Article_top

На днешния ден преди 30 години беше дадено началото на така наречената Голяма екскурзия. Повече от 350 хиляди български граждани са изгонени от страната заради това, че са етнически турци. Те си тръгват с толкова покъщнина, колкото могат да вземат... Без право да се завърнат. Голямата екскурзия е началото на дълбочинните процеси на демографската криза в България. 

Клуб Z припомня това срамно за новата българска история събитие с откъс от фундаменталния труд на икономиста и стопански историк Румен Аврамов - "Икономика на "Възродителния процес". Заглавието на откъса е на редакцията. Книгата може да бъде изтеглена от сайта на Центъра за академични изследвания

Потъване в безизходицата

Петте години от началото на „Възродителния процес“ в края на 1984 г. до развръзката в края на 1989 г. са период на затъване в безизходицата на асимилацията. През него България необратимо изпада в състояние на локална – къде по-открита, къде по-завоалирана – гражданска война. На всички нива и във всички области мерките, свързани с „турския проблем“, носят белезите на план за бойни действия; целият силов апарат е на крака и впрегнат в задачи, произтичащи от етническата политика. В международен план страната е затворена в обръча на все по-плътна дипломатическа изолация, активността на българските и чуждите тайни служби достига пароксизъм.

В този контекст управленските решения все повече започват да следват собствена логика, стесняваща степента на свобода и полето за избор. Управляващите изпадат в ситуация без печеливш изход и без изгледи за разумно отстъпление. Икономиката се появява в пейзажа, но императивите на асимилационната кампания правят редица от приеманите в условия на нарастваща принуда стопански мерки още по-ирационални. В течение на няколко години „Възродителният процес“ не е определящ за цялостното макроикономическо равновесие в страната, ала започва да генерира точкови напрежения. За да се стигне до кулминацията от 1989 г., когато неговите последици ще се превърнат в епицентър на икономическия разпад.

Тук няма да се спирам на обширната тема за годините, през които асимилацията бива нормализирана. В тях репресията и сплашването се връщат към мащаби, познати от най-мрачното минало, възстановяват се символи на насилието като лагера в Белене… Информацията за хода на кампанията препълва всички партийни и полицейски канали с обичайния примес от параноя, повдигащ духа бодрячески патос и дежурни декларации за предпазливост, които да избегнат обвинения от началството за изпадане в лековерен оптимизъм.

Из всички етажи на властовата пирамида се създават многобройни структури, натоварени да провеждат и контролират приетите мерки. Следенето става още по-всеобхватно. Контролът над кореспонденцията е постоянен: задържат се изходящите писма за Турция с отрицателни коментари по „Възродителния процес“ и с прояви на турска етническа принадлежност, входящите с „подстрекателски характер“, цялата вътрешна кореспонденция на турски език (преобладаваща в редица окръзи).

По-нашироко се разгръща „борбата“ с непогасимата „изселническа психоза“ (терминът е в употреба далече преди лятото на 1989 г.). С пълния си потенциал е впрегнат пропагандният апарат, особено по линията на Отечествения фронт. Провеждат се „срещи с трудови колективи“ и събрания (само в Силистренски окръг в началото на 1986 г. са обхванати 21  000 слушатели), създават се „щабове по Възродителния процес“ за агитационно-масова и политико-възпитателна дейност, развива се бурна лекционна активност по „патриотичното възпитание, политическите и исторически основания“ на „Възродителния процес“, провежда се „индивидуална работа по местоживеене (на 6, 8 или 10 семейства има определени по трима агитатори с главен отговорник), лансират се „хубави идеи“ (например „във върховите моменти на обслужване в магазините да се поставят дежурни с червени ленти, нещо като обществен контрол“).

С течение на времето начинанията стават по-настъпателни и всеобхватни. Произвеждат се документи от по няколко десетки точки с все по-изразено идеологическо-политико-репресивно съдържание. Асимилацията се провежда с проникване във всички гънки на личния и публичния живот. Създава се истинска „полиция на езика“ (по точния израз на Надеж Рагарю), която, разбира се, има ограничен ефект (само за един ден, през февруари 1988 г., в едно селище са констатирани 457 „нарушения на единната езикова среда“; в Асеновградска община са санкционирани 102 души).

