Article_top

Пиша този текст с убеждението, че съм една от много. Ние сме стотната бройка. Заблудената стотна овца в стадо от още 99 безгрешни представители на ангелския свят. Ние сме сбъркалата пътя, отлъчилата се стотна овца.

„Пастирът оставил останалите 99 овце и отишъл да търси изгубената. Когато я намерил бил много щастлив.“ (Лука 15:4) Ние чакаме да бъдем намерени и пренесени на раменете на пастира обратно в истинския ни дом на ангелския свят.

Търси ли ни пастирът?

Кръстена съм под давление на едната си баба, другата си имаше свой персонален господ, с който си шепнеше в трудни моменти не в църква, а там, където я е заварил моментът. Не съм изключение, в много семейства беше така. Вярващата ми баба ме заведе в черква да видя икона, когато съм била на около пет. Дядо Боже ми се видя прегладнял, а дядо поп преял.

Бабата на Елена внесе допълнително смут в душата ми. Когато Юрий Гагарин излетя, хлапетата от махалата отидоха да дразнят бабата на Елена, че няма бог, ето Юрий Гагарин се качи на небето и не го видя. „Че той не е на небето, в нас е“ – рече най-спокойно бабата на Елена и продължи да си преде една нишка, дълга колкото живота й, защото не я бяхме виждали без хурка и къделя.

Капакът на нерелигиозното ми образование сложи майка ми, която при поредното си въображение, че скоро земните ѝ дни ще свършат, рече: „Да не вземете да ми извикате поп, аз съм вярваща“. От цялата тази бъркотия отрано разбрах, че има разлика между вяра и религия, между черква (сграда) и църква (институция), между Исус от иконата и Исус в бабата на Елена, между дядо поп и пастира в евангелието на Лука.

Сега, като възрастна, се определям като загубената овца. Загубена не на много голямо разстояние – това ми стана ясно в една драматична вечер, в която се разминахме със смъртта на косъм разстояние. Бях сама вкъщи и четях  пъстро книжле за Исус, което ми беше дал един приятел. Той знае библията не като мен в преразкази, а в цитати. Чете я, учи я и често го питам разни неща, на които той ми отговаря с думи на някой библейски старец или автор на евангелие.

Симпатичен приятел, пък и нямам много познати, които толкова добре да назнайват библията. Даде ми това книжле, то ще задоволи част от любопитството ти, вика. И ето ме, седя си сама вкъщи и чета книжката – описание на живота на Исус с картинки. А на последната страница някакъв съвсем различен текст, административен. Нещо като шест стъпки, с които можете да привлечете човек в съответната църква. Евангелска, разбира се. Оказва се, че книжката е един вид наръчник на активиста на съответната църква. И почвам да чета шестте стъпки.

Първата е да се сприятелите с човека, втората да спечелите вниманието му към библията и т.н. Седя с една захаросана бучка мед в ръката и не вярвам на очите си – оказва се, че без да разбера, без изобщо да подозирам аз съм го откарала някъде докъм четвърта стъпка, още две и ми е гарантирано, че съм вътре в поредната гаранция за спасение. Втрещяването ми беше толкова силно, че на нервна почва лапнах захаросаната бучка мед и… в следващия момент не можех да дишам. Ако някога ви се е случвало, ще разберете, че не преувеличавам – не можех да дишам, просто не можех.

Гърлото ми се беше сгърчило в спазъм, бучката ми се струваше с размерите на камъка на Сизиф, не можех нито да я преглътна, нито да я изплюя. Беше надвечер, бях сама и умирах. Това ли е то, чудех се, така ли свършва всичко? Не помня как съм отворила вратата, как съм влетяла при съседите, как съседът ме повдигна като притискаше с два юмрука над стомаха ми и как най-после със свистене въздухът започна да влиза в мен. Съседът беше по-прибелял и от мен, рече на жена си направи й една чаша чай, тя меда за чая вече го е погълнала.

В следващите часове започнах да осъзнавам колко свидно ми е всъщност онова, към което принадлежах по биография и кръщение, макар и да не спазвах пости и да не ходех в неделя на църква. Православието. За мен то беше баба и дядо, червените яйца, кръглата пита с дупка, която майка ми нанизваше на гегата на коледарите, житото с натрошени бисквити и кръгли бонбонки детска радост, което децата ядяхме с големи лъжици.

