Вчерашният ден бе изпълнен с тревоги за всичко, което се случва в страната ни. Даже познати и колеги, които по принцип си мълчат, вече коментират ставащото, пращат ми линкове, показват, че са омерзени и разстроени, боли ги за България. Това наистина е голям грях на управлението - че накара толкова много хора да изпаднат в песимизъм, да загубят надежда, че може да започне да се случва нещо нормално у нас. Явно е преминат някакъв предел на поносимост, на способност на мнозина от българите да се адаптират, да се снишават, да смятат, че и това ще мине, да слагат бронята на безразличието, да махат с ръка - "майната им, да правят каквото щат"!

Но към края на деня се срещнах замалко с бивш студент, който от десетина години е на Запад. Вярно е, че извади 1-2 пъти огромен късмет, но на принципа, на който аз го съветвах - пусни си фиша, само така имаш шанс да спечелиш нещо. Може би тройка, може би джакпот! И той търсеше възможности, пращаше сиви-та, готов бе на лишения, не униваше.

Послуша ме в още нещо - да атакува крепостта отвътре. Т.е. да се съгласи на стаж в някоя структура, дори да няма гаранция никаква, че ще го оставят; да се реши на на пръв поглед обречена специализация; да се престраши да участва в конференция; да се осмели да кандидатства за място в проект. И успя! Веднъж колежка в отдела излезе в майчинство и взеха него като човек с по-ниско заплащане, после изтеглиха колега нагоре, освободи се щат, имаше конкурс, но той вече познаваше изпитващите и те го познаваха.

Беше си дошъл замалко, има научни идеи и искаше да поговори с мен за тях.

Доста неща ми каза, но ето четири от тях.

1. Нивото на нашето висше образование е много ниско и става все по-ниско - не повече от 5% от получените знания тук са му свършили работа там. Останалото е архаично, откъснато от съвременната наука, преподава се по демодиран начин и с език, малко развил се от времето на соца. (Е, успокои ме, че моите неща са му свършили добра работа и ми е благодарен за това.)

2. В сравнение с колегите на Запад, той смята, че у нас масово преподавателите са спрели да се развиват, не четат съвременна научна литература, не актуализират своите знания, пилеят времето си в безразличие към науката или в гонитба на формални критерии, главно количествени. Качеството не се оценява и не е критерий за развитие и авторитет. Да, каза той, знам, че Вие (сиреч аз) също често говорите за това, че качествените критерии са изхвърлени в задния двор на науката и преподаването.

3. Има рязко разминаване между Там и Тук по отношение на административната власт и научния авторитет. Там най-силно се чува думата на най-изтъкнатите преподаватели, те задават тона, те най-силно определят стратегията на развитие на висшето учебно заведение, те имат решаващото мнение при критериите за оценка на науката и преподаването. Докато у нас всичко (или повечето) е във властта на отдавна приключили с науката администратори, които се изявяват като бизнесмени от науката и робуват на освирепял пазарен фундаментализъм.

4. Българите "там" се справят много добре. Дори тук да не са били особено видни, попадайки там в агресивна конкурентна среда, която, обаче, има ясни критерии за оценка и гарантира, че вложеният труд ще получи заслужена оценка, те сякаш получават второ дихание и започват да пробиват, да се доказват. Но за да стане това, най-здравословно е да се откъснат от средата на своите сънародници там (ако ги има) - тя много бързо се превръща в копие на средата тук - клюки, зависти, слухове, взаимно дърпане надолу.

Вярно е, че аз съм му дал препоръка и съм го насърчавал да се бори и да се развива навън, но ми беше тъжно, че това сравнително младо момче допринася за науката и благото в друга държава и гледа на България през очите на човек "отвън". Тъжно ми беше и че той тук не би се развил - я би писал някому дисертация (колега твърди, че всяка пета дисертация е написана от някой друг), я нещо друго би го тласкало надолу или го карало да тъпче на място. Средата у нас не е благоприятна за развитие на талантливи хора. Не само науката, а и въобще интелигентността не се ценят в България. Простотата и простотията имат решаващата дума кой може и кой не може. Климатът е противопоказен за кадърните и свестните.

Ето, след една от защитите тези дни дойде студент, благодари ми много искрено за нашата съвместна работа, а като му казах, че според мен бе ощетен с оценката, той отговори:

"Аз дадох всичко от себе си в дипломната работа, смятам, че се представих много добре и на защитата, но съм пределно наясно, че всичко у нас е политика, лансиране на свои хора, спуснати отгоре оценки и размити критерии за оценяване на разработките. И понеже някои трябва да получат повече, ясно е, че други ще получим по-малко. Но животът продължава и аз ще продължа да диря късмета си. Дали ще е в България - това никой не може да каже..."

Такъв бе днешният (вчерашният, б.р.) ден. Той ми показа отново и отново, че нещата тук не вървят никак добре. И нещо трябва да се прави. Чудя им се на 40-годишните... Ако аз бях с 20-25 години по-млад, нямаше да седя със скръстени ръце, щях поне да се опитам да направя нещо. Като героя от "Полет над кукувиче гнездо", който се опита да направи нещо.

Не се ли опиташ да направиш нещо, няма да постигнеш нищо. И дори да си Нещо, ще тлееш и агонизираш под някое Нищо, което те е яхнало и не само те язди, но и с коленете си те стиска все по-здраво за гушата...

Коментарът е от профила на Николай Слатински във фейсбук. Заглавието е на редакцията.