Article_top

Близките и приятелите на изтъкнатия български поет, критик и преводач - проф. Владимир Трендафилов, го изпратиха от този свят. Той почина на 63 години, оставайки след себе си многобройни стихове, литературни изследвания и оригинални преводи на творбите на ирландския класик и нобелист Уилям Бътлър Йейтс. Клуб Z публикува едно от последните му интервюта  за сайта "Литературни разговори" и фейсбук страницата му "Литературни разговори с Антония Апостолова". Заглавието е на редакцията.

Всеки ли може да пише? И каква е разликата спрямо целите (напр. просто да си увлекателен в социалните мрежи, да пишеш въздействащи статии или да издадеш бестселър/висококачествена проза, която да печели награди)?

Трите цели, както са формулирани, са обединени от нещо много основно: те обявяват за висша ценност бързия публичен успех. В този смисъл, да, всеки може да се тренира по достатъчно правилен начин, че да завоюва сравнително бърз публичен успех.

Коя е най-силната отличителна черта на един писателски глас и стил?

Индивидуалността. Личната автентика. Този глас е тих, не е шумен – да се правиш на интересен не означава, че го имаш, гласът на преднамерената поза винаги дудне. Но тъкмо той прилепва към себе си всички, които могат да четат. Те обаче, за съжаление, не винаги са членове на журита в литературни конкурси.

Как „не трябва“ да се пише?

“Като другите.“ Подражателно. Имитативно. Уви, в България се шири голям провинциализъм, който мисли точно обратното: „Скрий се. Гримирай се. Направи се на интересен. Бъди сноб. Стани като другите, за да те приемат и да се внедриш.“

Получава се парадоксът, че лондонските сноби на XIX в. (откогато датира прозвището) и днешните ни провинциални сноби в София имат аналогични изразни средства, поради които нашите се разпознават непогрешимо, просто не можеш да ги сбъркаш по фанатичното им преклонение по всичко най-високомодно във всяко от изкуствата и в литературата. Модното може да те направи популярен в някой салон, но литературата я спасяват простодушните. И тяхно е царството небесно.

Каква е общата тенденция сред пишещите ни съвременници – и какви предизвикателства стоят пред тях?

Днес писането изпреварва четенето. Нароиха се романи, в които писателят просто дрънка, без да му пука кой ще го чете всичкото това. Оттам и девалвацията на литературните ценности.

Голямото предизвикателство днес е да се преодолее нескончаемият монолог на разказвача, да се намали дрънкането. Да се научи младият автор да емпатира с други хора, а не само със себе си. Да осъзнае, че добрият писател най-напред умее да изслушва чужди души и едва след това е изповедник на своята собствена.

Кои са поне двете задължителни книги за пишещия?

„Дон Кихот“ на Сервантес. „Швейк“ на Хашек. Но те са полезни само ако се прочетат за първи път в невинната ранна фаза (13-18 г.) от живота на всеки човек.

За малко по-напредналата младост (18-25 г.) предлагам друга незаменима двойка: „Престъпление и наказание“ на Достоевски и „Дейвид Копърфийлд“ на Дикенс (задължително на английски, българските преводи не струват).

За още по-нататък в живота върши работа която и да е чудесна книга, но те поотделно са до една незадължителни.

 

Близките и приятелите на изтъкнатия български поет, критик и преводач - проф. Владимир Трендафилов, го изпратиха от този свят. Той почина на 63 години, оставайки след себе си многобройни стихове, литературни изследвания и оригинални преводи на творбите на ирландския класик и нобелист Уилям Бътлър Йейтс. Клуб Z публикува едно от последните му интервюта  за сайта "Литературни разговори" и фейсбук страницата му "Литературни разговори с Антония Апостолова". Заглавието е на редакцията.

Всеки ли може да пише? И каква е разликата спрямо целите (напр. просто да си увлекателен в социалните мрежи, да пишеш въздействащи статии или да издадеш бестселър/висококачествена проза, която да печели награди)?

Трите цели, както са формулирани, са обединени от нещо много основно: те обявяват за висша ценност бързия публичен успех. В този смисъл, да, всеки може да се тренира по достатъчно правилен начин, че да завоюва сравнително бърз публичен успех.

Коя е най-силната отличителна черта на един писателски глас и стил?

Индивидуалността. Личната автентика. Този глас е тих, не е шумен – да се правиш на интересен не означава, че го имаш, гласът на преднамерената поза винаги дудне. Но тъкмо той прилепва към себе си всички, които могат да четат. Те обаче, за съжаление, не винаги са членове на журита в литературни конкурси.

Как „не трябва“ да се пише?

“Като другите.“ Подражателно. Имитативно. Уви, в България се шири голям провинциализъм, който мисли точно обратното: „Скрий се. Гримирай се. Направи се на интересен. Бъди сноб. Стани като другите, за да те приемат и да се внедриш.“

Получава се парадоксът, че лондонските сноби на XIX в. (откогато датира прозвището) и днешните ни провинциални сноби в София имат аналогични изразни средства, поради които нашите се разпознават непогрешимо, просто не можеш да ги сбъркаш по фанатичното им преклонение по всичко най-високомодно във всяко от изкуствата и в литературата. Модното може да те направи популярен в някой салон, но литературата я спасяват простодушните. И тяхно е царството небесно.

Каква е общата тенденция сред пишещите ни съвременници – и какви предизвикателства стоят пред тях?

Днес писането изпреварва четенето. Нароиха се романи, в които писателят просто дрънка, без да му пука кой ще го чете всичкото това. Оттам и девалвацията на литературните ценности.

Голямото предизвикателство днес е да се преодолее нескончаемият монолог на разказвача, да се намали дрънкането. Да се научи младият автор да емпатира с други хора, а не само със себе си. Да осъзнае, че добрият писател най-напред умее да изслушва чужди души и едва след това е изповедник на своята собствена.

Кои са поне двете задължителни книги за пишещия?

„Дон Кихот“ на Сервантес. „Швейк“ на Хашек. Но те са полезни само ако се прочетат за първи път в невинната ранна фаза (13-18 г.) от живота на всеки човек.

За малко по-напредналата младост (18-25 г.) предлагам друга незаменима двойка: „Престъпление и наказание“ на Достоевски и „Дейвид Копърфийлд“ на Дикенс (задължително на английски, българските преводи не струват).

За още по-нататък в живота върши работа която и да е чудесна книга, но те поотделно са до една незадължителни.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията