Article_top

"За вафлите и хората" е от онези книги, за които се казва: "ядеш и ревеш". Николаос Цитиридис, който повече е познат като журналист и комик, доскоро беше анонимният автор на популярния блог "Ревюта на вафли".

Намерил е и време, къде сериозно, къде на шега, да събере и в книга 42 ревюта от живота - есета и разкази, които оценяват случки и неща по една обективна и напълно несъществуваща скала. От КАТ и БДЖ до софийските дилъри и къпането като процес. Клуб Z публикува откъс от книгата, чиято премиера е на 29 май, но дотогава може да бъде поръчана и тук.

Ревю на КАТ

7:30 е, а аз без никаква подготовка бях пред КАТ да регистрирам кола. Понеделник е, на опашка съм, от капчука пада полуразтопен сняг, който каца в кафето. Още не бяха отворили, въпреки че вътре щъкаха хора. Все пак беше обнадеждаващо, че на вратата имаше 10-ина човека, което в КАТ-ово време си е направо супер.
Стана 7:45, излезе човек с оранжево светлоотразяващо елече, свирна като на мач и от колите, паркирани пред каналите за проверка, излязоха около 6 млн. човека. Грубо.

Кой да ти каже, че там имало хора от 5 сутринта, които си имат номерца и ти си първият балък без ценния пропуск за по-предно място на опашката?
Тия 10 човека, които бяха отпред с мен, изведнъж станаха многобройни, като сектора на Лудогорец в Шампионска лига. Застанах най-отзад, смирен, че ще умра от студ. Времето започна да тече.

