Христо Карастоянов е един от най-четените съвременни български писатели. Автор е на десетки книги, а сред тях "Една и съща нощ", "Послепис" и „Животът няма втора половина“. 

Г-н Карастоянов, защо проблемите наоколо започват все повече да приличат на простотии?

Е, как така „почнали” да приличат?! Ами те са си простотии – кое не е ясно? Горяло нещо под някаква естакада ли, мост ли, няма значение, и собственикът на нещото какво обяснява? Обяснява, че то нещото си било там отпреди построяването на естакадата. И аз му вярвам! Значи някой построил естакада върху леснозапалимото нещо, никой не обърнал внимание, никой не рекъл това леснозапалимо нещо да се махне оттам, то пък взело, че пламнало, и накрая се налага сам Бойко Борисов да вика: „Аз им ги строя – аз ли да ходя да им ги пазя?” (Напишете обаче, че това последното не е простотия, моля!)

Тъй че между това – под една естакада да се складира леснозапалим държавен боклук – и да си хвърлиш личния боклук през балкона няма разлика. Най-нормални простотии.

Докога ще работи практиката едри чиновници и политически кадри, които са претърпели публичен провал, да бъдат поощрявани в чужбина? Какво се крие зад тази „добра практика“?

Зад тази добра практика, според както изискано се изразявате, Вълков, се крие богат опит. Екселенц Петър Воденски, който освен дипломат от кариерата е и отличен писател, в книгата си „А иначе дипломацията е сериозен занаят” описва една случка, която сега ще ви преразкажа. Значи, някакъв другар, седящ на доста висок стол, нещо хептен сгазил лука. И седнали другарите му с ум да се бият какво да правят сега с него. И насред очевидно мъчителното им съвещание, нахлува в стаята съпругата на настъпилия мотиката техен другар. И им вика: „Той наистина много сгреши! Накажете го максимално строго! Пратете го посланик някъде!” Господин Воденски твърди, че случаят бил истински. Хубава книга е „А иначе дипломацията е сериозен занаят” – съдържа и други примери за подобни сурови наказания и всичките са поучителни. 

Но вие сте млад човек и се налага да ви обясня, че това не е отработено чак при късния Тодор Живков. Добрата практика се е доказала далеч преди социализмът да почне да става развит. Генерал Панайот Каракачанов например се е спречкал с ранния Тодор Живков и е бил пратен за председател на ТКЗС (трудово кооперативно земеделско стопанство, б.р.) ли беше, директор на ДЗС (държавно земеделско стопанство, б.р.) ли, забравил съм вече. После уж му прощават, но той пък нещо се заяжда с МВР и тогава вече го пращат на „отговорна дипломатическа служба”. Ще прощавате за неразбираемия щат, ама така пише.

И понеже вие явно ме питате за назначаването на собственика на висящите градини на Семирамида за консул не знам си къде си, съм длъжен да ви отговоря, че това си е направо една обида. Едвин Сугарев беше изпратен за посланик чак в Монголия през 1997 година, а вие си спомнете кой беше министър-председател през 1997 година. 

Тъй че зад добрата практика се крие богат опит, творчески развит и обогатен в годините след историческия материализъм.

Как знаменитата максима на Сталин "Кадры решают всё" звучи днес?

Добре звучи, не мислите ли?! Тя също има своя богат държавнически и цивилизационен опит. И също е обогатена творчески в наши дни. Защото в наши дни Господ е сподобил кадрите и с опцията „бушон”. Туряш го кадъра я в агенция, я в държавен фонд, я направо министър на нещо – да ти решает там всё-то. Той послушно го решает. Решението, разбира се, е тъпо, народът кипва и блокира републиканските пътища, ти задействаш опцията „бушон” и кадърът пак така послушно изгърмява. Нещо като зиц-председателят Фунт от „Златния телец”... Не, сбърках, това го зачеркнете. Зиц-председателят Фунт все пак е лежал в затвора – „при Александър Втори „Освободителя“, при Александър Трети „Миротвореца“, при Николай Втори „Кървавия“... При Керенски също лежах.” Е, нашите бушони не лежат в затвора. Дори мисля, че с нещо ги утешават след изгърмяването... Както и да е.

Между другото винаги ме е досмешавало, когато чуя някой да вика злорадо, че резервната скамейка на ГЕРБ била къса! 

Глупости! По-дълга резервна скамейка от мераклии за бушони няма никоя друга политическа, с извинение, сила.

В своята концепция за развитие на прокуратурата, кандидатът за главен прокурор Иван Гешев описва „справедливостта“ като „продукт“. Вие като литератор как четете този прокурорски размисъл?

Пас съм! Този човек говори по начин, който е извън пределите на филологическото ми образование. „Магистратите сме длъжни да дадем продукта, който българските граждани очакват от нас. Този продукт се нарича справедливост.“ Хм... Значи магистратите ще го изготвят и ще ни го дадат... – нищо че справедливостта е гарантирана още в преамбюла на Конституцията. Иначе фразата ми изглежда като алинея в Търговския закон.

Не, наистина съм пас.

Но пък от друга страна мисля, че пак добре, дето е нарекъл справедливостта „продукт”.

Защото можеше да я нарече „проект”! Е тогава вече...