Налагат се (при „съчетаване методите на убеждението и принудителните мерки“) стандарт на облекло и „празнично-обредна система“, контролира се религиозно-културни практики (особено обрязването), провежда се линия за отделяне на поколенията с цел избягване патриархалното влияние на по-възрастните.

Отделна, все още непроучена системно сюжетна линия, опираща до много по-общия въпрос за ролята на българската интелигенция, е участието на историческата колегия (и на хуманитаристиката като цяло) в идеологическата офанзива от 1985 – 1989 г. Науката е мобилизирана като при военна операция, от нея се иска тилова поддръжка чрез все по-широко и активно „научно-теоретическо обезпечаване на Възродителния процес“; очаква се „научните сили“ да се ангажират „за срочно написване на книги, статии, справочници и други материали по историческия, народностния, културния, социално-битовия и морален аспект на възродителния процес“.

Тази продукция многогласно се рециклира от идеологическия и агитаторски апарат, но апетитите му са ненаситни и той редовно се оплаква, че „все още е слаба работата на историческите и етнографските музеи… събирателската и краеведческа дейност… [по] пропагандирането на историческата истина за българския етногенезис на населението с възстановени имена и откриването и популяризирането на устни предания и спомени за разделени родове от епохата на османското иго“. 

Установява се досаден дефицит на доказателства, водещ до „съществени трудности в масовата лекционна пропаганда по Възродителния процес, и то най-вече в неговия исторически аспект“: в Североизточна България (Силистренския санджак) за нещастие, асимилационните процеси са се оказали „твърде трудни за изследване поради ранния им период“, което налага „прелом в изследователската дейност… [и насочване] дейността на нашите окръжни музеи, окръжният архив и т.н.… изключително за нуждите на Възродителния процес“.

Накрая, през „спокойните“ години (1986 – 1988 г.) специално място е отредено на самите турски елити и интелигенция. По познатия модел на колективни писма и декларации те са впрегнати в подкрепа на следваната политика (или в заклеймяването на набелязаната мишена). Образец е декларацията, подписана от 38 интелектуалци и общественици „от средата на българите, възстановили българските си имена“, публикувана още в началото на „Възродителния процес“ (25 юли 1985 г.) и използвана за легитимиране на кампанията.

С този очевидно унижаващ подписалите го пропаганден документ са ангажирани най-видни представители на турската общност, редица от които са известни публични фигури след 1989 г., като Вежди Рашидов, Ибрахим Татарлъ, Ибрахим Ялъмов… Може да се предположи разностранният морален, служебен и политически натиск, на който тези хора са били подложени. Много от тях със сигурност са правили компромиси и за да стигнат до съответното обществено положение. Ето защо пълният смисъл на документа (и на други подобни) би се разкрил едва ако излязат наяве имена на отказали да го подпишат.

Зад фасадата на четирите години стои и многоликата съпротива на турското население. Първите ѝ форми се проявяват и структурират твърде бързо, като с времето претърпяват своята еволюция. Те са скрупульозно регистрирани в огромната продукция на полицейските и партийните съгледвачи и представляват друга от магистралните теми в историята на събитията. А от нея ясно се вижда, че въпреки дежурните официални уверения за успех на кампанията режимът си дава сметка, че резултатите са нищожни и обратни на желаното.

Така се стига до втората повратна точка във „Възродителния процес“, когато той рязко сменя посоката си. Целта за асимилация на българските турци е подменена от опит за тяхното прогонване чрез предизвикване на етническо прочистване. Избистрянето на контекста на настоящето проучване налага да се претеглят мотивите и за тази промяна.

 

На днешния ден преди 30 години беше дадено началото на така наречената Голяма екскурзия. Повече от 350 хиляди български граждани са изгонени от страната заради това, че са етнически турци. Те си тръгват с толкова покъщнина, колкото могат да вземат... Без право да се завърнат. Голямата екскурзия е началото на дълбочинните процеси на демографската криза в България. 

Клуб Z припомня това срамно за новата българска история събитие с откъс от фундаменталния труд на икономиста и стопански историк Румен Аврамов - "Икономика на "Възродителния процес". Заглавието на откъса е на редакцията. Книгата може да бъде изтеглена от сайта на Центъра за академични изследвания

Потъване в безизходицата

Петте години от началото на „Възродителния процес“ в края на 1984 г. до развръзката в края на 1989 г. са период на затъване в безизходицата на асимилацията. През него България необратимо изпада в състояние на локална – къде по-открита, къде по-завоалирана – гражданска война. На всички нива и във всички области мерките, свързани с „турския проблем“, носят белезите на план за бойни действия; целият силов апарат е на крака и впрегнат в задачи, произтичащи от етническата политика. В международен план страната е затворена в обръча на все по-плътна дипломатическа изолация, активността на българските и чуждите тайни служби достига пароксизъм.

В този контекст управленските решения все повече започват да следват собствена логика, стесняваща степента на свобода и полето за избор. Управляващите изпадат в ситуация без печеливш изход и без изгледи за разумно отстъпление. Икономиката се появява в пейзажа, но императивите на асимилационната кампания правят редица от приеманите в условия на нарастваща принуда стопански мерки още по-ирационални. В течение на няколко години „Възродителният процес“ не е определящ за цялостното макроикономическо равновесие в страната, ала започва да генерира точкови напрежения. За да се стигне до кулминацията от 1989 г., когато неговите последици ще се превърнат в епицентър на икономическия разпад.

Тук няма да се спирам на обширната тема за годините, през които асимилацията бива нормализирана. В тях репресията и сплашването се връщат към мащаби, познати от най-мрачното минало, възстановяват се символи на насилието като лагера в Белене… Информацията за хода на кампанията препълва всички партийни и полицейски канали с обичайния примес от параноя, повдигащ духа бодрячески патос и дежурни декларации за предпазливост, които да избегнат обвинения от началството за изпадане в лековерен оптимизъм.

Из всички етажи на властовата пирамида се създават многобройни структури, натоварени да провеждат и контролират приетите мерки. Следенето става още по-всеобхватно. Контролът над кореспонденцията е постоянен: задържат се изходящите писма за Турция с отрицателни коментари по „Възродителния процес“ и с прояви на турска етническа принадлежност, входящите с „подстрекателски характер“, цялата вътрешна кореспонденция на турски език (преобладаваща в редица окръзи).

По-нашироко се разгръща „борбата“ с непогасимата „изселническа психоза“ (терминът е в употреба далече преди лятото на 1989 г.). С пълния си потенциал е впрегнат пропагандният апарат, особено по линията на Отечествения фронт. Провеждат се „срещи с трудови колективи“ и събрания (само в Силистренски окръг в началото на 1986 г. са обхванати 21  000 слушатели), създават се „щабове по Възродителния процес“ за агитационно-масова и политико-възпитателна дейност, развива се бурна лекционна активност по „патриотичното възпитание, политическите и исторически основания“ на „Възродителния процес“, провежда се „индивидуална работа по местоживеене (на 6, 8 или 10 семейства има определени по трима агитатори с главен отговорник), лансират се „хубави идеи“ (например „във върховите моменти на обслужване в магазините да се поставят дежурни с червени ленти, нещо като обществен контрол“).

С течение на времето начинанията стават по-настъпателни и всеобхватни. Произвеждат се документи от по няколко десетки точки с все по-изразено идеологическо-политико-репресивно съдържание. Асимилацията се провежда с проникване във всички гънки на личния и публичния живот. Създава се истинска „полиция на езика“ (по точния израз на Надеж Рагарю), която, разбира се, има ограничен ефект (само за един ден, през февруари 1988 г., в едно селище са констатирани 457 „нарушения на единната езикова среда“; в Асеновградска община са санкционирани 102 души).

Налагат се (при „съчетаване методите на убеждението и принудителните мерки“) стандарт на облекло и „празнично-обредна система“, контролира се религиозно-културни практики (особено обрязването), провежда се линия за отделяне на поколенията с цел избягване патриархалното влияние на по-възрастните.

Отделна, все още непроучена системно сюжетна линия, опираща до много по-общия въпрос за ролята на българската интелигенция, е участието на историческата колегия (и на хуманитаристиката като цяло) в идеологическата офанзива от 1985 – 1989 г. Науката е мобилизирана като при военна операция, от нея се иска тилова поддръжка чрез все по-широко и активно „научно-теоретическо обезпечаване на Възродителния процес“; очаква се „научните сили“ да се ангажират „за срочно написване на книги, статии, справочници и други материали по историческия, народностния, културния, социално-битовия и морален аспект на възродителния процес“.

Тази продукция многогласно се рециклира от идеологическия и агитаторски апарат, но апетитите му са ненаситни и той редовно се оплаква, че „все още е слаба работата на историческите и етнографските музеи… събирателската и краеведческа дейност… [по] пропагандирането на историческата истина за българския етногенезис на населението с възстановени имена и откриването и популяризирането на устни предания и спомени за разделени родове от епохата на османското иго“. 

Установява се досаден дефицит на доказателства, водещ до „съществени трудности в масовата лекционна пропаганда по Възродителния процес, и то най-вече в неговия исторически аспект“: в Североизточна България (Силистренския санджак) за нещастие, асимилационните процеси са се оказали „твърде трудни за изследване поради ранния им период“, което налага „прелом в изследователската дейност… [и насочване] дейността на нашите окръжни музеи, окръжният архив и т.н.… изключително за нуждите на Възродителния процес“.

Накрая, през „спокойните“ години (1986 – 1988 г.) специално място е отредено на самите турски елити и интелигенция. По познатия модел на колективни писма и декларации те са впрегнати в подкрепа на следваната политика (или в заклеймяването на набелязаната мишена). Образец е декларацията, подписана от 38 интелектуалци и общественици „от средата на българите, възстановили българските си имена“, публикувана още в началото на „Възродителния процес“ (25 юли 1985 г.) и използвана за легитимиране на кампанията.

С този очевидно унижаващ подписалите го пропаганден документ са ангажирани най-видни представители на турската общност, редица от които са известни публични фигури след 1989 г., като Вежди Рашидов, Ибрахим Татарлъ, Ибрахим Ялъмов… Може да се предположи разностранният морален, служебен и политически натиск, на който тези хора са били подложени. Много от тях със сигурност са правили компромиси и за да стигнат до съответното обществено положение. Ето защо пълният смисъл на документа (и на други подобни) би се разкрил едва ако излязат наяве имена на отказали да го подпишат.

Зад фасадата на четирите години стои и многоликата съпротива на турското население. Първите ѝ форми се проявяват и структурират твърде бързо, като с времето претърпяват своята еволюция. Те са скрупульозно регистрирани в огромната продукция на полицейските и партийните съгледвачи и представляват друга от магистралните теми в историята на събитията. А от нея ясно се вижда, че въпреки дежурните официални уверения за успех на кампанията режимът си дава сметка, че резултатите са нищожни и обратни на желаното.

Така се стига до втората повратна точка във „Възродителния процес“, когато той рязко сменя посоката си. Целта за асимилация на българските турци е подменена от опит за тяхното прогонване чрез предизвикване на етническо прочистване. Избистрянето на контекста на настоящето проучване налага да се претеглят мотивите и за тази промяна.

Коментари

Omurtag Tervelov's picture
Omurtag Tervelov
kanartikin

не0либералната проказа

Мидхат паша е написал едни други твърдения за това има ли турци в Българското землище !?
Но като има грантове защо да не попише човечецът.
Може пък и да го забележат и да влезе в едни списъци на нашите негодници  
Освен това вероятно не е разбрал за едни военни преврати в Турция по онова време.
Успешни за разлика от опита на САЩ !
И легитимирането на хунтата чрез износ на нестабилност.
Доста успешно в Кипър, току преди Възродителния процес.
Ама защо един не0либерал да се затруднява с мислене.
Не му плащат за мислене, нито за проява на чест и достойнство , камо ли пък за загриженост за собствения му народ , който се топи благодарение на не0либералния Преход към Небитието.
Плаща се именно за наливане на масло в Прехода  
Защо ли ?
Готов съм да се хвана на бас ,че Румен не е забелязал 5 вековни османски геноцид.
Даже пламенно го отрича . Нали ?
Поредния образец по Новговор .
Не0либерал - тежка диагноза !

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какъв ще е резултатът от първия тур на изборите в София?