Видях полицаи как пушат шест цигари една след друга, два нервни срива на опашката, три малки катастрофи, 12 обаждания „в теб ли са документите“? и шест „Нема се оправим“.
Бяха минали 15 минути. Майка ми, в която са документите и колата, звъни:
– На светофара на „К. Величков“ съм, след 30 минути съм при теб.
Пред мен имаше достатъчно хора, за да видя, че ще стоя повече от 30 минути и таймингът ще е окей.
Мина час. 60 минути. 0.59% седмица. Телефонът звъни:
– На „Стамоблийски“ съм. Идвам.
Съответният булевард е на около километър от преходната локация. По улиците не е задръстване, а паркинг. А опашката си се топеше. Закъснението беше такова, че ми се наложи да пропускам хора, които са си с документите, докато изчакам моите. Проимах същото чувство като от детството, в което чакаме на опашката в супера, а родителите ни се сещат за продукт в последния момент и ни заебават, без да знаем дали някога ще се върнат и кой ще плати тея неща в количката.
Дойде. Майка ми ми връчи сноп от документи. Каквото се сетите. Гражданска, фактура, родословно дърво, косъм от еднорог и един сандвич с луканка за подкрепа. Замлясках и зачаках. Тя отиде да чака ред на каналите.
Влязох в Нарния. Чичото с оранжевото се провикна към мен „Аре ве“ и нахлух. Климатик. Кеф. Зад гише номер шест ми помаха за „заповядайте“ една симпатична девойка с очила. Тя беше съкровище. Приближих се с най-отчаяния си поглед:
– Ето ви, каквото имам. Моля ви, кажете ми какво да правя? – почти проплаках.
– Така, еко такса платихте ли?
– Не. Къде? Как? Колко?
– Отсреща, зелената будка, пише „еко такса“.
Тръгнах в галоп. Тя ме спря:
– Чакай! Две копия на тия неща.
Взех ги. Тичам отсреща, давам документите, плащам.
274 лева еко такса, мамицата ви и вегани.
Връщам се. Тя ме чака. Огледа документите:
– Копията къде са?
Връщам се. Тия пък в почивка. Отивам на другата будка. Снимам и пак се връщам, тя вече е готова с писането, само трябва да си чукна подписа и да ѝ дам копията.
– И сега?
– Ей там, в ляво, плащаш другата такса.
Немаше опашка, але, але. Дадох още 40 кинта. От една престара машина излезе нещо километрично в зелено и синьо. Можеха да ми го дадат по-рано, да се завия.
Преди каналите минах през една бяла кабинка, в нея полицаят казваше коя кола къде да иде. Дадох му документите и той:
– Къде е тоя Голф?
– На 7-ма линия.
– Е, кой ви е казал да се нареждате там?
– Ми, никой.
– Добре, стойте си там.
Изчакахме три коли пред нас, поне беше топло в голфарата. Сезам взе, че се отвори и ни дойде даже редът за преглед. В този огромен гараж имаше още десетки като чичото с оранжевото и като свирнат трима като на мач, ставаше красива мелодия.
– Отворете капака – вика шефчето.
Бах' мааму, аз си нямам никаква идея откъде се отваря тая кола. Виждах я за пръв път. А и една тайна ще ви издам – нямам книжка. Това друг път. Дърпахме с майка ми некви неща, една ръчка под волана, една под капака.
– Вземи са' една кърпичка и забърши – каза ми шефчето, без да ми е шефче.
– Кое да избърша?
– Е т'ва – и сочи една мръсна табелка, под която е фабричният номер на колата.
Кърпичка нямам. Търся, моля, питам, няма. Добре, че бях хремав и в якето – засъхнали сополи, достатъчни, че да изшкурят ръждата на Опела до нас. Плювах, храчих, табелката светна. Обръщам се, а моят оранжев пич изчезнал. На колоната до линията гледам надпис „Почивки: 9:45, 11:45, 13:30 16:00“. Над него часовник със стрелки, които сочат 11:46. Изскимтях.
Като човек, плащал един път местен данък през живота си, през цялото време се оглеждах и си мислех „И това аз го плащам...“.
Цигарената почивки на моя портокал приключи, дойде с едно фенерче, светна в номера, сравни го с документите. Пита ме дали имам аптечка – имах.
– Хайде, минавайте, сега излизате, паркирате в дясно, отивате отзад и си чакате номера.
Минахме, излязохме, паркирахме, отидохме отзад и започнахме да чакаме номера. В едно помещение, голямо като класна стая, имаше шест гишета и 60 човека. Работеше едно. Питах кой е последен. Една жена, която изглеждаше, че е там от 3 дни, каза: „Викат ни по уредбата“.
Инсталирах се на една пейка. Винаги с нетърпение очаквах да чуя как някой публично се опитва да ми произнесе името. Искрено ме забавляват хората, които не са подозирали за буквите н-и-к-о-л-а-о-с подредени по този начин и дойде ли моментът започва едно адско заекване.
След 57 минути и две цигари от колоната на стената се чу: „Елена Маринова, Георги Стоименова, Владислав Кънев, Кристиян Стоянов......Н-н-н“
Заби. Хе-хе.
– Никольос Цитрадис.
Толкова близо, а всъщност толкова далеч. Гише 53. Лична карта, оня зелено-син документ, старите номера и готово – имах си кола на мое име. Последен напън. Няма кой да ми сложи номерата, нямам идея как става. Служителката учтиво ме насочва:
– На паркинга ще ви ги монтират, платили сте такса.
Грабнах ги и отидох към колата, пърхайки от щастие, че на този ден му се вижда краят. Съвсем буквално, слънцето залязваше. Отидох на паркинга и там зачаках. Знаех, че ще е последното чакане, колкото и дълго да е вече то, не ми пукаше.
Видях един от оранжевите пичове да минава покрай нас.
– Извинете, номерата ще ми монтирате ли?
Повъртя се, огледа се и каза:
– Ми, забравих си отвертката. Отивам да я взема и идвам.
Знаех, че няма да се върне и няма да го видя повече. Но за този момент имах най-ценния съвет от приятел, заклет голфаджия, регистрирал 14 коли последните 5 години. Извадих два лева и ги дадох на оранжевия пич, без да си кажем и дума.
Погледна ме, извади от джоба си винтоверт и всичко приключи.