Агнето на Гергьовден, с чиято кръв рисуваха кръстове на челцата ни, залепените свещи и увитата коприва по бравите на вратите на къщата ни на Гергьовден. Горящите свещи, с които хората се прибираха след полунощ от църква на Великден, звънът на камбаната – тъй тъжна при смърт и толкова весела на празник. Топлите стаи, в които не ни разрешаваха да отваряме вратата, за да не се стреснат козунаците, докато втасват. Размяната на боядисаните яйца на великденския обед от ръка в ръка, като по-младият целува ръка на по-стария.

Вниманието да не се яде цяло яйце на Великден, бройката на постните яденета на Коледа, дървото, което гори на Игнажден. Не зная кои от тези неща са канонични и кои останали от езическите ни времена, моето православно християнство е делнично и домашно, но толкова свидно, толкова част от всяка моя клетка, че мисълта, че някой ме влече в друга, непозната за мен посока, беше сгърчила в спазъм гърлото ми, беше ми отнела въздуха, беше ме изправила пред смъртта. Не знаех, не знаех, че всичко това е толкова втъкано в мен, че ако някой се опита да го промени, аз изчезвам.

Такова е моето православие, казвам си го като на изповед. И тези дни то е много смутено. Смутено се питах защо в тези дни като човек съм по-близо до папа Франциск отколкото до старците от нашия клир. Питах се от една вяра ли сме ние с митрополит Николай, ако изпитвам към него толкова голяма вътрешна съпротива, толкова силно отвращение. И не, не заради това, че този човек зацапа с тапети фреските на църквата „Св. Марина“, не заради това, че би камбаните на сватбата на Николай Бареков, дори не заради ролекса и другите негови суети.

Нещо в погледа, в думите, в излъчването му ме кара да бягам колкото се може далеч от него, душата ми се свива сгърчена при вида му както гърлото ми в онази вечер. Той ли е моят пастир? Той ли трябва да ме намери, да ме преметне през раменете си с думи и да ме върне при стадото? Какво общо имам аз с него, как да съм в стадо, което той води?

Живея в град в който митрополит в края на 19 в. е бил Серафим. Благ, умен, добродетелен, деен, той паднал на колене пред турски паша и помолил войската му да не пали Сливен. Създател е на Българския Червен кръст. През 1897 г. на неговото място дошъл Гервасий. Напълно противоположна личност, сливенци  го наричали с много обидни прозвища, но най-често – развратник. По негово време (документирано е) десетина православни семейства се обърнали в католическата вяра заради „моралното разложение на владиката.“ Не, няма да се обърна в друга вяра. Ще чакам Светия синод да се обърне към мен. Не съм сама, много сме, заради всички нас трябва да го направи.

Може би се питате как се развиха отношенията ми с онзи приятел, който ми беше дал евангелския си наръчник. Казах му, разказах му всичко така, както и на вас. И той ме прегърна. Богът ни е един, каза, няма значение къде си говориш с него, а за библията можеш да продължиш да ме разпитваш спокойно. Ако можеше между нас двамата, защо да не може и …щях да кажа – защо да не може и по върховете, но се сепнах, защото върхът в крайна сметка е един.

Редута

 

Пиша този текст с убеждението, че съм една от много. Ние сме стотната бройка. Заблудената стотна овца в стадо от още 99 безгрешни представители на ангелския свят. Ние сме сбъркалата пътя, отлъчилата се стотна овца.

„Пастирът оставил останалите 99 овце и отишъл да търси изгубената. Когато я намерил бил много щастлив.“ (Лука 15:4) Ние чакаме да бъдем намерени и пренесени на раменете на пастира обратно в истинския ни дом на ангелския свят.

Търси ли ни пастирът?

Кръстена съм под давление на едната си баба, другата си имаше свой персонален господ, с който си шепнеше в трудни моменти не в църква, а там, където я е заварил моментът. Не съм изключение, в много семейства беше така. Вярващата ми баба ме заведе в черква да видя икона, когато съм била на около пет. Дядо Боже ми се видя прегладнял, а дядо поп преял.

Бабата на Елена внесе допълнително смут в душата ми. Когато Юрий Гагарин излетя, хлапетата от махалата отидоха да дразнят бабата на Елена, че няма бог, ето Юрий Гагарин се качи на небето и не го видя. „Че той не е на небето, в нас е“ – рече най-спокойно бабата на Елена и продължи да си преде една нишка, дълга колкото живота й, защото не я бяхме виждали без хурка и къделя.

Капакът на нерелигиозното ми образование сложи майка ми, която при поредното си въображение, че скоро земните ѝ дни ще свършат, рече: „Да не вземете да ми извикате поп, аз съм вярваща“. От цялата тази бъркотия отрано разбрах, че има разлика между вяра и религия, между черква (сграда) и църква (институция), между Исус от иконата и Исус в бабата на Елена, между дядо поп и пастира в евангелието на Лука.

Сега, като възрастна, се определям като загубената овца. Загубена не на много голямо разстояние – това ми стана ясно в една драматична вечер, в която се разминахме със смъртта на косъм разстояние. Бях сама вкъщи и четях  пъстро книжле за Исус, което ми беше дал един приятел. Той знае библията не като мен в преразкази, а в цитати. Чете я, учи я и често го питам разни неща, на които той ми отговаря с думи на някой библейски старец или автор на евангелие.

Симпатичен приятел, пък и нямам много познати, които толкова добре да назнайват библията. Даде ми това книжле, то ще задоволи част от любопитството ти, вика. И ето ме, седя си сама вкъщи и чета книжката – описание на живота на Исус с картинки. А на последната страница някакъв съвсем различен текст, административен. Нещо като шест стъпки, с които можете да привлечете човек в съответната църква. Евангелска, разбира се. Оказва се, че книжката е един вид наръчник на активиста на съответната църква. И почвам да чета шестте стъпки.

Първата е да се сприятелите с човека, втората да спечелите вниманието му към библията и т.н. Седя с една захаросана бучка мед в ръката и не вярвам на очите си – оказва се, че без да разбера, без изобщо да подозирам аз съм го откарала някъде докъм четвърта стъпка, още две и ми е гарантирано, че съм вътре в поредната гаранция за спасение. Втрещяването ми беше толкова силно, че на нервна почва лапнах захаросаната бучка мед и… в следващия момент не можех да дишам. Ако някога ви се е случвало, ще разберете, че не преувеличавам – не можех да дишам, просто не можех.

Гърлото ми се беше сгърчило в спазъм, бучката ми се струваше с размерите на камъка на Сизиф, не можех нито да я преглътна, нито да я изплюя. Беше надвечер, бях сама и умирах. Това ли е то, чудех се, така ли свършва всичко? Не помня как съм отворила вратата, как съм влетяла при съседите, как съседът ме повдигна като притискаше с два юмрука над стомаха ми и как най-после със свистене въздухът започна да влиза в мен. Съседът беше по-прибелял и от мен, рече на жена си направи й една чаша чай, тя меда за чая вече го е погълнала.

В следващите часове започнах да осъзнавам колко свидно ми е всъщност онова, към което принадлежах по биография и кръщение, макар и да не спазвах пости и да не ходех в неделя на църква. Православието. За мен то беше баба и дядо, червените яйца, кръглата пита с дупка, която майка ми нанизваше на гегата на коледарите, житото с натрошени бисквити и кръгли бонбонки детска радост, което децата ядяхме с големи лъжици.

Агнето на Гергьовден, с чиято кръв рисуваха кръстове на челцата ни, залепените свещи и увитата коприва по бравите на вратите на къщата ни на Гергьовден. Горящите свещи, с които хората се прибираха след полунощ от църква на Великден, звънът на камбаната – тъй тъжна при смърт и толкова весела на празник. Топлите стаи, в които не ни разрешаваха да отваряме вратата, за да не се стреснат козунаците, докато втасват. Размяната на боядисаните яйца на великденския обед от ръка в ръка, като по-младият целува ръка на по-стария.

Вниманието да не се яде цяло яйце на Великден, бройката на постните яденета на Коледа, дървото, което гори на Игнажден. Не зная кои от тези неща са канонични и кои останали от езическите ни времена, моето православно християнство е делнично и домашно, но толкова свидно, толкова част от всяка моя клетка, че мисълта, че някой ме влече в друга, непозната за мен посока, беше сгърчила в спазъм гърлото ми, беше ми отнела въздуха, беше ме изправила пред смъртта. Не знаех, не знаех, че всичко това е толкова втъкано в мен, че ако някой се опита да го промени, аз изчезвам.

Такова е моето православие, казвам си го като на изповед. И тези дни то е много смутено. Смутено се питах защо в тези дни като човек съм по-близо до папа Франциск отколкото до старците от нашия клир. Питах се от една вяра ли сме ние с митрополит Николай, ако изпитвам към него толкова голяма вътрешна съпротива, толкова силно отвращение. И не, не заради това, че този човек зацапа с тапети фреските на църквата „Св. Марина“, не заради това, че би камбаните на сватбата на Николай Бареков, дори не заради ролекса и другите негови суети.

Нещо в погледа, в думите, в излъчването му ме кара да бягам колкото се може далеч от него, душата ми се свива сгърчена при вида му както гърлото ми в онази вечер. Той ли е моят пастир? Той ли трябва да ме намери, да ме преметне през раменете си с думи и да ме върне при стадото? Какво общо имам аз с него, как да съм в стадо, което той води?

Живея в град в който митрополит в края на 19 в. е бил Серафим. Благ, умен, добродетелен, деен, той паднал на колене пред турски паша и помолил войската му да не пали Сливен. Създател е на Българския Червен кръст. През 1897 г. на неговото място дошъл Гервасий. Напълно противоположна личност, сливенци  го наричали с много обидни прозвища, но най-често – развратник. По негово време (документирано е) десетина православни семейства се обърнали в католическата вяра заради „моралното разложение на владиката.“ Не, няма да се обърна в друга вяра. Ще чакам Светия синод да се обърне към мен. Не съм сама, много сме, заради всички нас трябва да го направи.

Може би се питате как се развиха отношенията ми с онзи приятел, който ми беше дал евангелския си наръчник. Казах му, разказах му всичко така, както и на вас. И той ме прегърна. Богът ни е един, каза, няма значение къде си говориш с него, а за библията можеш да продължиш да ме разпитваш спокойно. Ако можеше между нас двамата, защо да не може и …щях да кажа – защо да не може и по върховете, но се сепнах, защото върхът в крайна сметка е един.

Редута

Коментари

Хм

"Търси ли ни пастирът? "

- Търси ви, Седларска! Даже много страстно ви търси.

В „Александър Невски“ нашият Христос възкръсна! Свидетели бяха Цар Сакскобурготски, Патриарх Неофит, Президент Радев и пажовете от Мултигруп – Стоян Денчев и Николай Вълканов. Не-е-е, това не са ДС-ари, това е ЕЛИТА!
"ЕЛИТЪТ" търси процентите на Иво за да възкръсне, или възроди отново ... ДС и "Възраждане".
https://webnews.bg/uploads/images/02/0602/420602/768x432.jpg?_=1556432309

Намери ли ви "Пастирът", Седларска???

„Възраждане“ на ДС

„Архивите все още не са отворени докрай. Сега излизат данните от военното разузнаване. Прокрадва се и информация за митичния план „Възраждане“ на ДС. Според него супер секретни сътрудници на тайните служби са прехвърлени на отчет в КГБ, а досиетата им в България са прочистени. И сигурно ни предстои да научим още горчиви истини. За тези, които се биеха в гърдите като първи антикомунисти и пламенно громяха бившия режим от митинги и протести. По-интересно е дали сме си научили урока и знаем ли как да продължим и как да се освободим от имплантите. И дали като общество ще оставим поколенията след нас без да сме им разкрили жестоката истина за дългата ръка на Държавна сигурност, която все още не е останала в историята.“
Из „Имплантите на ДС в СДС - най-големите антикомунисти се оказаха ченгета“ във Фактор.

Подмяната:

"През пролетта на 1990 г. се осъществява среща на високо равнище на офицери от КГБ и ДС, на която е решено сътрудничеството да продължи на „културния и религиозния фронт“. От този момент нататък почти всички български епископи, след получаване на църковно образование в България, се задължават да завършат в Москва. Паралелно на този процес върви кампания по представянето на Богословския факултет в София и новооснования с кипърски пари Богословски факултет във Велико Търново за икуменически и прозападни. Този конфликт избухва по време на разкола в БПЦ, при който една част от преподавателите заема страната на алтернативния синод. Днес обаче равносметката за образованието на висшия клир е следната: от 15 митрополити в настоящия Синод 10 са учили в Москва, а от бъдещите митрополити, които са епископи-помощници и игумени от 14, 12 са учили пак там. ..."
https://www.faktor.bg/bg/articles/novini/balgariya/ruskoto-vliyanie-v-bpts-ot-promenite-nasam

Е, кой нормален човек ще отиде в Св. Александър Невски

да посреща Възкресението? Трябва да си светец, за да не се изкушиш от публичната менажерия, която се събира там по празници. Или да обичаш цирка.

Да бъдем реалисти - не всеки владика е пастир

(колкото и парадоксално да звучи това) - някои са вълци в овчи кожи. Могат да се срещнат под всякаква разцветка - развратни, нелицеприятни, алчни и презадоволени, лениви, но и... изпити и уж аскетични, превърнали себе си в апология на нематериалното (сиреч, "ходещи ереси", както обичаше да се изразява един приятел). Както при овчарите, така и при пастирите (иносказателните) обаче - за да те потърсят трябва първо да си тяхна овца. Тоест трябва да си решил/а че това е твоят пастир на твоето стадо. Тук би било нелепо да се говори и обсъжда "засрещащата благодат", приканващата, за призива и отзоваването. Но със сигурност нито едно от изброените по-горе традиционни действия не е нито "канонично", нито църковно в собствения смисъл на думата. То е традиционната патерица от обичаи, която Църквата е осветила, за онези, които имат нужда от "материална духовност". Преди съветската окупация, тя е била интегрирана в ежедневния църковен живот. След комунизма от тази традиционно-църковна сплав е останала само традицията. Църковността я търсят и практикуват малцина, които често са, ако не реактивни към, то поне не особено ентусиазирани от традиционните обичаи (заради дългата им подменяща функция през последните 70-80 години).
Какво става обаче при онези, които трябва да са архи-пастирите? При тях нещата са различни, естествено. Преобладаващата част от бялото и черното духовенство искат най-вече църквите да са пълни, а народът да зачита тяхното положение. Църковен минимализъм. Не се интересуват защо хората са в църквите (за късмет, от страх пред бъдещето, от суеверие), нито защо зачитат положението им (избиратели, бизнесинтереси, цирк). Важното тук е, че критичната маса, необходима за поддържане на будната кома на църквата (Българската) въобще не се състои от екзистенциално тревожните "овци". Екзистенциално тревожните са променливата, на която "пастирите" не разчитат - те ще бъдат доведени от Пастира и ще търпят, а може и да се разочароват и да отдидат в други стада, но пък на тяхно място ще дойдат други подобни. А множеството ще си остане костнатно - като цяло не особено религиозно и затова не особено критично. Стратегията на повечето пастири е то да не бъде дразнено твърде и да бъде задоволяван минималистичния му глад за мистика.
И накрая има едно немногобройно племе - на онези, които са превърнали своята религиозност в орден, закичен на ревера. И маршируват със свъсени вежди, оглеждайки "неопрятната" пехота. Те са наказателният отряд на "църквата" - най-шумният и активният. Кучетата, с които пастирите не могат да се справят, а могат само да търпят с надежда, че няма да изпохапят тях самите. Заради кучетата може цял папа да пострада. Ако ги чешеш зад ухото обаче - те са много верни.
Те не са заплаха за широката маса - само за овците вътре в стадото - заблудени или не. Но лаенето и зъбенето им не спря през последните дни. И в медиите и в социалните мрежи.
Та такива работи... с църковната метофорика и действителност.
true lies's picture
true lies
truelies

Аз така и не разбрах

как всички партийци станахте христиени на следващия ден след като вашите лидери отидоха на църква, другарко.
Vesela Pasheva's picture
Vesela Pasheva
безпартийна

Не сте сама, Веселина. Много

Не сте сама, Веселина. Много сме изгубените овце, а пастирът го няма.

???

Много сме изгубените овце...?

