N 6, 1978 г. Снимка МоМА - Музей за модерно изкуство, Ню Йорк

Кадрите и мизансцена силно напомнят лентите на Хичкок и други големи режисьори, но в действителност такива филми не съществуват. Това са изключително обмислени, композирани и осветени като в киното фотоси, които директно вкарват зрителя в едно странно състояние. Подобно на Алла Георгиева, Шърман е изящна домакиня, която готви, пере, глади, чисти, но и винаги е достатъчно сексапилна и с подходящо бельо.

В годините, когато Алла правеше своите творби, малцина бяха чували за Синди Шърман в България, за да може това да я притесни. В случая дори епигонството не е най-големият проблем – много по-голям е липсата на каквато и да била естетическа издържаност в кадрите, тяхната пълна неспособност да реконструират преживяването на Синди Шърман – а именно, че неусетно за самата себе си, тя е започнала да чувства и мисли като героиня от филм, както и отприщената носталгия по една липсваща идентичност.  Защото, ако съвременното изкуство не създава автентична история или идентичност, то със сигурност успява да възбуди една носталгия по тях.  И тази носталгия сама по себе си е една нова, оригинална, непозната и силна емоция, която ни кара да продължаваме да търсим загубената си родина и загубеното си минало. Нещо, което нито „Строго секретно” на Недко Солаков, нито „Тайните на Алла” са в състояние да направят.  Вместо това тези и други произведения дадоха ход на една изродена носталгия по соца, чиито плодове днес всички берем.

CHRISTO Е НАШ

Друго произведение на Алла Георгиева в тази област е покривка, избродирана по краищата с най-грозния соц вариант на българската шевица, а в средата ѝ с черен конец е написано CHRISTO Е НАШ.

„CHRISTO Е НАШ“. Снимка Фейсбук профил на Алла Георгиева

Очевидно творбата се подиграва отново с някакви националистически страсти, изразени в евтините народни ковьорчета. Но тази работа отново НЕ предоставя доказателства, че Алла Георгиева може да създаде нещо по-добро от това, над което се надсмива. Тя не прави нищо друго освен да умножи кича, да репликира местни свади и да подсили чувството за отвращение от всичко българско и родно.

„Патриотични игри“. Снимка Фейсбук профил на Теодор Ушев

Много по-различна и оригинална в случая е работата на Теодор Ушев „Патриотични игри”. В нея геометрични форми от фолклора са се „строили” като елементи от компютърна игра, които се пренареждат в красиви конфигурации. Ушев не се е фиксирал върху пошлото, тъкмо обратното – работата е елегантна и лека, шевиците са разнообразни, пъстри и в ритмична връзка. Но патриотичната игра всъщност ги изличава една по една. Истинският артист може да бъде критичен без да унищожава чувството ни за изкуство или фолклор.

Може да прозвучи странно, но едно от най-добрите постмодерни произведения на основата на наша традиция, което е стигнало до мен, е на ирландката Бетън Хъс. Тя е заснела кратко видео, в което Бистришките баби изпълняват песни и ритуали на брега на Северно море. Студената светлина, суровият бряг и движенията на вълните създават фон, който е чужд на песента и това се усеща дори от хората, които не познават страната ни. Именно в това несъответствие между традицията и нейната сцена, се появява отново онази носталгия. Докато гледа филма, човек осъзнава, колко свързани са фолклорът и природата ни и колко далече  от нея са кичозните му заменки днес.

Произведението на Бетън Хъс обаче се намира в Тейт Модърн, не е в наша експозиция и доколкото ми е известно никога не е било дори цитирано от всемогъщия Институт за съвременно изкуство.

Всички тези примери не означават, че нямаме качествени съвременни артисти, които се интересуват от България като естетическа идея. Означава само че те не стигат до достатъчно зрители, не са представени така, че да изместят вниманието от кича и арогантността.

„Забраненото минало“

От години живеещият в САЩ Хубен Черкелов работи върху образите, които откриваме по банкнотите – снимки на колхозници, портрети, живописни картини.

"Овчарче". Снимката е от изложбата на Хубен Черкелов в София през 2017 г.

В тях можем да разпознаем лика на розоберачка или гроздоберачка от соца и да си спомним за миг „забраненото ни минало”, освободено от политически разочарования и жлъч. На места растерът от принта е подчертан, на други сякаш се е изтрил – точно както при старите банкноти, при които някои части са като нови, други – почти не се виждат. Точно там, където образът е протрит, са излезли други, по-ярки нюанси, които не можем да срещнем в банкнотите. Но ще ги срещнем в старата ни иконописна традиция - когато преди да нарисува лика на светеца, художникът е поставял цветни пластове.

Когато с времето иконите са излющват, отдолу не се показва дървото, а от подложките изникват нови багри, които вибрират помежду си. Хубен освен това работи със собствена техника, при която използва фолио, напомнящо златните и сребърни обкови във византийската школа. Фолиото пречупва светлината под различни ъгли и цветовете се променят в зависимост от позицията, която заема зрителят. Истинският, оригинален образ не може да бъде „хванат” от публиката, което отново освобождава една носталгия – по традицията и миналото ни.

В серия от 2006 г. „Голяма картичка” Росен Тошев прерисува с маслени бои в размери за картина някогашните пощенски картички от Созопол, Несебър... Но сега образът е свръхреалистичен, с много детайл, което го прави нереален. Друг артист, Иван Кюранов, работи с буквите от кирилицата, потъващи в неясни форми на праисторически находки. Със сигурност има и още артисти, които се вълнуват дълбоко от темата – може би работите им да търпят забележки, но поне не са превърнали изкуството в разказване на вицове и псевдо публицистика.

Емоция за България

Нито едно от тези произведения не може да бъде видяно в Националната или Градската галерия на София. През 2014 г. СГХГ представи изложбата „Изкуство за промяна”, в която показа „артистите, въвели съвременните форми у нас”, но категорично изключи споменатите и други автори, работещи в тази посока. В центъра на експозицията бе автопортрет на Светлин Русев – който според кураторката Мария Василева дал старта на новото. С това тя само доказа и тезата на настоящата статия, а именно, че подмяната на изкуството и на естетическата идея за родина, започнала през соца, продължи с мощни темпове след 10 ноември. Резултатите ги споменах в началото – нихилизъм, продажничество, или налудничав патриотизъм.

Вместо кръгли маси и политически речи за отечеството, ние имаме спешна нужда да възстановим онази емоция за България, която само изкуството може да ни даде. Това означава да се извадят единствено качествени, ярки, естетически силни произведения от фолклора и художествената ни история, включително най-новата и те да заемат своите подобаващи места в галериите и музеите. Само когато са заедно и добре подредени, те ще комуникират помежду си автентичност и носталгия, минало и памет. Нещо, което няма как да стане, докато музеите ни се ръководят от същите хора, които подменяха изкуството в последните 30 години.

----

* Статията е въведение към проект за изложба, която авторката подготвя заедно със свои съмишлинеци.

 

Пожарът на Парижката Света Богородица съживи една потънала във времето история, а именно как през ХIХ век катедралата е трябвало да бъде съборена според плановете на града. Романът на Виктор Юго „Клетниците” обаче променя това решение. Живописните описания, историите в книгата предизвикват обрат в главите на парижани. Стана ясно освен това, че Нотр Дам ще бъде възстановена след пожара...

Това тутакси възбуди родните фейсбук говорители и те започнаха да каканижат за хубавите ни църкви, които са оставени на произвола на съдбата и никой не дава пет пари за тях. Получи се така, че наши богаташи пожелаха да дарят за парижката катедрала, но не и за собствените ни красиви сгради.

Вярно е, че нямаме Нотр Дам. Но все пак имаме не малко качествени, пластични, издържани и живописни църкви, космични родопски къщи, фолклор и природа - достатъчни, за да дадат пълнота и хармония в един човешки живот. Защо се получава така, че те биват постоянно и неумолимо разрушавани и разграбвани – от същите тези, които днес са готови да спасяват Нотр Дам? Откъде се всели в нас този мрачен зловещ нихилизъм?

Толкова модна тема

Най-голямата ирония е че  в същия този момент патриотизмът (във всичките му измерения) цъфти и процъфтява на родната политическа и обществена сцена. Българщината се стеле по сергии, зали за танци, фасади, ресторанти, както и из политическите кампании. Това виждаме не само в налудничавите прояви ала Волен Сидеров или масовите хора̀ и ръченици, които се вият около съборите на БСП.

В момента темата е толкова модна, че дори либералите и неолибералите, често заслужено иронични към нея, се включиха в общия поток: неотдавна Движението „Реформи в културата“ (което гравитира около „Да, България“) организира кръгла маса. Там „обичайните заподозрени” – професори от СУ и абонати на съвсем други теми от „наднационален” калибър (като Истанбулска конвенция, политкоректност и пр.), се събраха, за да търсят фо̀рмата на „истинския патриотизъм”. Зададоха въпроса: какъв трябва да бъде той, за да е нов, съвременен, либерален, каква юридическа система е необходима, за да го подсигури…

Патриотизмът обаче е преди всичко поведение и като такова е следствие на нещо друго.  Да очертаваш „правилно  поведение” означава да дресираш хората като в казарма, или да „лекуваш” психични заболявания с усмирителни ризи. Не е ли редно да потърсим причините за едно поведение, вместо да се дресираме?

Най-общо казано, патриотизмът е вид поведение, което следва понятието за родина (и чувството за принадлежност). Именно това е, което липсва тук и сега и негови производни са и нихилизмът, и унищожаването на природата, и продажничеството. Дивата, налудничава патриотарщина ала Сидеров пък е следствие на едно напомпано и фалшиво понятие за България като най-великата нация, дала на света цивилизацията, ренесанса, компютрите и компотите. От една страна имаме фалшива представа, която ражда налудничавост и лозунгарски прояви, от другата -  липса на идея за родина, която произвежда нихилизъм и продажничество.

В интерес на истината от „Реформи в културата” поставиха едновременно и въпроса: „Що е отечество?”, но ограничиха отговорите до политически дефиниции, пренебрегвайки всичко съществено - природа, изкуство, архитектура, памет, фолклор. Стеснена в рамките на политиката и идеологията, идеята за родина може да продължи да бъде манипулирана, подменяна, употребявана с партийни и бизнес цели.

В тази статия разглеждам понятието за родина като естетическа идея. Защото, както видяхме от случая с Нотр Дам, не политиците и градоначалниците, а един роман е върнал катедралата към живот – и я направил символ на национална идентичност.

Френският философ Жил Дельоз неведнъж  е твърдял, че изкуството е единственото, което се съпротивлява на смъртта. Произведението на изкуството, ни казва американският критик Фредрик Джеймисън, ни кара да възродим някаква първоначална емоция, която го е породила, да я преживеем с истинската ѝ сила. Под нейно влияние ние можем да забравим всекидневието, проблемите, дори парвенющината си, да надскочим себе си, да накараме политиците да променят плановете си. И ако нещо изконно ни липсва в този момент, това е именно Виктор Юго или иначе казано произведения на изкуството, които да възродят емоцията ни към България.

Подменени понятия

Затова въпроса, който бих искала да поставим, е: Имаме ли такива творби, които ни дават емоцията за България и ако да - къде да ги потърсим? 

От една страна социалистическият режим подмени понятието за родина – не само идеологически, а и като естетическа идея и емоция – със задължителния си соцреализъм, бруталните паметници, преработените версии на фолклора. Но нещо не по-малко страшно се случи с нас на 10 ноември 1989 г. - когато трябваше да осъзнаем, че всичко това е било менте, че целият ни живот до този момент е бил лъжа (особено по-младото поколение – онези деца и юноши, които не бяха имали възможност сами да почувстват фалша на соца). Затова на 10 ноември, задавени от еуфория, ние с лекота се отказахме от „фалшивото си минало”, повярвали, че бъдещето е по-важно. Всъщност става дума за дълбока и все още неосъзната травма, травма, с която политиците, дори най-качествените, са неспособни да се справят. Но изкуството може.

Най-добрите примери, които ми идват на ум, са произведения на немския художник Герхард Рихтер. Роден в Дрезден през 1931 г., Рихтер скоро се оказва част от така нареченото „поколение без бащи” – деца от Източна Германия, чиито родители са били част от националсоциалистическата партия. Самият Герхард е бил участник в детската секция на „Хитлерюгенд“ (по задължение).

