Френският президент Еманюел Макрон каза вчера, че европейските либерали, част от които е неговата партия La République en marche, трябва да търсят единодействие с левицата в следващите европейски институции. Той спомена и името на сънародника си Мишел Барние, главен преговарящ на ЕС за Брекзит, бивш външен министър и два пъти еврокомисар, като евентуален кандидат за председател на следващата Европейска комисия.

“Днес Европейският парламент познава мнозинство между социалистите и консерваторите”, казва Макрон в интервю за белгийския “Соар” вчера. “Трябва по-широка коалиция, където равновесията ще бъдат много по-добре отчетени. Би трябвало да се работи да се построи тази коалиция на прогреса и на бъдещето с водачи като Шарл Мишел, Марк Рюте, Антонио Коща и още други”.

Изявленията на Макрон за пореден път потвърждават хипотезата, че традиционната левица и либералите ще се опитат да формират широк алианс, включващ зелените и крайната левица в следващия европейски парламент и да използват нараснаналото си влияние, за да овладеят ключови позиции на върха на ЕС след изборите.

След срещата на върха на ЕС в Сибиу на 9 май т.г. и германската канцлерка Ангела Меркел, и Макрон не скриха, че са имали различия по номинацията на приемника на Жан-Клод Юнкер. Различията не са само по личността на кандидата, но и по принципа на избирането му. Меркел продължава да подкрепа използваната за първи път при миналите евроизбори през 2014 година процедура на водещите кандидати. При нея държавните и правителствените ръководители (Европейският съвет) номинират за председател на Комисията един от кандидатите, издигнати от  европейските политически семейства преди изборите.

Християндемократката Меркел е за предложения от Европейската народна партия (ЕНП) неин сънародник Манфред Вебер, досегашен лидер на политическата група на дясноцентристите в Европейския парламент. Макрон потвърди днес, че “не се чувства обвързан” с метода на водещите кандидати. Същото казаха и други национални лидери в Сибиу.

Според договора на ЕС Европейският съвет трябва да вземе под внимание резултатите от изборите за Европейски парламент, когато номинира председеталя на Комисията. Не всички  членове на съвета обаче смятат, че това правно ги обвързва да посочат кандидата на спечелилата партия.

“Водещите кандидати” разделиха Европейския съвет и през юни 2014 година, когато той се събра, за да номинира Юнкер на този принцип 100 години след началото на Първата световна война в западния белгийски град Ипър, дал името на бойния отровен газ иприт, сред някогашните кървави полета на Фландрия. Макар срещата да трябваше да носи символично духа на помирението, тя не направи това изцяло. За първи път в историята на ЕС председател на Комисията беше номиниран с квалифицирано мнозинство, а не с консенсус, защото против “водещите кандидати” и персонално против Юнкер се обявиха предишният британски министър-председател Дейвид Камерън и унгарският му колега Виктор Орбан. Тогава Германия и Франция, представлявани от Меркел и от президента Франсоа Оланд, бяха рамо до рамо за “водещите кандидати” срещу “дисидентите” Камерън и Орбан.

Днес положението е друго. Меркел е по средната на последния си мандат. Макрон е амбициран да направи в Европа онова, което направи на президентските избори във Франция след 2017 година – да отстрани от сцената традиционните левица и десница, чиято хегемония и чиито големи коалиции са дошли до гуша на ред страни в Европа. И на тяхно място да проправи път на европейски либерално-прогресистки алианс по модела на неговата партия.

Социологическите сондажи за местата в бъдещия Европейски парламент и съотношението на силите в Европейския съвет досега показват, че шансовете му растат – поне математически.   ЕНП продължава да бъде най-голямата група в прогнозите (170-171 места), но е сянка на миналата си слава отпреди серията от кризи, през които управлява Европа с над 200 евродепутати и с мнозинството от европейските правителства начело с нейни членове. Социалистите и демократите (С и Д) са в подобно положение (144-150 места). Напук на “краха на либерални консенсус” либералите демонстрират отлично здраве, надхвърляйки границата от 100 места в прогнозите при 90-95 в предишните месеци и 68 в досегашния парламент. Без тях не може да се получи никакво проевропейско мнозинство в бъдещия, било то от типа на “голяма коалиция” между лявото и дясното от мейнстрийма или от това, което предлага Макрон – Социалисти и демократи + либерали + зелени + крайна левица. Математически те са много близо до обикновеното мнозинство от 376 места в парламент от 751 евродепутати и шансовете им растат заради две обстоятелства: Великобритания провежда днес евроизбори и втората сила след “Партията на Брекзит” на Найджъл Фараж се очертават лейбъристите, които са членове на С и Д. Много вероятно е унгарският премиер Виктор Орбан да изведе партията си от ЕНП и да отслаби политическата й група с още 12-15 места. Либерали, социалисти и социалдемократи вече са две трети от членовете на Европейския съвет.

При това положение Макрон има всички основания да "поиска" негласната лидерска роля в Европа от Меркел, но дилемата му ще бъде как да направи това, без да навреди на жизненоважния германо-френски тандем в ЕС. Да постигне той своето, означава Меркел да се откаже първо от системата на Spitzenkandidaten, второ – от нейния Spitzenkandidat Манфред Вебер и трето – от това германец да бъде начело на Еврокомисията, нещо, от което Берлин дълго време се пазеше, за да пресече в зародиш обвиненията в хегемония, в германизиране на Европа. За да отстъпи толкова много, Меркел трябва нещо да получи. Трябва, защото така стават нещата в Европа – нещо даваш и нещо получаваш насреща.