 

"За вафлите и хората" е от онези книги, за които се казва: "ядеш и ревеш". Николаос Цитиридис, който повече е познат като журналист и комик, доскоро беше анонимният автор на популярния блог "Ревюта на вафли".

Намерил е и време, къде сериозно, къде на шега, да събере и в книга 42 ревюта от живота - есета и разкази, които оценяват случки и неща по една обективна и напълно несъществуваща скала. От КАТ и БДЖ до софийските дилъри и къпането като процес. Клуб Z публикува откъс от книгата, чиято премиера е на 29 май, но дотогава може да бъде поръчана и тук.

Ревю на КАТ

7:30 е, а аз без никаква подготовка бях пред КАТ да регистрирам кола. Понеделник е, на опашка съм, от капчука пада полуразтопен сняг, който каца в кафето. Още не бяха отворили, въпреки че вътре щъкаха хора. Все пак беше обнадеждаващо, че на вратата имаше 10-ина човека, което в КАТ-ово време си е направо супер.
Стана 7:45, излезе човек с оранжево светлоотразяващо елече, свирна като на мач и от колите, паркирани пред каналите за проверка, излязоха около 6 млн. човека. Грубо.

Кой да ти каже, че там имало хора от 5 сутринта, които си имат номерца и ти си първият балък без ценния пропуск за по-предно място на опашката?
Тия 10 човека, които бяха отпред с мен, изведнъж станаха многобройни, като сектора на Лудогорец в Шампионска лига. Застанах най-отзад, смирен, че ще умра от студ. Времето започна да тече.

Видях полицаи как пушат шест цигари една след друга, два нервни срива на опашката, три малки катастрофи, 12 обаждания „в теб ли са документите“? и шест „Нема се оправим“.
Бяха минали 15 минути. Майка ми, в която са документите и колата, звъни:
– На светофара на „К. Величков“ съм, след 30 минути съм при теб.
Пред мен имаше достатъчно хора, за да видя, че ще стоя повече от 30 минути и таймингът ще е окей.
Мина час. 60 минути. 0.59% седмица. Телефонът звъни:
– На „Стамоблийски“ съм. Идвам.
Съответният булевард е на около километър от преходната локация. По улиците не е задръстване, а паркинг. А опашката си се топеше. Закъснението беше такова, че ми се наложи да пропускам хора, които са си с документите, докато изчакам моите. Проимах същото чувство като от детството, в което чакаме на опашката в супера, а родителите ни се сещат за продукт в последния момент и ни заебават, без да знаем дали някога ще се върнат и кой ще плати тея неща в количката.
Дойде. Майка ми ми връчи сноп от документи. Каквото се сетите. Гражданска, фактура, родословно дърво, косъм от еднорог и един сандвич с луканка за подкрепа. Замлясках и зачаках. Тя отиде да чака ред на каналите.
Влязох в Нарния. Чичото с оранжевото се провикна към мен „Аре ве“ и нахлух. Климатик. Кеф. Зад гише номер шест ми помаха за „заповядайте“ една симпатична девойка с очила. Тя беше съкровище. Приближих се с най-отчаяния си поглед:
– Ето ви, каквото имам. Моля ви, кажете ми какво да правя? – почти проплаках.
– Така, еко такса платихте ли?
– Не. Къде? Как? Колко?
– Отсреща, зелената будка, пише „еко такса“.
Тръгнах в галоп. Тя ме спря:
– Чакай! Две копия на тия неща.
Взех ги. Тичам отсреща, давам документите, плащам.
274 лева еко такса, мамицата ви и вегани.
Връщам се. Тя ме чака. Огледа документите:
– Копията къде са?
Връщам се. Тия пък в почивка. Отивам на другата будка. Снимам и пак се връщам, тя вече е готова с писането, само трябва да си чукна подписа и да ѝ дам копията.
– И сега?
– Ей там, в ляво, плащаш другата такса.
Немаше опашка, але, але. Дадох още 40 кинта. От една престара машина излезе нещо километрично в зелено и синьо. Можеха да ми го дадат по-рано, да се завия.
Преди каналите минах през една бяла кабинка, в нея полицаят казваше коя кола къде да иде. Дадох му документите и той:
– Къде е тоя Голф?
– На 7-ма линия.
– Е, кой ви е казал да се нареждате там?
– Ми, никой.
– Добре, стойте си там.
Изчакахме три коли пред нас, поне беше топло в голфарата. Сезам взе, че се отвори и ни дойде даже редът за преглед. В този огромен гараж имаше още десетки като чичото с оранжевото и като свирнат трима като на мач, ставаше красива мелодия.
– Отворете капака – вика шефчето.
Бах' мааму, аз си нямам никаква идея откъде се отваря тая кола. Виждах я за пръв път. А и една тайна ще ви издам – нямам книжка. Това друг път. Дърпахме с майка ми некви неща, една ръчка под волана, една под капака.
– Вземи са' една кърпичка и забърши – каза ми шефчето, без да ми е шефче.
– Кое да избърша?
– Е т'ва – и сочи една мръсна табелка, под която е фабричният номер на колата.
Кърпичка нямам. Търся, моля, питам, няма. Добре, че бях хремав и в якето – засъхнали сополи, достатъчни, че да изшкурят ръждата на Опела до нас. Плювах, храчих, табелката светна. Обръщам се, а моят оранжев пич изчезнал. На колоната до линията гледам надпис „Почивки: 9:45, 11:45, 13:30 16:00“. Над него часовник със стрелки, които сочат 11:46. Изскимтях.
Като човек, плащал един път местен данък през живота си, през цялото време се оглеждах и си мислех „И това аз го плащам...“.
Цигарената почивки на моя портокал приключи, дойде с едно фенерче, светна в номера, сравни го с документите. Пита ме дали имам аптечка – имах.
– Хайде, минавайте, сега излизате, паркирате в дясно, отивате отзад и си чакате номера.
Минахме, излязохме, паркирахме, отидохме отзад и започнахме да чакаме номера. В едно помещение, голямо като класна стая, имаше шест гишета и 60 човека. Работеше едно. Питах кой е последен. Една жена, която изглеждаше, че е там от 3 дни, каза: „Викат ни по уредбата“.
Инсталирах се на една пейка. Винаги с нетърпение очаквах да чуя как някой публично се опитва да ми произнесе името. Искрено ме забавляват хората, които не са подозирали за буквите н-и-к-о-л-а-о-с подредени по този начин и дойде ли моментът започва едно адско заекване.
След 57 минути и две цигари от колоната на стената се чу: „Елена Маринова, Георги Стоименова, Владислав Кънев, Кристиян Стоянов......Н-н-н“
Заби. Хе-хе.
– Никольос Цитрадис.
Толкова близо, а всъщност толкова далеч. Гише 53. Лична карта, оня зелено-син документ, старите номера и готово – имах си кола на мое име. Последен напън. Няма кой да ми сложи номерата, нямам идея как става. Служителката учтиво ме насочва:
– На паркинга ще ви ги монтират, платили сте такса.
Грабнах ги и отидох към колата, пърхайки от щастие, че на този ден му се вижда краят. Съвсем буквално, слънцето залязваше. Отидох на паркинга и там зачаках. Знаех, че ще е последното чакане, колкото и дълго да е вече то, не ми пукаше.
Видях един от оранжевите пичове да минава покрай нас.
– Извинете, номерата ще ми монтирате ли?
Повъртя се, огледа се и каза:
– Ми, забравих си отвертката. Отивам да я взема и идвам.
Знаех, че няма да се върне и няма да го видя повече. Но за този момент имах най-ценния съвет от приятел, заклет голфаджия, регистрирал 14 коли последните 5 години. Извадих два лева и ги дадох на оранжевия пич, без да си кажем и дума.
Погледна ме, извади от джоба си винтоверт и всичко приключи.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията