Партиите и медиите не са това, което бяха. Те вече са в симбиоза, при която е трудно да се отдели партийното от медийното. Първият завършен партийно-медиен хибрид беше Волен Сидеров. Той успя да превърне предаването си „Атака“ в политическа формация, а себе си в нейн лидер. Техниката на метаморфозата бе следната:

- Политикът-журналист говори от името на целия народ
- Като атакува персонално враговете народни като глупави, продажни, корумпирани
- При което възвеличава собствения си ум и отдаденост на народното дело
- И разделя публиката на две антагонистично настроени части: добрите, чистите, патриотите (които го харесват) и недостатъчно ориентираните или направо злонамерените и подкупните (които искрено го мразят)

- Първите биват възхвалявани и окуражавани, а вторите – атакувани, задявани, иронизирани.

Така се появява партийно-медийният атакист, който разполага с нещо, което е едновременно минималистична идеология (популистка) и техника на комуникация, която можем да наречем „атакистка“, защото тя разчита на персонални атаки срещу хора и обявяването им за врагове на общността. 

Партийно-медийният атакизъм не е антидемократичен по своята природа. В Древна Гърция, например, демократичната политика е била силно персонализирана и „враговете“ редовно са били остракирани. Дори Сократ – признатият ум на древния свят – е станал жертва на подобна персонална атака. 

Съвременната демокрация се опитва да деперсонализира политиката, като настоява на създаването на устойчиви институции – системи от правила и принципи. Те обхващат конституциите, законите, партиите, програмите на партиите и т. н.  Медийно-партийният атакизъм е реабилитация на персоналното в политиката. В умерени дози той може да оживи една партийна система. Когато се радикализира, той става твърде опасен, обаче – превръща се в инструмент за очерняне на едни и възвеличаване на други.

Успехът на Волен Сидеров през 2005 г. доведе до желание у мнозина да го повторят. Някои, разполагащи с достатъчно ресурси за това, решиха буквално да използват същата матрица, от която изкочи Волен – така се появи НФСБ. Ще оставим спора за авторството на атакисткия модел на господата Сидеров и Симеонов – един безпристрастен поглед би дал и на двамата кредит за постижението.

По-интересно стана, обаче, когато големи корпорации решиха да приложат „индустриално“ атакисткия модел. Закупуването на огромна част от вестниците и сайтовете в страната от г-н Пеевски, прибавянето на ТВ7 към тази група от г-н Василев създаде една медийна атакистка машина, готова в миг да разобличи всеки враг на народа, както и да създаде нов национален герой.

Спор няма, че г-н Бойко Борисов има талант да общува с медиите, но превръщането му в национален герой с галактически размери беше плод на именно тази медийна машина. Технологиите й бяха колкото прости, толкова и ефективни: от размера на снимките на Борисов и опонентите му, до текста под тези снимки, както и „аналитичните“ материали и „анализатори“ към тях. Горките опоненти на народния месия – върху тях се стовари такава тухлена конструкция от обиди, компромати и ирония, изпод която се подаваха само части от размазания им медиен образ.

Тази доминация на партийно-медийния атакизъм стана особено видима през февруари 2013 г., когато всенародният герой за броени дни се оказа народен предател, престъпник и мафиот. Така беше през по-голямата част от 2013 г. както и през първите шест месеца от 2014 г. Сега нещата започнаха отново да се обръщат, снимките на Борисов се уголемиха, а съдържанието под тях коренно се промени. Неслучайно, в деня след евровота атакистката преса (в широкия смисъл) излезе със заглавие, което може да бъде обобщено така: „Бойко ги размаза“.

Какво да се прави?
Основното, което трябва да се направи, е да се скъса връзката между водещите политически партии и медийната машина, изградена да произвежда и развенчава народни герои. Казано направо, една коалиция – било то явна или скрита – между ГЕРБ и ДПС би била здрава основа за възпроизвеждане на модела. Запазването на медийната концентрация при вестниците и сайтовете е също нещо, от което този модел зависи. Тази концентрация е възможна заради липсата на яснота на реалните собственици, както и заради зависимостта от кредити и финансиране на иначе „независими“ медии. Тъжно е, но г-н Пеевски отново ще се окаже в парламента, или поне ще играе ключова политическа роля в партийната система – дори само този факт показва колко дълбоки корени е пуснал атакисткият модел на правене на политика и журналистика.

Тези структурни въпроси са решаващи. Но има и още нещо – журналистическата етика. Докато има журналисти, които са склонни да обслужват този модел, да се възползват от него – той има добри шансове. Разбира се, мнозина подкрепят този модел на правене на политика-журналистика просто по финансови причини. Ако сте журналист в провинциална медия – единствената в града ви – нямате много възможности за избор. Волю-неволю ставате журналист-"атакист", впускате се в очернянето на тогова и возвисяването на оногова. Ако имате много кредити и няма друг начин, по който да ги обслужвате – също. 

Но има и журналисти, които изглежда го правят по собствено желание и с видимо удоволствие. Случаят „Петър Волгин“ от БНР, например, повдигна интересни въпроси в това отношение. Волгин беше един от малцината, които по времето на всенародното возвисяване на Бойко Борисов (2009-2013 г.)  внасяше свеж въздух с ирония и директна критика на кумира. Получи се нещо като журналистически пърформънс – с техните камъни, по техните глави. Но от един момент нататък, предаването му стана една журналистическо-атакистка реплика на медиите бухалки в авторитетен национален ефир. Вместо ироничен контрапункт, стана лайтмотив на атакизма. 

От грешна оценка за това, какво представлява политиката, дойде и решението на БНР да свали временно този журналист от ефир. Посланието беше, за да няма подобни проблеми в предаванията, няма да има политическа журналистика изобщо. Което, както мнозина забелязаха, стерилизира БНР и героизира Волгин. Вместо да се опита да ограничи по някакъв начин политическия атакизъм, персоналните атаки срещу опонентите, заклеймяването им като врагове на народа и пр., БНР избра да премахне политическата журналистика и то точно по време на избори, когато от нея има най-голяма нужда.

Вместо сваляне от ефир, СЕМ, БНР, журналистическите гилдии и т. н. е добре да се ангажират със сериозна самооценка. Как стигнахме дотам, че доминиращата журналистика да бъде диктувана от партийно-медийния атакизъм? Да трябва да избираме между атакизъм и липса на политическа журналистика изобщо. Каква е границата между допустимата ирония и директната обида, между противопоставянето на един медиен картел и рециклирането на неговите клишета? Публичните медии и „високата журналистика“ имат особена отговорност затова, особено когато самите представители на тази „висока журналистика“ започват да стават неразличими от медийния атакизъм.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Той е програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и преподавател по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Кл. Охридски”. Текстът е написан специално за Клуб Z.