След войната германците преживяват колосална травма с миналото си, разбира се в далеч по-драматични размери от нас. През 1972 г. Рихтер показва на биеналето във Венеция 48 чернобели портрета, подредени в редица, досущ като ликовете на Ленин, Димитров и останалите, които ни гледаха по време на соца от стените на училища, заводи, офиси, централи… В изложбата на Рихтер обаче партийните лидери са заместени от хора на науката и изкуството - Айнщайн, Чайковски, Оскар Уайлд, Франц Кафка... 

"Фотографии" без фокус...

Отдалече портретите приличат на черно-бели пропагандни снимки. Когато човек се приближи достатъчно, започва да чувства, че нещо не е наред: всъщност те са рисувани - така че силно да наподобяват фотография без фокус - като старите избледнели кадри, от които идентичността почти изцяло се е изпарила.

Фотографията е медия на паметта, но рисуването – обратното – на настоящето, на присъствието и в този скок, който зрителят прави между тях, се отприщва една носталгия – по липсващото минало на поколението „без бащи”. Това е опитът на паметта да замъгли някои образи и да ги превърне в други, за да може човек все пак да има някаква своя поносима история. Единствено със средствата на изкуството Рихтер успява да освободи необясними чувства и състояния в зрителя.

„Строго секретно“

Сега да се върнем в България и травмата с нашето минало. Кое е най-известното произведение след промените, посветено на темата? Разбира се, „Строго секретно” на Недко Солаков, бивш агент на ДС и до 1990 г. зам.-председател на СБХ.

Произведението на Недко Солаков "Строго сектретно" (1990) при представянето му в „Документа“ в Касел. Снимка Вернер Машман

Творбата представлява шкаф с чекмеджета, съдържащи бележки тип дневник и писмени признания за сътрудничеството му. Самият шкаф обаче напомня тези, в които са се съхранявали досиетата на Държавна сигурност. Обяснението на Солаков е че е вярвал в системата, вярвал е, че прави добро и затова е доносничил.

Според медийния специалист Георги Лозанов въпросният шкаф е „жест на разголване” пред публиката, при това артистичен, „защото авторът е живял в утопичен свят и всяко негово действие (включително и „сътрудничество“ в името на „бъдещия светъл строй“) престава да бъде глупост, мерзост или абсурд, когато се превърне в художествен факт.“

Кое точно го превръща в художествен факт, доцентът не е намерил за нужно да обясни. Поставянето в галерия на шкаф с оправдания не го прави изкуство, иначе всеки щеше да претендира, че е творец.

От Георги Лозанов научаваме, че освен художествен факт, тези чекмеджета са и в ролята на индулгенция за художника – признал си е, при това в галерия и готово, вината е измита. Тя вина̀та затова е вина, за да може да бъде изкупувана и манипулирана за всякакви цели. Липсата на срам обаче е очебийна. По същия начин можеш да убиеш човек, с най-светли намерения и после да сложиш оправданията си в галерия, претендирайки, че правиш концептуално изкуство.

Зад въпросния шкаф на Солаков не стои нито естетическа идея, нито художествено майсторство, той не е в състояние да отприщи друго, освен арогантност и опит за измъкване.

Материалът на Рихтер е паметта - деликатна и фина тъкан, която трябва да преработи едно прекатурено минало, без да унищожава онази смесица от срам, гняв, омерзение, огорчение, които се опитваме да скрием от себе си – а точно обратното – да ги превърне в една нова и непозната емоция. Солаков от своя страна ни обясни, че нямаме никакви проблеми с паметта си и миналото си, стига да сме достатъчно ловки и цинични. Именно тази арогантност и безпардонност стана материалът, „плътта” на „новите артформи” у нас, замести емоцията за родина и продължи процеса на подмяна на изкуството, започнал след 9 септември 1944 г.

Подмяната

Така подмяната вече обхвана две нива – от една страна произведенията в Националната ни галерия, днес „Квадрат 500“ и от друга - арогатното ни съвременно изкуство – кръгът, който се оформи около Недко Солаков – с изкуствоведи Мария Василева и Яра Бубнова.

