Article_top

Колкото и да е шеметна еуфорията за победителите на този евровот, най-разочароващ е успехът на най-голямата фракция на българската политическа сцена – тази на негласуващите. Избирателната активност под 30% (при средна за европейската общност от около 51%) все повече говори за делегитимацията на партии, институции и публични авторитети в българския обществен живот.

Ако съберем гласовете на „не подкрепям никого“ (около 60 хил.), тези на независимите кандидати Десислава Иванчева (около 30 хил.) и Минчо Христов Куминев (около 22 хил.), те са достатъчни за почти един евромандат.

Но как така кандидати без сериозни партийни структури и мрежи, пари за медийна кампания – един глас за Иванчева и Христов струва между 8-10 ст. за медийно отразяване, специални събития и плакатна разгласа успяха да генерират толкова голяма подкрепа? Как така двамата независими кандидати получиха повече гласове от Валери Симеонов и партията на Волен Сидеров?

Вероятно една от възможните причини е, защото гласоподавателите повярваха, че чрез Десислава Иванчева и Минчо Христов наказват системата. Една част от тях наказаха традиционните партии, а друга - съдебната система и прокуратурата.

Движението на непартийните кандидати  

От малката трибуна на една телевизия, която е в дълбоката периферия на зрителския интерес, бившият депутат Минчо Христов с равен тон не спираше да говори за образа на корупцията. „Основните проблеми в България са мизерните доходи – пенсии и заплати, недостъпното здравеопазване, жестоката битова престъпност и кражбите на политиците“, каза той и в едно от предизборните си интервюта за сайта "Барикада".

Обеща дори да сформира „Движение на непартийните кандидати, което да се опита да вкара в местната власт и бъдещия парламент не партийни послушковци, а съветници и депутати със собствени позиции и морал. Представители, които да защитават не партийните централи и техните спонсори, а онези, които реално са ги избрали.“

Дори и да имат подобни тези повелителят на курортната тишина Валери Симеонов или фронтменът на “Скоч тайм бенд” Волен Сидеров, отдавна думите им за бедността, демографията или корупцията не тежат и грам. А с печалния си образ Минчо Христов изглежда е по-близък до хората.

"Мъченица" на правосъдието

Историята около Десислава Иванчева обаче е с друг сюжет.

В последната година одиозните показни акции на спецпрокуратурата, действията на главния прокурор и въобще цялата правораздавателна машина превърнаха бившата кметица на столичния район „Младост“ Десислава Иванчева в мъченица на съдебната система.

От зрелищното й арестуване през престоя й в следствения арест, съдебните заседания, окована от глава до пети с белезници, присъдата й от 20 години на първа инстанция, всичко това превърна делото срещу Иванчева в един злополучен сериал, който показа в дълбочина недъзите на разследващите органи в България.

Иванчева спечели тези 30 хил. гласа не само защото имаше подкрепата на активисти на зеленото движение (вотът за нея вероятно коства и мандата на Стефан Тафров в "Демократична България"). Но и заради тревожно ниското доверие в прокуратурата и съдебната система.

Чрез Иванчева избирателите зашлевиха публичния образ на главния прокурор Сотир Цацаров и неговия заместник – Иван Гешев, който ръководи звеното на спецпрокуратурата. Гешев може и да вижда себе си като върха на копието на правораздаването, да води „хвърковатата чета“ на прокуратурата, да внушава, че в България се „краде много, краде се нагло и затова се намираме в това положение“, но е видно, че няма необходимото публично доверие.

Парадоксално избирателите дадоха своята оценка за работата на прокуратурата чрез нейния най-обгрижван „клиент“ през последната година – Десислава Иванчева.

Няма как иначе да си обясним как един кандидат за евродепутат, осъден за корупция с 20-годишна присъда, получи подкрепата на близо 30 хил. избиратели. И няма как да се дават осъдителни оценки, след като видяхме назад през годините, че прокуратурата се проваляше при всяко едно знаково дело срещу политици, министри и висши представители на държавната администрация.

Само един пример е достатъчен – какво стана с голямата фигура в българската политика Христо Бисеров? Прокуратурата се провали заради това, че не е събрала доказателствата както трябва. Да не говорим и за фамозните акции срещу Арабаджиеви, Стайкови, Баневи и др.

С други думи - прокуратурата започна да прави политика чрез шоу. И сензации чрез правораздаване.

Стаеното напрежение

Резултатите за Десислава Иванчева и Минчо Христов маркират симптом, който вероятно все по-осезаемо ще присъства в българския политически живот в близко бъдеще. Несистемни играчи с минимум средства и кампания - един вид one man show - ще са в състояние да поднасят изненади на всякакви избори (и на национално, и на местно ниво), стига част от активните граждани да припознаят в тях автентична протестна воля.

Подобни кандидати не привличат с програми и обещания, колкото с фигурите си на самотни противници на статуквото. Самите изразяват било жертва на властта (Иванчева), било маргинализиране (Христов). На големите партии с мощни структури това може да се вижда несериозно, но то индикира стаено социално напрежение, което търси различни форми за изява. Масата избиратели все още смята, че "наказва" властимащите, като не гласува, което засега помага на същите тези властимащи. Но в един момент тлеещата под повърхността енергия може да се материализира доста по-радикално.

