Русия отново е Русия – световна сила на два континента. Дали го искаме или не, ще трябва да отправяме взор към Москва, за да овладеем опасностите на днешното време. Това пише в свой анализ известният германски историк и журналист проф. Михаел Щюрмер, публикуван във в. “Ди Велт”.

Когато руският президент Владимир Путин кани на държавен прием в Кремъл, в този тържествен момент изглежда така, като че ли времето е спряло, възприет е и протоколът от царски времена. Униформите блестят в златни обшивки, като на театрална сцена кадети отварят високи до тавана двукрилни врати.

В премерена стъпка царят се приближава към камера, подбрана публика дълго аплодира и за момент забравя последствията от сривове, преживяни от Русия и руснаците през последните 100 години.

Посланието към света е повече от ясно: Русия отново е Русия – световна сила на два континента. Огромна евроазиатска империя с големи интереси в пространството между Средиземно море и Близкия изток до Латинска Америка, лидер на православието, един трети Рим, необятна страна, надхвърляща всички паралели. 

Не може да се твърди, че след световните промени преди три десетилетия Западът и предимно САЩ са показали разбиране спрямо Русия. За разлика от времето на студената война това не е академичен въпрос от докторат, а въпрос на оцеляване на техническо-индустриални жизнени формати на изток и на запад.

Отдавна светът не е бил така обременен с опасности, както през тези месеци, при това за дълго време. При правенето на паралели не бива да се забравя двойната криза около Берлин и Куба през 1958 и 1962 г., когато се отвори бездна и суперсилите бяха обхванати от страх пред кошмара от собствения им край.

Но точно поради факта, че положението тогава беше безкрайно опасно, се роди парадоксът на сплашването. В основата беше нагласата, че силите, каквото и да ги разделяше стратегически и идеологически, само заедно можеха да оцелеят или да погинат.

Но не бива да се забравя опита от кризите пез 60-те и 70-те години на миналия век. Същото се отнася и до сериозните кризи и конфликти при контрола на въоръжаването през 80-те години. Когато нищо не се случва, всичко може да се случи.

Европа – нашият общ дом? Минаха почти 40 години, откогато Михаил Горбачов спомена тази формулировка в програмата си за обновяване. Първоначало на запад царяха съмнения и недоверие, но впоследствие настана огромна почуда, когато започна обявеното обръщане към Запада, отваряне на архивите, реабилитиране на затворници, опити да се поеме към демокрация, изтегляне от южните части на Африка, от Централна Азия, от източното Средиземноморие.

Поради спада на цените на петрола богатата на нефт Русия започна финансово да се задушава. Това се оказа началото на края на съветската власт. Може би беше и шанс за демократично обновяване на Русия.

Но не стана така. Не на последно място поради факта, че във Вашингтон щабове за планиране не прозряха какво е заложено на крата, а европейците не предупреждаваха достатъчно убедително, че Русия никога не е толкова силна, колкото изглежда, но и не толкова слаба.

Русия и пропуснатите шансове

Разширяването на НАТО на изток беше шанс световният ред да бъде обвързан с техническите чудеса на съвремието и свързаните с това стратегически мерки, като на това да се гледа като на съвместна задача. Този шанс беше проигран. Същевременно като отколешен враг и нов полуприятел Русия беше навряна в ъгъла на организирано недоверие. Все някога Кремъл оповести: “New order or no order.”

Изигра ли умно картите си Западът - от Вашингтон до Берлин? Бившият американски външен министър Джордж Шулц, един мъдър дипломат, ако изобщо има такъв, навремето предупреди за последиците от западно безхаберие. Според Шулц Русия е като ранена мечка гризли – силна, непредвидима и с дълга памет. Трудно ли беше това да се разбере преди 20 години?

Както всесилната царска тайна полиция “Охраната”, оцеля при сгромолясването на царското господство чрез напасване и неотстъпчивост, намирайки симбиоза с червената си наследница, така и НКВД устоя след края на Сталиновата тирания.

КГБ, откъдето идва Путин, който е бил резидент в Дрезден и 10 години по-късно оглавява наследницата ФСБ, която изобщо не е единствената тайна служба в необятна Русия, но най-вече тя продължава старата традиция да е държава в държавата – елитарна, самоуверена, дисциплинирана, залага на традиции и на вярна служба. Това са патриоти от особен вид, един полутаен орден със строг регламент. Дали на Запад го разбират?

Във всички случаи това е начин на живот, белязал завинаги стопанина на Кремъл и повечето от неговия антураж. Искат ли западните държавници да чакат, докато в Кремъл възникне истинска демокрация? Или да чакат, докато един ден Русия се помоли за добри метеорологични условия?

Трябва да се обърнем с лице към Русия, дали го искаме или не – рано или късно, по-добре рано.

Не става дума само да се възобновят елементи от мениджмънта на студената война. Без да го осъзнаваме, отдавна живеем в един друг свят.

Глобализация на проблемите и дигитализация на начина на живот, разширяване на игралното поле до близкия до Земята Космос, хибридно водене на война и кибервойни не са абстрактни изкуства, а реални опасности. Не овладеем ли навреме изкуствения интелект и то при съвместни усилия, то тогава ще е прекалено късно.