Макрон подсказва какво би могъл да й даде – председател на Комисията, който от една страна е французин, но от друга е от политическото семейство на Меркел – ЕНП. Това няма да бъде вътрешнополитически проблем за Елисейския дворец, защото голяма част от традиционните френски десносцентристи (Les Républicaines) и част от социалистите мигрираха към президентската партия. Този компромис обаче може да срещне съпротива от потенциалните съюзници на Макрон – С и Д, които издигнаха холандеца Франс Тимерманс, сега първи заместник на Жан-Клод Юнкер, като свой водещ кандидат. Това означава, че за да ги спечели за Барние, Макрон първо трябва да елиминира метода на водещите кандидати и второ – да убеди холандския премиер Марк Рюте, също либерал, да не настоява за Тимерманс. Макрон сочи поименно Рюте за свой съюзник в Европейския съвет, но думите ще трябва да бъдат подплатени с нещо по-материално.

Тимерманс е дялан камък – бивш външен министър с богат опит, включително в Русия, отличен администратор, блестящ полиглот оратор и полемист, който говори английски като англичанин, френски като французин, немски като немец, италиански като италианец. Той е ходеща Европа. Всеки от високите постове в ЕС би му прилегнал като ръкавица –  на председател на Европейския съвет, на върховен представител на ЕС по външната политика и сигурността, на председател на Европейския парламент. Не бих се обзаложил, че С и Д биха се отказали от такива позиции, за да бранят принципа на водещите кандидати,  който я им ги даде, я не. И ЕНП едва ли би жертвала възможността пак да има лидерския пост в Комисията в името на това за него да се състезава точно Вебер. По принцип парламентът би могъл да отхвърли номинацията на Европейския съвет, без да може да предлага своя. Съмнително е обаче дали за такъв драматичен ход би се събрало мнозинство, при положение, че всяка от големите групи получи подобаващ институционен дял ("равновесието", за което говори Макрон). Тимерманс има само нещастието, че в момента няма зад гърба си силна национална партия – неговите лейбъристи са в дълбока опозиция в Холандия. 

Евентуална такава сделка има поне два недостатъка. Първо, тя не включва жена по върховете на ЕС. Досега само жени водеха дипломатическата служба на ЕС - британката Катрин Ащън и италианката Федерика Могерини. И двете са от семейството на С и Д. Второ, схемата не оставя висши позиции за Централна и Източна Европа. Досега два мандата начело на Европейския съвет изслужи полякът Доналд Туск, чиято Гражданска платформа сега е в опозиция на управляващите консерватори и евроскептици от "Право и справедливост". От друга страна, именно с втория си недостатък евентуалната схема на Макрон наказва евроскептичните централноевропейски правителства - особено тези на Полша и Унгария - които се конфронтираха с Брюксел по въпроси като миграцията и върховенството на закона. Тя наказва с изолиране от високите европейски етажи и Италия заради нейното открито еврофобско правителство. Сега италианци от опозиционни в страната си партии председателсдтват (освен дипломатическата служба на ЕС) Европейския парламент (Антонио Таяни) и Европейската централна банка (Марио Драги). Не е изключено Меркел да поиска неговия пост като цена за компромис с Макрон. 

Проевропейското мнозинство трябва да бъде достатъчно мощно, за да изпече на силен огън и вероятно да отхвърли при парламентарните изслушвания кандидат-комисарите, които ще номинират евроскептичните правителства в Будапеща, Варшава и Рим. Това ще бъдат първите му сблъсъци с набъбналия десен популистки сектор в следващия парламент.

По-рано като възможна компромисна кандидатка за шефското място в Комисията беше спрягана датската либералка Маргрете Вестагер, сега комисарка по конкуренцията. Тя има зад себе си успешен мандат, несъмнена подготвеност  за отговорностите на шеф на ЕК, предимството да бъде жена (досега всички председатели на Комисията са били мъже). Има обаче и съществен недостатък – страната й не е в еврозоната.

В интервюто си Макрон каза, че бъдещият председател на Комисията трябва да има “опит на най-високо правителствено равнище или на равнището на Европейската комисия”. Вебер не покрива този критерий. Барние, Тимерманс и Вестагер напълно му съответстват, особено като се вземе предвид сегашната длъжност на първия.

Вероятният ляво-либерален алианс е пресечен от вътрешни “червени линии” на евентуалните му партии членки, особено що се отнася до крайната левица и зелените. От друга страна обаче преодоляването на тези различия би им дало шанса левицата да се върне на власт в Европа. Последният лявоцентрист начело на Комисията беше италианецът Романо Проди, чийто петгодишен мандат свърши през 2004 година.

Освен Рюте, Макрон изброява като свои съюзници сегашния белгийски министър-председател Шарл Мишел (либерал) дори му предрича пост по върховете на Европа и португалския премиер Антонио Коща (социалист). Но в тази група има още фигури като испанския премиер Педро Санчес (социалист), колегите му от Швеция Стефан Льофвен и от Дания Ларс Локе Расмусен и лидерът на финландските социалдемократи Анти Рине, на когото предстои да сформира правителство.

Текстът е от блога на автора.