Националната галерия продължи да бъде дирижирана от хората, които подмениха автентичните ни произведения преди 10 ноември. В момента „Квадрат 500“ е удивителен пример за липса на подбор и вкус, каквито човек рядко може да срещне в музей, където и да било по света. Малкото изключителни творби вътре са така потънали в общата сивота, че дори най-тренираното око трудно ги забелязва. (Изкуствоведът Чавдар Попов справедливо я сравни с Общите художествени изложби преди 10 ноември. А те съдържаха 90% скука и политически клишета.)

Свободният пазар от своя страна пусна на свобода подмяната на фолклора, започнала през соца в нови, мощни темпове, процес - описан перфектно от редакторката на сп. „Пеат Некогаш”, Олга Николова.

Ленин и Димитров изчезнаха от обществените интериори, но тушираните портрети на възрожденци, създадени от всякакви самоуки автори, се пренесоха по фасади, огради и трафопостове. Тъкмо те и комерсиалният фолк са и най-адекватната илюстрация на емоцията, която задвижва налудничавият, напомпан патриотизъм в политиката.

Какво правят нашите велики съвременни артисти в такъв момент?

След като арогантността стана тъканта на техните работи, те го удариха на купон и подигравки. Един от любимите ми примери в тази посока е Алла Георгиева  и нейната серия „Тайните на Алла”. Тук тя снима себе си в ролята на „типична” българска домакиня – седнала на земята в секси бельо, сред море от шопска салата или пък излегната (пак полугола) сред кебапчета.

Алла Георгиева, Alla's secrets, 2000

Разбира се, освен подигравка с патриотите, творбите имат и феминистки характер – жената, която трябва да бъде едновремнно перфектна в кухнята, но и сексапилна патриотка и т.н. и т.н. В известна степен прилича на героиня от евтина българска реклама или филм.

Съвпадение или не, през 70-те години на ХХ век американската артистка Синди Шърмън прави серия снимки със заглавие „Филмови кадри”. В тях тя фотографира себе си като героиня от филм.

Синди Шърман, Кадър от „Неозаглавен филм“ N 10. Снимка МоМА - Музей за модерно изкуство, Ню Йорк
Синди Шърман, кадър от "Неозаглавен филм" N 6, 1978 г. Снимка МоМА - Музей за модерно изкуство, Ню Йорк

Кадрите и мизансцена силно напомнят лентите на Хичкок и други големи режисьори, но в действителност такива филми не съществуват. Това са изключително обмислени, композирани и осветени като в киното фотоси, които директно вкарват зрителя в едно странно състояние. Подобно на Алла Георгиева, Шърман е изящна домакиня, която готви, пере, глади, чисти, но и винаги е достатъчно сексапилна и с подходящо бельо.

В годините, когато Алла правеше своите творби, малцина бяха чували за Синди Шърман в България, за да може това да я притесни. В случая дори епигонството не е най-големият проблем – много по-голям е липсата на каквато и да била естетическа издържаност в кадрите, тяхната пълна неспособност да реконструират преживяването на Синди Шърман – а именно, че неусетно за самата себе си, тя е започнала да чувства и мисли като героиня от филм, както и отприщената носталгия по една липсваща идентичност.  Защото, ако съвременното изкуство не създава автентична история или идентичност, то със сигурност успява да възбуди една носталгия по тях.  И тази носталгия сама по себе си е една нова, оригинална, непозната и силна емоция, която ни кара да продължаваме да търсим загубената си родина и загубеното си минало. Нещо, което нито „Строго секретно” на Недко Солаков, нито „Тайните на Алла” са в състояние да направят.  Вместо това тези и други произведения дадоха ход на една изродена носталгия по соца, чиито плодове днес всички берем.

CHRISTO Е НАШ

Друго произведение на Алла Георгиева в тази област е покривка, избродирана по краищата с най-грозния соц вариант на българската шевица, а в средата ѝ с черен конец е написано CHRISTO Е НАШ.

„CHRISTO Е НАШ“. Снимка Фейсбук профил на Алла Георгиева

Очевидно творбата се подиграва отново с някакви националистически страсти, изразени в евтините народни ковьорчета. Но тази работа отново НЕ предоставя доказателства, че Алла Георгиева може да създаде нещо по-добро от това, над което се надсмива. Тя не прави нищо друго освен да умножи кича, да репликира местни свади и да подсили чувството за отвращение от всичко българско и родно.

„Патриотични игри“. Снимка Фейсбук профил на Теодор Ушев

Много по-различна и оригинална в случая е работата на Теодор Ушев „Патриотични игри”. В нея геометрични форми от фолклора са се „строили” като елементи от компютърна игра, които се пренареждат в красиви конфигурации. Ушев не се е фиксирал върху пошлото, тъкмо обратното – работата е елегантна и лека, шевиците са разнообразни, пъстри и в ритмична връзка. Но патриотичната игра всъщност ги изличава една по една. Истинският артист може да бъде критичен без да унищожава чувството ни за изкуство или фолклор.

Може да прозвучи странно, но едно от най-добрите постмодерни произведения на основата на наша традиция, което е стигнало до мен, е на ирландката Бетън Хъс. Тя е заснела кратко видео, в което Бистришките баби изпълняват песни и ритуали на брега на Северно море. Студената светлина, суровият бряг и движенията на вълните създават фон, който е чужд на песента и това се усеща дори от хората, които не познават страната ни. Именно в това несъответствие между традицията и нейната сцена, се появява отново онази носталгия. Докато гледа филма, човек осъзнава, колко свързани са фолклорът и природата ни и колко далече  от нея са кичозните му заменки днес.

Произведението на Бетън Хъс обаче се намира в Тейт Модърн, не е в наша експозиция и доколкото ми е известно никога не е било дори цитирано от всемогъщия Институт за съвременно изкуство.

Всички тези примери не означават, че нямаме качествени съвременни артисти, които се интересуват от България като естетическа идея. Означава само че те не стигат до достатъчно зрители, не са представени така, че да изместят вниманието от кича и арогантността.

„Забраненото минало“

От години живеещият в САЩ Хубен Черкелов работи върху образите, които откриваме по банкнотите – снимки на колхозници, портрети, живописни картини.

"Овчарче". Снимката е от изложбата на Хубен Черкелов в София през 2017 г.

В тях можем да разпознаем лика на розоберачка или гроздоберачка от соца и да си спомним за миг „забраненото ни минало”, освободено от политически разочарования и жлъч. На места растерът от принта е подчертан, на други сякаш се е изтрил – точно както при старите банкноти, при които някои части са като нови, други – почти не се виждат. Точно там, където образът е протрит, са излезли други, по-ярки нюанси, които не можем да срещнем в банкнотите. Но ще ги срещнем в старата ни иконописна традиция - когато преди да нарисува лика на светеца, художникът е поставял цветни пластове.

Когато с времето иконите са излющват, отдолу не се показва дървото, а от подложките изникват нови багри, които вибрират помежду си. Хубен освен това работи със собствена техника, при която използва фолио, напомнящо златните и сребърни обкови във византийската школа. Фолиото пречупва светлината под различни ъгли и цветовете се променят в зависимост от позицията, която заема зрителят. Истинският, оригинален образ не може да бъде „хванат” от публиката, което отново освобождава една носталгия – по традицията и миналото ни.

В серия от 2006 г. „Голяма картичка” Росен Тошев прерисува с маслени бои в размери за картина някогашните пощенски картички от Созопол, Несебър... Но сега образът е свръхреалистичен, с много детайл, което го прави нереален. Друг артист, Иван Кюранов, работи с буквите от кирилицата, потъващи в неясни форми на праисторически находки. Със сигурност има и още артисти, които се вълнуват дълбоко от темата – може би работите им да търпят забележки, но поне не са превърнали изкуството в разказване на вицове и псевдо публицистика.

Емоция за България

Нито едно от тези произведения не може да бъде видяно в Националната или Градската галерия на София. През 2014 г. СГХГ представи изложбата „Изкуство за промяна”, в която показа „артистите, въвели съвременните форми у нас”, но категорично изключи споменатите и други автори, работещи в тази посока. В центъра на експозицията бе автопортрет на Светлин Русев – който според кураторката Мария Василева дал старта на новото. С това тя само доказа и тезата на настоящата статия, а именно, че подмяната на изкуството и на естетическата идея за родина, започнала през соца, продължи с мощни темпове след 10 ноември. Резултатите ги споменах в началото – нихилизъм, продажничество, или налудничав патриотизъм.

Вместо кръгли маси и политически речи за отечеството, ние имаме спешна нужда да възстановим онази емоция за България, която само изкуството може да ни даде. Това означава да се извадят единствено качествени, ярки, естетически силни произведения от фолклора и художествената ни история, включително най-новата и те да заемат своите подобаващи места в галериите и музеите. Само когато са заедно и добре подредени, те ще комуникират помежду си автентичност и носталгия, минало и памет. Нещо, което няма как да стане, докато музеите ни се ръководят от същите хора, които подменяха изкуството в последните 30 години.

----

* Статията е въведение към проект за изложба, която авторката подготвя заедно със свои съмишлинеци.

Коментари

dsc dsc's picture
dsc dsc
dsc

браво

безпощадно, точно в раната, очаквам с нетърпение изложбата да онагледи написаното
Blagovesta Vasileva's picture
Blagovesta Vasileva
тутифрути

а

няма ли опасност да се залитне отново към духа на соца с неговите ограничения, цензура в мек вариант и една "нова" елитарност в която нещата са разделени на банални, плоско идейни и високо естетични, художествени? Човешкото изкуство винаги е било и ще бъде широко отворена среда, защото човеците имат различни естетски критерии за висше и това което ми харесва. Вж. уцелила е подредбата на Квадрат 500, което си като панаир. От друга страна изкуството за което тя говори и примерите които показва са портрета на границите на нашите възприятия и техните интерпретации, социологическа разрез на обществения ни дух.
Omurtag Tervelov's picture
Omurtag Tervelov
kanartikin

Браво, Наде

БРАВО, Наде !

Ще започна с много финото долавяне на болшевишкия характер на дирижирания отвън не0либерален преврат на 10 ноември.
И за да има емоция   "весь мир насилья мы разрушим
до основанья, а потом
построим новый мир"

За да избегнем твърдения в случайно съвпадение   ;)
Ще цитирам видна болшевичка оглавила по решение на Ленин Комитета на съветските жени - "Съветската жена ще бъде истински свободна само когато се освободи от ролите си на майка и съпруга"  

Познайте дали видни джендъристки не са преписвали от подобни мислителки болшевички   ?

Наде, предпочитам Българската дума Родолюбие пред патриотизъм !

Изкуството има способността да разширява реалността и дори да създава паралелни реалности, поне ментално/емоционално.

Относно поддържането или засилването на връзката с корените - самото насочване на вниманието е управление на лична и обществена енергия.
Естествено енергията може да бъде "зло"употребявана за какви ли не цели ?
И в Човечарника точно това е водещата практика.

Не0либерализмът обаче провижда заплаха в поддържането на корените. Оскъпяват се усилията за дивашко манипулиране и привнасяне на Новговора  
Миналото има инерционна сила и създава триене , съпротива - достатъчно е да се сетим за манипулациите и опитите за социално инженерство с Истанбулската конфекция  
Успешно отблъснати от народ , който по своя си календар живее в 7526 г.

Обаче !
Понеже не0либерализмът е в губеща позиция след десетилетия на хегемония в т.нар. Запад и нашенските доморасли не0либералстващи апологети се виждат принудени да се присламчат към могъщата тенденция на пробуждане за корените !

Но го правят по силата на инерцията с познатите им клишета и инструменти  

Което не им пречи да продължават да сътрудничат на враждебна външна сила във фалшифицирането на историята ни.
Някои са просто грантовомотивирани, но други, жалко малцинство , искрено си въобразяват ,че така се постига модерност  

Доколкото създаването на въздействащи произведения, например , като романът Време разделно или Преспанските камбани - такива неща не се случват в резултат на тръжни процедури (и без това почти всички търгове са опорочени не по-малко от последния търг за изтребителите   )

За да се случат подобни актове авторите им се нуждаят от импулси , освен от талант и съзнателна или посъзнателна осъзнатост за нуждите на народа си .

А импулсите устойчиво се засилват .
Което и прави не0либералите тревожни и направо заплашени - губещи синтетичната почва под краката си   ;)

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията