Общественият дебат отново е на улицата. Лятото на нашето недоволство този път не е бурно като преди 5 години, когато Делян Пеевски бе избран за шеф на ДАНС. Но и Иван Гешев все пак успя да предизвика достатъчно много хора, които да решат, че отново има за какво да се излезе под прозорците на властта.

Една част от политиците, пребиваващи в парламента, реагираха предсказуемо. Те обвиниха протестиращите, че упражняват политическа намеса в съдебната власт. Подобни обвинения се чуха и от ВСС.

Тези обвинения обаче са нелепи и лицемерни. Защото идват от хора, чиято политическа намеса в съдебната власт е институционализирана и законодателно разписана. Известно е, че ВСС се състои от 25 души. Трима от тях са вътре по право - главният прокурор и двамата шефове на върховни съдилища. От останалите 22-на 11 се избират от магистратите, а другите 11 - от парламента. В прокурорската колегия петима са избрани от парламента и те са част от онези, които са номинирали на Гешев.

Нещо повече - шестима от парламентарната квота са част от съдийската колегия. И с голяма доза сигурност може да се прогнозира, че именно тези шестима ще се добавят към 11-те от прокурорската колегия, за да може Гешев да събере необходимото мнозинство от 17 гласа. Така че депутатите могат да обвиняват някого в политическа намеса в съдебната власт само когато престанат те самите да се месят безконтролно в нея. Това може да стане само по един начин - с промени в Конституцията, за които обаче нито една партия в парламента не иска и да чуе. Политикът вика "дръжте политика".

Същото важи и за членовете на ВСС. Да протестираш срещу политическа намеса в съдебната власт, след като ти самият си избран от парламента в ръководния орган на тази власт е висша форма на двуличие. Щеше да е смешно, ако не беше жалко.

Протестите срещу Гешев предизвикаха недоволство и в редиците на протестиращите. Започнаха да се чуват гласове, които да питат докога ще се налага да се излиза по улици и площади. Очакването на мига, в който всичко ще е прекрасно и няма да има за какво да се протестира обаче е измамно и дори опасно. Защото протести няма само и единствено в авторитарни и тоталитарни държави. Там винаги всичко е прекрасно и никога няма за какво да се протестира.

В истинските демокрации перманентния протест на гражданите срещу властта е обичайно състояние. Той, разбира се, не винаги се изразява чрез улични мероприятия. Но гражданите в условията на демократичен режим винаги трябва да се нащрек. Защото всяка власт, дори избраната на демократични избори, се покварява, ако няма кой да противодейства на това покваряване.

Това важи с особена сила за България, където все още няма истинско разделение на властите - особено между законодателната и съдебната, както стана ясно по-горе. И където институциите все още са устроени така, че да са в услуга на властимащите, а не на хората.

Именно за това тук, в България, има много по-голяма нужда от протести срещу всяка власт. Всъщност една от причините, че у нас всичко се случва твърде бавно, е точно тази - че твърде малко протестираме. Именно за това сме го докарали до там, че перспективата цацаратурата да стане гештапо е напълно реална.