80% дебили...?
true lies's picture
true lies
truelies

80% дебили и

23% гробари + градска демокрация и пишман-патриоти :)))

И техните тролове.
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

Хубава умна жена, а сама се

Хубава умна жена, а сама се прави на овца.
От какъв зор !
Мани ги тия брадати остапбендеровци.
Ако толзо много са ти големи нуждите, тури си икона вкъщи и си общувай със светлината/бог/силата (както го наричай) в удобно за теб време и ги остави гладни ония лакомите с черните дрехи.
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

... не е луд тоя който яде

... не е луд тоя който яде зелника, а овцете които му го правят и дават
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

... Те да това овцете са овце

... Те да това овцете са овце - да бъдат издоявани, стригани, и разни други агнешки благинки. И "направлявани" да го правят това разбира се.
P P's picture
P P
Peony

Толкова много хора са

Толкова много хора са объркани в днешно време и не знаят в какво да вярват. И това е напълно разбираемо. "Толкова богове, как да знаеш кой е истинския" - това чета и чувам непрекъснато. Наистина много от хората искат истината, но когато я разберат тя им се струва нереалистична или твърде тежка. Но всъщност истината ни прави свободни (Йоан 8:32). Не искам да ми вярвате на мен, просто помолете се наум "Господи, ако съществуваш, моля те, разкрий ми се, покажи ми истината, защото искам да я разбера" или нещо подобно, но искрено. И отговорът ще дойде, по един или др начин, понякога веднага, понякога след дни, седмици и не е задължително да е чрез думи - не се съмнявайте, особено ако сте в тежка ситуация. Никой не ви задължава да вярвате в Бог, Той ни е дал свободна воля, разум, съвест и ако такива като мен се опитват да говорят на другите за Него, то е само, защото сме загрижени за тях, дори и да са непознати. Всеки заслужава да получи помощ, насърчение, разбиране, честност - и това е част от любовта към ближния. Не ми трябва да ви привличам към църкви, аз самата не ходя на такива места, защото Бог е навсякъде. А и дали ще се спася не зависи от това колко души ще "убедя" в християнството (убедя е в кавички, защото убеждението идва от Бог, Той достатъчно дава чудеса на всички ни, просто повечето не искат да ги видят). Всички страдат в този живот, но поне вярващите знаем, че ще си струва, докато останалите се мъчат безсмислено, тормозят се за преходни неща твърде много, а ние знаем, че за всичко можем да разчитаме на Бог – здраве, избор на съпруг/а, деца, работа и тн. Може би Бог е дал предупреждение на авторката, но за жалост тя пак се е върнала към конформизма - да вярва в това, което е научила от родителите си и което правят всички други. Разбира се, родителите трябва да се уважават много, но това не значи, че и те не са били лъгани. Отвсякъде сме заобиколени със съмнения и гнусни доказателства за това, колко "праведни" са духовниците. Освен това от малки ни въвеждат насила в православието, което е изпълнено с езически ритуали като - боядисване на яйца, раздаване, жертвоприношение - пр. курбанът, който правят на 15 август. Какво общо може да има тази арабска дума с Христос и какво здраве може да очакваме, че ще ни донесе такава жертва? Христос умря за нас на кръста. Умря за нашите грехове, защото всички сме грешни без изключение, и ако много хора не искат да вярват в Бог то е защото предпочитат да служат на собствените си желания и са роби на мнението на хората. За да бъдеш различен се изисква сила и не е лесно, но Бог я дава в изобилие, ако поискаш от Него - "защото Бог ни е дал дух не на страх, а на сила, любов и себевладение. 2 Тимотей 1:7". Но Той ги дава само поискате. За финал - светият синод няма да ви потърси, защото православието е същата секта като католицизма, а религията е инструмент на властта. Съжалявам, че го казвам, но е така, защото всява ненужно разделение. Кръстове само на думи и във въздуха, а не в дела и на гърба, както ни поръча Исус, защо? Християните всички трябва да сме едно, така че поздравления за вашия приятел и думите му. Ако прочетете това, г-жо/г-це Седларска, ще се радвам да ми отговорите в коментар, ако желаете. Благодаря на всеки, който прочете това. :)

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

За кого ще гласувате на изборите за Европейски парламент?