Нели Куцкова е юрист и дългогодишен съдия в областта на гражданското право. Заемала е различни ръководни длъжности в съдебната система. Тя е бивш заместник-министър на правосъдието и бивш член на Висшия съдебен съвет. През 2001 г. на изборите за държавен глава е кандидат за вицепрезидент на Петър Стоянов. 

Г-жо Куцкова, с какво този избор на нов главен прокурор е по-различен от предишните? Какво не й е наред на процедурата, за да предизвика обществено недоволство? 

На първо място, всеобщо е усещането за предрешеност, за „кушия с един кон“. Никога досега не сме били свидетели на пълна липса на състезание. Не случайно много анализатори я определиха тази процедура като „назначение“, а не като „избор“. И са ми много смешни разни коментатори, които твърдят, че и Лаура Кьовеши била единствена кандидатура. Да, тя остана накрая единствена, но през колко ситни цедки мина? И все още изборът и не е приключил.

А на второ място – самият единствен кандидат г-н Гешев още с първите си изявления след номинацията му направи всичко възможно, за да възмути с вижданията си дори хора, които нямат нищо общо с нашата система.

В този ред на мисли, я да питам, вашият собственик има ли висящи дела? Да си знам де, да не се изненадам като ме заклеймят в някой трибуквен сайт, че съм дала интервю за обвиняем (Съдийката прави явна аналогия с безпрецедентната точка в дневния ред на Висшия съдбен съвет, която Сотир Цацаров вкара през 2016 г. срещу Калин Калпакчиев, за това, че дал интервю за списанието Клуб Z, б.р).

Има ли влияние на водещите политически сили в този избор и в какво се изразява то? 

Има, разбира се. Аз съм твърде дълго в съдебната система – от 1984 г. Тогава се знаеше, че без одобрението на градския, съответно на окръжния комитет на Партията, е невъзможно да правиш кариера в системата на прокуратурата и съда. Особено в прокуратурата, сред съдиите все можеше да се промъкне някой и друг безпартиен като мен и доста други колеги.

В началото на прехода наивно вярвах, че прогласените в Конституцията принципи за независимост на съдебната власт ще бъдат спазвани. Практиката показа съвсем друго. При всеки един избор за ключова позиция в нашата система не е минало без влияние на съответната водеща политическа сила – не само на настоящата. Но най-уродливото е, че тази намеса не е явна, а подмолна. И когато изборът се окаже несполучлив, понякога дори скандален и хората с основание започват да питат: „Този защо го избраха на такъв пост?“, политиците лицемерно се измъкват с отговора: „А-а, ама той Висшият съдебен съвет си го избра!“

За политиците е особено важно, кой е главният прокурор – понеже прокуратурата е йерархична структура, за разлика от съда. А не си дават сметка, че като се смени властта, един зависим главен прокурор първо тях ще подгони. Защото винаги ще се намери за какво, нали?

Когато се прие Конституцията през 1991 г., много хора смятахме за добро решение, че и прокуратурата става част от независимата съдебна система,защото вярвахме, че така тя ще се измъкне от хватката на политическата власт. Сега вече започвам да мисля, че след като така и така изборът на главен прокурор се дирижира от политици, по-добре това да става явно. За да може да им се търси политическа отговорност за „избора“.
 

Улицата застана под прозорците на ВСС с едно революционно искане - граждански групи да номинират кандидат за главен прокурор. Какво мислите за тази идея? 

Много съм скептична. Принципно съм убедена, че обществото следва да се включва активно в дебата относно съдебната система. И че мнението на умните и интелигентни хора, без значение дали са юристи или не, следва да се зачита. Но като знаем какви „граждански групи“ могат да бъдат стъкмени, а зад тях да се крият какви ли не интереси, не бих застанала зад такава идея. 

Категорично подкрепям обаче правото на обществото да изразява позиция – както по въпроса, какви качества следва да притежава един главен прокурор, така и дали определена кандидатура е обществено приемлива. 

Защо политическата класа отказва да намали квотата си във Висшия съдебен съвет?

Пак ще се върна към моята наивна младост. Преди 10.11.1989 г. съдиите се назначаваха от министъра на правосъдието. И ни класираха по успех от следването. За прокурорите не помня точно, но беше по-различно. 
Когато се зароди идеята за Висш съдебен съвет, на много от нас ни се виждаше прогресивно и демократично. Аз и сега продължавам да смятам, че най-добър е утвърденият европейски стандарт, че съдиите трябва да бъдат назначавани от колективен орган, на който повече от половината членове са съдии, избрани от самите съдии. 

Идеята за парламентарна квота се възприемаше като участие на обществото в управлението на съдебната власт. Като се очакваше, парламентът да излъчи уважавани юристи, които да бъдат един вид корекция на самозатварянето на системата.

Понеже съм наблюдавала много състави на ВСС, а и аз самата съм била 5 години член, държа да подчертая, избрана от съдиите, си позволявам да имам лично мнение. И искам да изразя категоричното си несъгласие със сатанизирането на парламентарната квота. През годините сме били свидетели на честно и независимо поведение на много членове на ВСС от квотата на парламента – по-независимо дори от „нашите“ избраници. Естествено, винаги е имало и хора, които са чакали инструкции от политическата сила, която ги е излъчила и редовно са тичали да докладват. Някои дори не са и тичали, а направо са пращали SMS-и. (Подозренията бяха за бившия член на ВСС от парламентарната квота - Димитър Узунов)

Мисълта ми е, че не е честно да се обобщава.

Принципно обаче не отговаря на европейския стандарт, парламентарната квота за съдиите да надвишава тази, избрана от самите съдии. И самата упоритост на парламента, който отказа да намали парламентарната квота в съдийската колегия, навежда на обоснования извод, че целта е, да се запази политическото влияние върху съда. Защото, колкото и да се говори срещу съда, той остава единствената институция, която може да защити слабия гражданин от произвола на силните на деня. Това е и смисълът на разделението на властите. Нищо, че кандидатът за главен прокурор очевидно не споделя това мнение.

Вие бяхте кандидат за шеф на Столичния апелативен съд, получихте гласна подкрепата и на съдийската колегия, и на членове на ВСС. Но не ви избраха. Управлява ли се ВСС с дистанционно отнякъде? И къде е това някъде? 

Първо да уточним – аз получих подкрепата на повече от 2/3 от съдиите в нашия съд. След последните изменения на закона, съдийската колегия е нещо друго – тя е половината от членовете на ВСС.
Що се отнася до моя избор, очевидно бях твърде нежелана за някого или някои, които не се обозначиха публично, естествено. Всъщност само Бойко Борисов си го каза, че не ми се полага да ставам председател, след като преди години съм участвала в президентски избори. Но определено не вярвам, че точно за него съм била толкова неприемлива, по-скоро за някого „зад“ или „над“ него.

Той моят неосъществил се избор беше до голяма степен и комичен. Мнозинството от членовете на ВСС се съсипаха да ме хвалят при обсъждане на кандидатурата ми, не се намери нещо отрицателно да се каже за мен, а накрая повечето от тия, които ме хвалиха, гласуваха „против“. Явно са получили интересни, нестандартни инструкции. 

А дали и кой точно управлява дистанционно ВСС, можем само да гадаем. Държа обаче да подчертая, че във всеки състав на ВСС е имало и продължава да има почтени колеги, които не се поддават на натиск. Проблем е, когато те са малцинство – и за тях, и за цялата система. 
  

Правосъдният министър Данаил Кирилов предлага пакет от нови законодателни промени, фокусирани върху "тримата големи". Какво прозира зад тази инициатива? 

Не само за мен, за мнозинството от колегите целта е, да бъде неутрализиран Лозан Панов – председателят на Върховния касационен съд, който очевидно не сбъдна очакванията на тези, които го предложиха, да „слуша“. Позволи си непростимото – да е независим.

И предложителите отново лицемерно се позовават на Европейска комисия, на мониторингови доклади и какво ли не още. А всъщност България от години е критикувана, дори е осъдена от съда в Страсбург за това, че българският главен прокурор /както и да се нарича той/, е безконтролен и недосегаем.  

Как се отразяват проблемите в съдебната система, антикорупционните звена и бутафорното законодателство в доверието в институтите за правораздаване? Докъде може да се стигне?

Докъде може да се стигне, не знам. Нали го знаете вица за песимиста и оптимиста? Първият казал „От това по-лошо не може да стане“, но вторият бодро му отвърнал „Може, може!“ Та и при нас така. Всеки ден си го говорим, включително и по повод на конкретни дела.

От една страна, непрекъснатите промени в законодателство, които често не са и синхронизирани с други действащи закони, създават големи проблеми в работата и на съда, и на адвокатите, и на гражданите и фирмите. Хаосът в законите води до противоречива съдебна практика, до непредвидимост и несигурност при решаване на правни проблеми. В публичното пространство някак са по-видими наказателните дела. Но ако знаете каква нормативна джунгла е по гражданските и търговските дела!

От друга страна, опитите да бъде подчинено правосъдието на определени политически и икономически интереси не престават.

И съвсем закономерно е, хората да губят вяра в институциите – включително и в съда. Скоро моя близка, която живее в чужбина, но активно следи какво се случва в България, ме попита: „Като чета какво пише в интернет, вашата система окончателно се е разкапала. Наистина ли е така?“. Аз й отговорих:“Несъмнено нещата не вървят на добре. Много проблеми има в нашата система. Ако я сравниш със сграда – и паднали керемиди има, и течове, и пробити стени. И хулигани не спират да я замерят с камъни и да чупят прозорци. Но конструкцията е здрава“. 

Не мога да правя анализ на прокуратурата, не познавам нещата отвътре. За съда обаче съм убедена, че в него продължават да работят множество честни, компетентни и отговорни хора. Познавам много такива – от всички инстанции и от цялата страна, млади и с дълъг съдийски стаж. Ако ме питате, какво е съотношението между качествените и некачествените съдии, не бих могла да ви дам дори приблизително точен отговор. Не познавам всички, но от тези, които лично познавам, добрите са значително повече. И се моля да не позволят да бъдат смачкани!