Предизвикателствата, пред които е изправена България, са сериозни, но не и непреодолими. Единственият шанс да се справим с тях обаче е, като разберем тяхното естество и предприемем конкретни стъпки за преодоляването им навреме. Защото утре ще бъде прекалено късно, прекалено скъпо и прекалено болезнено за цялото общество!

През миналата седмица в Нова Зеландия се случи нещо, което илюстрира мащабите на едно от най-сериозните предизвикателства, пред които е изправен почти целият свят.

По улиците на островната страна излязоха около 50 000 учители с искания за увеличение на заплатите им най-малко с 15%, по-добри условия на труд и по-голямо уважение към професията им. The Guardian отбелязва, че това е пореден учителски протест в страната от края на 2017 г. насам. Засега развръзката остава неясна, защото управляващите не са склонни да удовлетворят претенциите на учителите, които пък, изглежда, не са склонни на компромис.

Новозеландските учители поставят на масата важен и сложен въпрос, на който рано или късно ще трябва да отговори практически всяка държава: какво трябва да се промени, за да стане учителската професия по-привлекателна за младите във време на все по-отворени граници, хиляди възможности за вълнуваща и добре платена работа в частния сектор и растяща несигурност на фона на растяща конкуренция? Като граждани на страна, която от 30 години страда от интензивна емиграция и застаряване на населението, ние имаме пряк интерес да намерим адекватен отговор на този въпрос час по-скоро.

Ситуацията днес

В годините на прехода свикнахме да виждаме само дефицитите и недъзите в родното образование. Те в никакъв случай не са изчезнали, но никой не може да оспори напредъка, който беше постигнат в някои области, например учителските заплати.

Учебната 2007/2008 г. тъкмо е стартирала. Хиляди учители в различни населени места обявяват стачка с призиви за по-високи възнаграждения. Типично по нашенски, вместо да действат задружно, едни учители стачкуват в продължение на няколко седмици, а други преподават, доколкото изобщо може да се говори за нормален учебен процес при такива условия. Въпреки това разделение и въпреки нищожния успех на стачките днес учителите получават значително по-добро заплащане отпреди десетилетие.

През 2007 г. българските учители получаваха брутно месечно възнаграждение от порядъка на 600-700 лв. Стартовата учителска заплата пък беше около 500 лв. Превъртаме лентата с 12 години напред и пред нас се разкрива съвсем различна картина.

След няколко поетапни увеличения на заплатите много учители в страната получават по 1300-1400 лв (и повече с някои бонуси), а стартовото учителско възнаграждение е 920 лв. Средната месечна заплата в сектора на образованието за първото тримесечие на 2019 г. е 1186 лв. спрямо 1208 лв. за всички сектори в цялата страна.

Драстичното увеличение на учителските заплати в рамките на третото правителство на премиера Бойко Борисов повдига логични въпроси. Как така дълго време нямаше пари за по-високи възнаграждения и откъде се появиха те през последните две години? Не можеше ли да си спестим някои неволи и поводи за допълнително разделение във и без това разделеното ни общество с по-бързо вдигане на парите на учителите? Тези и други въпроси в тази посока заслужават адекватни отговори. Независимо от тях обаче фактът си остава: заплатите нараснаха осезаемо и ще продължат да вървят нагоре и през следващата година, тъй като за тази цел управляващите са заложили още 360 милиона лева.

Бързам да подчертая, че по-високите учителски заплати не водят автоматично до по-качествено образование. Заплащането на преподавателите е само една от многото части на сложния образователен пъзел. Въпреки това тяхното увеличение е ключова първа стъпка към подобряване на привлекателността на безценния, но изтощителен във физическо, психическо и емоционално отношение труд на учителите, който все по-рядко съблазнява най-способните млади хора. Хубаво е също да имаме предвид, че днес учителите получават много повече, отколкото преди години, но това не означава, че печелят луди пари – просто преди те получаваха срамно ниски заплати.

Друга стъпка в правилната посока е стумилирането на мотивирани млади хора да следват педагогически специалности, например чрез стипендии. По думите на зам.-министъра на образованието и науката Деница Сачева в момента се обсъжда и възможността бъдещите учители да не плащат такси за обучението си.

Ситуацията утре

Привличането на повече младежи към учителската професия не е опция, а необходимост, защото до 7-8 години се очаква да се пенсионират над 40% от българските учители. Освен че правят професията по-привлекателна, по-високите заплати осигуряват спокойствие на учителите и им позволяват да се възползват от многобройните ресурси за самоподготовка, които са налични онлайн и офлайн. Няма как да очакваме от един учител да бъде на желаната висота всеки ден, когато, за да води достоен живот, трябва да дава частни уроци или да съчетава преподаването с почасова работа.

За разлика отпреди няколко десетилетия, когато учениците са имали ограничен достъп до информация и източници на развлечение, през 2019 г. много от тях са на един телефон разстояние от тонове видео уроци, лекции, тестове, електронни книги, филми и музика. На този фон професионалното усъвършенстване е задължително за всички учители, които искат да са в крак с новите технологии и да могат да задържат вниманието на учениците в час. Колкото по-компетентни и любознателни са учителите, толкова по-големи шансове имат те да затвърждават у учениците ценности като отговорност, почтеност и трудолюбие и да им помагат да изграждат добри навици.

И като казвам, че учителите трябва да се обучават през цялата си кариера, имам предвид, че трябва да се обучават действително, а не формално. През последните години думата „обучение“ стана доста модерна у нас главно покрай стимулирането на учителите да повишават квалификацията си чрез придобиването на по-високи степени и преминаването през обучения с кредити. В това няма нищо лошо. Проблемът е, че обученията за учители се превърнаха в бизнес и игра на колективно заблуждаване, в която често всички се смятат за победители, но накрая се оказват губещи: учителите, защото инвестират време и пари, но не научават кой знае какво; инспекторите, министрите и обучителите, защото провеждат обучения, които не водят до подобряване на преподаването в българските училища; и учениците и родителите, които не получават от учебния процес качеството, което заслужават.

Ако искаме в бъдеще в България учители да стават не хора, които не знаят какво искат да правят с живота си, а такива, които имат нужните ценности, знания и умения, трябва да осигурим на учителите стимулиращи условия на работа отвъд добрата заплата.

Първо, учителите трябва да бъдат повече учители и по-малко администратори. С други думи, колкото по-малко време губят в попълване на дневници и формуляри, с толкова повече време ще разполагат да планират уроците си, да търсят допълнителна информация и да подготвят интересни упражнения за учениците.

Второ, учителите трябва да имат свободата да избират как да работят. Трудът им би трябвало да се оценява не според това как и кога са изнесли даден урок, а според това доколко учениците притежават заложения набор от знания и умения за съответния клас в края на учебната година. Важно уточнение: автоматичното обвиняване на учителите за слабите оценки в края на срока или учебната година или на матурите и другите изпити, което е масова практика днес, води единствено до изкуственото им завишаване. Учителите избират да го направят, за да си спестят излишни мъки. Да, трябва да продължим да изискваме резултати от учителите, но също е желателно да разберем, че ниските резултати на един или друг ученик невинаги са знак за несвършена работа от учителя. Нужен е механизъм за балансирано оценяване на работата на учителите, който взема под внимание всички особености на учебния процес.

Трето, учителите могат да разгърнат пълния си потенциал, да поддържат мотивацията си в дългосрочен план и да постигат желаните резултати само когато разполагат с адекватни ресурси. Елементарен пример: дори най-креативният учител на света не може да покаже колко вълнуващи могат да бъдат области на познанието като химия и биология, ако през годините не може да проведе и един учебен час в модерна лаборатория.

Не на последно място по значение, ако искаме след години да има кой да преподава на децата ни, трябва възможно най-скоро да си върнем уважението към личността на учителя. През последните три десетилетия престижът на професията стигна плашещо ниски нива в България. Това се вижда както от обидната и подигравателна нотка, която носи думата „даскал“, така и от популярната тук представа за учителите като хора, които само мрънкат за пари. Желателно е да проумеем, че работата на учителя не е да пише (незаслужени) шестици на учениците и да запълва пропуски във възпитанието им, а да запалва искрицата у тях и да ги насърчава да развиват заложбите си. Както заяви през май министърът на образованието и науката Красимир Вълчев пред гостите на конкурса „Учител на годината“:

„Важно е да давате знание, но още по-важно е да научите децата да учат през целия си живот.“

По-високите заплати, по-добрите условия на труд, по-голямата свобода в класната стая и по-голямото уважение към учителската професия ще увеличат интереса към нея сред младите. Това ще доведе до по-голяма конкуренция, която пък ще стимулира преподавателите да се развиват постоянно, защото, ако не го правят, ще знаят, че могат да загубят работата си. По-голямата мотивация на учителите пък съвсем естествено ще доведе до подобряване на нивото на преподаване, а оттам и на учебния процес в по-широк план.

(Несъществуващият) избор

Според The Guardian правителството на споменатата по-рано Нова Зеландия опитва да се справи с недостига на учители, като наема такива от Великобритания и Австралия. В това отношение Нова Зеландия е облагодетелствана, тъй като може да набира учители от англоговорящите страни, както и такива с различен майчин език, но перфектен английски. В България нямаме тази опция, но дори и да я имахме, надали щеше да сработи, имайки предвид негативното отношение на някои групи в обществото ни към имигрантите.

За да се радваме на надеждно здравеопазване, справедливо правосъдие и стабилна икономика, ние се нуждаем от работеща и гъвкава образователна система. За да имаме такава система, се нуждаем от способни и всеотдайни учители в цялата страна. А за да имаме такива учители утре, трябва да започнем да ги търсим и обучаваме още днес.

В България често изтъкваме проблема с ниската раждаемост, но ако не вземем спешни мерки за подготовката на хиляди нови учители, рискуваме да се озовем в ситуация, в която имаме ученици, но нямаме учители.

А тази гледка надали ще е по-малко потискаща от пустеещи училища.

----

Този материал е създаден по проект "Генерация Z".