 

Колкото и да е шеметна еуфорията за победителите на този евровот, най-разочароващ е успехът на най-голямата фракция на българската политическа сцена – тази на негласуващите. Избирателната активност под 30% (при средна за европейската общност от около 51%) все повече говори за делегитимацията на партии, институции и публични авторитети в българския обществен живот.

Ако съберем гласовете на „не подкрепям никого“ (около 60 хил.), тези на независимите кандидати Десислава Иванчева (около 30 хил.) и Минчо Христов Куминев (около 22 хил.), те са достатъчни за почти един евромандат.

Но как така кандидати без сериозни партийни структури и мрежи, пари за медийна кампания – един глас за Иванчева и Христов струва между 8-10 ст. за медийно отразяване, специални събития и плакатна разгласа успяха да генерират толкова голяма подкрепа? Как така двамата независими кандидати получиха повече гласове от Валери Симеонов и партията на Волен Сидеров?

Вероятно една от възможните причини е, защото гласоподавателите повярваха, че чрез Десислава Иванчева и Минчо Христов наказват системата. Една част от тях наказаха традиционните партии, а друга - съдебната система и прокуратурата.

Движението на непартийните кандидати  

От малката трибуна на една телевизия, която е в дълбоката периферия на зрителския интерес, бившият депутат Минчо Христов с равен тон не спираше да говори за образа на корупцията. „Основните проблеми в България са мизерните доходи – пенсии и заплати, недостъпното здравеопазване, жестоката битова престъпност и кражбите на политиците“, каза той и в едно от предизборните си интервюта за сайта "Барикада".

Обеща дори да сформира „Движение на непартийните кандидати, което да се опита да вкара в местната власт и бъдещия парламент не партийни послушковци, а съветници и депутати със собствени позиции и морал. Представители, които да защитават не партийните централи и техните спонсори, а онези, които реално са ги избрали.“

Дори и да имат подобни тези повелителят на курортната тишина Валери Симеонов или фронтменът на “Скоч тайм бенд” Волен Сидеров, отдавна думите им за бедността, демографията или корупцията не тежат и грам. А с печалния си образ Минчо Христов изглежда е по-близък до хората.

"Мъченица" на правосъдието

Историята около Десислава Иванчева обаче е с друг сюжет.

В последната година одиозните показни акции на спецпрокуратурата, действията на главния прокурор и въобще цялата правораздавателна машина превърнаха бившата кметица на столичния район „Младост“ Десислава Иванчева в мъченица на съдебната система.

От зрелищното й арестуване през престоя й в следствения арест, съдебните заседания, окована от глава до пети с белезници, присъдата й от 20 години на първа инстанция, всичко това превърна делото срещу Иванчева в един злополучен сериал, който показа в дълбочина недъзите на разследващите органи в България.

Иванчева спечели тези 30 хил. гласа не само защото имаше подкрепата на активисти на зеленото движение (вотът за нея вероятно коства и мандата на Стефан Тафров в "Демократична България"). Но и заради тревожно ниското доверие в прокуратурата и съдебната система.

Чрез Иванчева избирателите зашлевиха публичния образ на главния прокурор Сотир Цацаров и неговия заместник – Иван Гешев, който ръководи звеното на спецпрокуратурата. Гешев може и да вижда себе си като върха на копието на правораздаването, да води „хвърковатата чета“ на прокуратурата, да внушава, че в България се „краде много, краде се нагло и затова се намираме в това положение“, но е видно, че няма необходимото публично доверие.

Парадоксално избирателите дадоха своята оценка за работата на прокуратурата чрез нейния най-обгрижван „клиент“ през последната година – Десислава Иванчева.

Няма как иначе да си обясним как един кандидат за евродепутат, осъден за корупция с 20-годишна присъда, получи подкрепата на близо 30 хил. избиратели. И няма как да се дават осъдителни оценки, след като видяхме назад през годините, че прокуратурата се проваляше при всяко едно знаково дело срещу политици, министри и висши представители на държавната администрация.

Само един пример е достатъчен – какво стана с голямата фигура в българската политика Христо Бисеров? Прокуратурата се провали заради това, че не е събрала доказателствата както трябва. Да не говорим и за фамозните акции срещу Арабаджиеви, Стайкови, Баневи и др.

С други думи - прокуратурата започна да прави политика чрез шоу. И сензации чрез правораздаване.

Стаеното напрежение

Резултатите за Десислава Иванчева и Минчо Христов маркират симптом, който вероятно все по-осезаемо ще присъства в българския политически живот в близко бъдеще. Несистемни играчи с минимум средства и кампания - един вид one man show - ще са в състояние да поднасят изненади на всякакви избори (и на национално, и на местно ниво), стига част от активните граждани да припознаят в тях автентична протестна воля.

Подобни кандидати не привличат с програми и обещания, колкото с фигурите си на самотни противници на статуквото. Самите изразяват било жертва на властта (Иванчева), било маргинализиране (Христов). На големите партии с мощни структури това може да се вижда несериозно, но то индикира стаено социално напрежение, което търси различни форми за изява. Масата избиратели все още смята, че "наказва" властимащите, като не гласува, което засега помага на същите тези властимащи. Но в един момент тлеещата под повърхността енергия може да се материализира доста по-радикално.

Коментари

Iliya Popov's picture
Iliya Popov
iliya

Ексцентрици винаги ще има!

Ексцентрици винаги ще има! Мой роднина даже задраскал всички квадратчета , с изключение на този , за когото искал да гласува! Да се чудиш как може да се измисли такова нещо. Шашкъни всякакви!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията