Здравка Евтимова е писателка и преводачка на англоезична литература. Един от съвременните майстори на късия разказ. 


Г-жо Евтимова, как вашите герои, в които критиката вижда „малкия човек“, съпреживяват последствията около свинската чума?

Не само моите герои, но и аз бих изживявала това като че едната ми ръка изсъхва. И това е началото на изсъхването на радостта в този дом. Не само ми е мъчно, това е много слаба дума. На мен ми е болно и наистина мъчително да мисля за тези хора, които с това преживяват. Имам приятели, които кръщават прасенцата си Георг, Тончо, водят децата да ги видят. И като че ги напусна не член от семейството, а като че част от животът им потича към една тъмна и необратима посока, която не ги води към добро. Затова не ми е само тъжно. Според мен пострадалите от този съвременен бич трябва да бъдат обезщетени. Това не е само тяхното преживяване, техният поминък, но и се разрушава усещането на тези хора, че са човешки същества. А с него може да се преборим само с една достойна компенсация. Първо - да се прогони гладът от домовете им, след това и страхът в съзнанието им. Страхът е изключително лош съветник, сковава човека.

Българите не заслужават да живеят в такава среда на страх за оцеляването си. Още повече те са вложили толкова много в тези домашни животни, разчитат да оцелеят, но и да запазят и предадат живота напред. Този бич разкъсва живота им на две. Една по-светла половина, която е била преди, и сега - когато са изправени пред мрака. За да се прогони мракът, трябва да получат достойни обезщетения, които да им върнат увереността. Защото е трудно да се върне усещането, че предстои една пролет, която ще донесе надежда и път към нещо добро. 

Има ли проблеми, за които като общество успяваме да съпреживяваме и тъгуваме заедно?  

Едва ли е възможно всички да бъдат засегнати от тази тъга и безизходица. Едно е да живееш в една малка къщичка на 350 километра от София, когато, за да отидеш на лекар, вземаш автобус на няколко километра. Друго е човек, който има неограничени финансови средства - него едва ли би го заболяло, че избиват тези прасета. Да отнемеш прасето на обикновения човек е като да откраднеш банковата сметка на милионера. Все пак ние сме хора, какво ни обединява? Обединяват ни тези милиони години еволюция, които са изтекли, за да се превърне амебата и простият организъм в човешко същество.

Тези милиарди години са нашата общност. Те не позволяват на тези лица, разполагащи с милиони да останат съвсем равнодушни към този крах - живота на другите, които са загубили надеждата си. И може би е редно хората, които разполагат с големи средства, да протегнат ръка. Това е огромна помощ за онези хора, които преживяват в момента този огромен стрес.

Ако се обърнем за помощ към имащите, ще има отклик. Убедена съм, че техните сърца не са се превърнали в камък. Докато има кръв във вените, сърцето не може да бъде от метал. 

Защо живеем в рамките на късия разказ и коя е добрата страна на живота - цялото интервю със Здравка Евтимова очаквайте в новия брой на сп. Клуб Z, което ще излезе през септември.