Битката за Сталинград е не само психологическата повратна точка на Втората световна война, но и променя облика на съвременното военно дело. През август 1942 г. огромната Шеста армия на Хитлер стига до града, който носи името на Сталин. През последвалите пет месеца на обсада руснаците се борят да задържат Сталинград на всяка цена; по-късно правят удивителен обрат, като обкръжават и хващат в капан своите нацистки врагове.

Битката за развалините на града струва живота на повече от един милион души. „Сталинград“ показва преживяванията на войници от двете страни на фронта, които се сражават в нечовешки условия, както и на цивилните, попаднали на бойното поле, в което се е превърнал градът. Антъни Бийвър разговаря с оцелели от двата лагера и открива напълно нов материал в различни германски и съветски архиви. Особено важна информация се съдържа в ежедневните доклади, изпращани от политическия отдел на Сталинградския фронт до главния комисар на Червената армия в Москва, които, за разлика от повечето други съветски източници, представят вярна и неукрасена картина на ситуацията.

„Сталинград“ е единствен по рода си, незабравим разказ за храброст, жестокост и човешко страдание. Историци и критици от цял свят дават висока оценка на книгата като точно и изчерпателно описание на най-ужасяващата битка от Втората световна война. Клуб Z публикува откъс от книгата "Сталинград" на Антъни Бийвър (изд. Изток-Запад)


 

Слуховете са нещо естествено в тези странни общности, независимо дали става дума за лагерите около летищата или землянките в деретата из степта, скупчени наблизо подобно на първобитно селище. Ако намерят някакви дърва, които да изгорят в малките печки, от бункерите се издига дим през коминчетата, направени от снадени кутии от консерви. Дъсчени настилки, маси, дори леглата на умрелите се нацепват за горивен материал. Единственият заместител на истинската топлина е спареният въздух от тела, натъпкани под брезента, но и там мъжете не спират да треперят. Ползата от относителната топлина не е кой знае каква, освен че действа ободряващо на въшките, които им причиняват непоносим сърбеж. Войниците спят често по двама на легло, завити презглава с одеяло, в жалък опит да се стоплят взаимно. Популацията от гризачи нараства бързо благодарение на менюто от мъртви коне и хора. Навън в степта мишките започват настървено да търсят храна. Един войник съобщава, че мишки са изяли „два от измръзналите пръсти на краката му“, докато спял.

Когато пристига шейната с храна, теглена от изпосталяло пони, се появяват тромавите, вдървени фигури на хора, излезли да чуят последните слухове. Нямат гориво, с което да разтопят сняг, за да се измият или избръснат. Изпитите им восъчнобледи лица изглеждат окаяно, с бради, чорлави заради липсата на калций. Вратовете им са тънки и мършави като на старци. Телата им гъмжат от въшки. Банята и чистото бельо са също толкова далечна мечта като нормалното ядене. Дажбата от хляб е намаляла вече до по-малко от 200 грама на ден, а често е по-близко до 100 грама. Конското месо, което добавят във „водната супа“, идва от местни запаси. Студът запазва труповете, но температурата е толкова ниска, че месото не може да се реже с нож. Само сапьорският трион върши работа.

Комбинацията от студ и глад означава, че когато не са на пост, войниците просто лежат в землянките, за да пестят енергия. Блиндажът е убежище, което им е почти непоносимо да напуснат. Умът им често блуждае, защото изстиналата кръв забавя както физическата, така и умствената дейност. По-рано книгите са се предавали от ръка на ръка, докато се разпаднат или се загубят в калта или снега, но вече почти никой няма енергия да чете. По подобна причина офицерите от Луфтвафе, които отговарят за летището край Питомник, са изоставили шаха и предпочитат да играят скат, защото всеки опит да се концентрират е извън силите им. В много случаи обаче липсата на храна води не до апатия, а до безумни халюцинации, като при древните мистици, които от недохранване започвали да чуват гласове.

Невъзможно е да се направи оценка колко самоубийства или смъртни случаи са резултат от боен стрес. В други армии, както вече споменахме, нивото им нараства драстично, когато войниците са в обсадно положение, а никоя друга армия не е толкова плътно обкръжена като Шеста армия при Сталинград. Мъжете бълнуват трескаво в леглата си, някои вият. Много от тях изпадат в налудничави пристъпи на активност и се налага да бъдат озаптявани, понякога дори повалени в безсъзнание от другарите си. Някои войници се боят от нервните кризи и лудостта на другите, като че ли са заразни. Най-голяма е тревогата обаче, когато ноздрите на някой болен се разширяват, устните му почерняват, а бялото на очите се оцветява в розово. Страхът от тифа изглежда причудливо атавистичен – почти като от чума през Средновековието.

Чувството за приближаваща смърт понякога особено изостря съзнанието им какво предстои да изгубят. Корави мъже отчаяно бленуват за образите от дома и плачат мълчаливо при мисълта, че може никога повече да не видят съпругата или децата си. Онези, които са склонни към размисъл, се отдават на спомени или изучават света около себе си, особено своите другари, с нов интерес. У някои даже са останали достатъчно емоции, за да почувстват жал към гладуващите коне, които отчаяно дъвчат парчета дърво.

През първата седмица или десетдневие от януари, преди започването на съветската офанзива, в писмата си до дома мъжете се опитват да не разкриват докрай в колко окаяно положение се намират.

„Получих четвърт литър водка и тринайсет цигари за Нова година, но вече нямам друга храна освен парче хляб – пише войник на име Вили до родителите си в писмо, което така и не стига до тях. – Никога не съм чувствал липсата ви по-силно от днес, когато пяхме „Wolgalied“. Тук се намирам в клетка – не от злато, а от руско обкръжение.“

Много войници прикриват истината в още по-голяма степен. „Можем да се надяваме единствено на това, че скоро ще се запролети – пише до близките си войник на име Зепел. – Времето още е лошо, но важното е да си здрав и да имаш добра печка. Коледните празници минаха добре.“ Други обаче не се опитват да скрият чувствата си: „Единственото, което ми остава, е да мисля за вас тримата“ – пише един войник на съпругата и децата си.

В отчаяното си желание да се измъкнат някои се замислят за самонараняване. За онези, които се решават на това, съществуват и други рискове освен екзекуцията. Дори да не събудят подозрения, има опасност собствените им действия да доведат до смъртта им. Една лека повърхностна рана не е достатъчна, за да заслужи евакуация от „котела“. Да се простреляш в дясната ръка е твърде очевидно, а като се има предвид колко малко войници са останали на фронта, раната трябва да е инвалидизираща, за да стане причина за освобождаване от участие в бойните действия. След започването на последното съветско настъпление обаче дори „лека рана, възпрепятстваща движението, на практика означава смърт“.

От началото на януари все повече германски войници започват да се предават без съпротива или дори да дезертират при врага. Дезертьорите обикновено са пехотинци от тези на фронта, отчасти защото им се предоставят повече възможности. Има и случаи, когато офицери и войници отказват да се евакуират, проявявайки храброст и почти маниакално чувство за дълг. Лейтенант Льобеке, командир на танкова рота в 16-а танкова дивизия, е загубил ръка в сраженията, но остава в редовете на войската, без раната му да бъде лекувана както трябва. Неговият дивизионен командир не успява да го убеди да се оттегли за лечение. Накрая попада при генерал Щрекер.

„Искам разрешение да остана с хората си – заявява веднага Льобеке. – Не мога да ги оставя сега, когато боевете са толкова отчаяни.“ Щрекер, вероятно по миризмата, разбира, че чуканът от ръката на Льобеке се разлага. Налага се да даде заповед да го качат на самолет, който да го закара от „котела“ до някоя от болниците в тила. 

За онези, които наистина са негодни за служба, единствената надежда за евакуация в полева болница е с шейна или линейка. Шофьорите на тези коли са вече признати за „герои зад волана“ заради изключително високата смъртност. Всяко движещо се превозно средство – а линейките са сред съвсем малкото, на които отпускат гориво – веднага привлича руски наземен огън или въздушна атака.
Ранените и болните, които могат да ходят, сами си проправят път през снега, за да стигнат до тила. Мнозина спират да си отдъхнат и не стават повече. Други успяват да се доберат въпреки ужасяващите рани или измръзвания в напреднал стадий. „Един ден някой почука на вратата на бункера – спомня си лейтенант от Луфтвафе, който е служил край Питомник. – Отвън стоеше възрастен мъж, член на Организация „Тот“, участвал в ремонт на пътища. И двете му ръце бяха толкова подути от измръзване, че нямаше да може да ги използва никога повече.“

Когато стигнат до главната болница край летището, това съвсем не е гаранция, че ще ги евакуират или дори че ще получат лечение в големите палатки, които почти не предпазват от студа. Раните и измръзванията са само малка част от работата на лекарите, която заплашва да надхвърли предела на възможностите им. Има епидемия от жълтеница, дизентерия и всякакви други болести, които се изострят от недохранването, а често и от обезводняване, понеже няма гориво за топене на снега. Освен това тук ранените много по-лесно могат да станат жертва на съветско въздушно нападение, отколкото на фронта. „На всеки половин час руски самолет атакуваше летището – съобщава по-късно един ефрейтор. – Много другари, които бяха на крачка от спасението, качени в самолета и в очакване да излетят, загубиха живота си в последния момент.“

Въздушната евакуация на ранените и болните е точно толкова непредвидима, колкото и снабдителните полети. На три дати – 19 и 20 декември и 4 януари – са откарани над 1000 души във всеки от дните, но за периода от 23 ноември до 20 януари, включително дните, в които е невъзможно да се лети, средният им брой е 417 души дневно.

Сериозността на раните не е определяща за това кой ще получи място в самолета. Поради недостатъчното място на борда подборът им е подчинен на друг безмилостен критерий. „Само леко ранените, способни да се движат, имаха надежда да се измъкнат – разказва един свързочен офицер. – В корпуса на „Хайнкел“ имаше място само за около 4 носилки, но можеха да се натъпчат близо 20 ранени, способни да ходят. Така че който беше тежко ранен или лежащо болен, все едно беше мъртъв.“ Все пак и късметът се намесва понякога. Използвайки служебното си положение, този офицер успява да качи на самолета си един подофицер от пехотата, който е лежал три дни на летището със заседнал в гърба куршум. „Така и не разбрах как този човек се беше добрал до летището.“ Същият офицер успява да качи на борда и друг подофицер, възрастен мъж с висока температура.

Омразните на войниците членове на полевата жандармерия, известни като „кучета на верижка“ заради металния полумесец, който носят закачен на врата си, охраняват достъпа до пистата, като проверяват внимателно документите, за да са сигурни, че няма да се промъкнат симуланти. Когато надеждата за избавление отслабва през януари, те все по-често прибягват до картечните си пистолети, за да удържат напора на ранените и симулантите. 

Много повече ранени се побират в гигантските четиримоторни самолети „Фоке-Вулф Кондор“; няколко такива се използват от втората седмица на януари. Те обаче са крайно уязвими, ако се претоварят. Сержант от 9-а зенитна дивизия наблюдава как един „Кондор“, на който току-що са били качени двама негови ранени другари, тромаво набира скорост. Докато самолетът се издига рязко след излитането, за да набере височина, неговият безпомощен човешки товар вътре явно се е изсипал или отърколил назад, защото изведнъж опашката му се обръща надолу. Под воя на двигателите носът се насочва почти вертикално към небето, след което целият самолет пада на земята малко извън границите на летището и избухва в пламъци с „оглушителен звук“.

Войниците в западния край на „котела“ по-нататък стават свидетели каква е съдбата на транспортните самолети „Юнкерс“, знаейки много добре, че товарът им, който далеч надхвърля нормата, се състои от ранени техни другари. Често тези самолети „не можеха достатъчно бързо да наберат височина и попадаха под интензивен зенитен обстрел, така че краят им беше ужасен. Няколко пъти наблюдавах от моя окоп тази апокалиптична гибел и това много, много ме потискаше“.

Освен че откарват ранени, куриери и някои специалисти, самолетите все пак докарват офицери и войници, които са излезли в отпуск точно преди „котелът“ да бъде плътно обкръжен. Заради цензурата на новините в Германия много от тях нямат представа какво се е случило в тяхно отсъствие, докато влакът им не пристигне в Харков. Адютантът на Манщайн, Александър Щалберг, описва как неговият 21-годишен братовчед по линия на съпругата му, Готфрид фон Бисмарк, пристига в щаба на Група армии „Дон“ в Новочеркаск на 2 януари, след като е прекарал коледния си отпуск у дома в Померания. Той е получил заповед да отлети за „котела“, за да се присъедини отново към 76-а пехотна дивизия. Когато разбира за него, Манщайн го кани да вечеря на неговата маса, където сътрапезниците разговарят свободно.

Манщайн и Щалберг изказват силното си възхищение към младежа, който, без да се оплаква, спазва потсдамската традиция на 9-и пехотен полк, връщайки се към изгубената битка – не заради Хитлер, а от типично пруска преданост към дълга. Самият Бисмарк обаче се изразява не толкова помпозно: „Бях войник, бях получил заповед и бях длъжен да приема последствията.“