Разказите в сборника на Антония Апостолова "Потъване в мъртво море" са обединени от общата тема за човешките загуби и щети – истински или въображаеми, несъзнавани или подценявани, неизбежни или твърде закъснели. Това са истории за вратите, през които преминаваме и които се затварят след нас, най-голямата от които – на смъртта, но същевременно и за спасителната светлина, която прозира през всички наши разкъсвания и пукнатини. 

Авторът ни отвежда в България, Гърция и Израел, за да ни разкаже съдбите на героите си с ярка поетична образност, меланхоличен ритъм и завладяваща атмосфера. Героите са различни по вид, възраст и взаимоотношения двойки – фатално влюбени едно в друго деца, опасно неразличими близначки, разделени себични родители, партньори, загубили другия, двойки с твърде голяма разлика, семейства, преодолели измяната или преоткрили красотата на белезите, което ни нанася времето. 

Клуб Z публикува откъс от сборника с разкази "Потъване в мъртво море" на Антония Апостолова (изд. "Жанет 45")

 

Такъв ли е бил?

Нима самите те някога можеха да си кажат нещо просто ей така – без да раздърпат дрехите си, без любовни ритници и озъбено в скоби хилене? 

Спомни си как като идваха навремето със състуденти, веднъж заведе едно момиче на „нощно къпане“. Помнеше даже коя песен дънеше от касетофона им в една от беседките, където се бяха разположили, когато предложи да тръгнат. Изобщо „дъня“ беше толкова по-симпатична дума от сегашната „тупца–тупца“ музика долу. Тогава „Машина“  пееха „Ахувати“ и момичето прояви ненадеен ентусиазъм пред този музикален намек – не толкова защото го харесваше, а сигурно просто да види какво ще стане. Тръгна след него боса, заливайки се от смях. Но когато стигнаха, тъмнината беше космическа. Покрай плажа нямаше толкова лампи както сега. Тя се разколеба, смехът й се отрезви, помоли го да се връщат или само да поседят на брега, но той почувства, че вече няма как да се откаже. 

Стъпи в непрогледната слуз, обзет от набожен страх, все едно вършеше приношение, и само звездите горе – заковани от Бог да удържат небето му – указваха кой е небесният и кой земният мрак. Очите му бързо привикваха към тяхното едро, изпъкнало великолепие, докато той лежеше в нищото вселенски сам, непотъващ, неуязвим за гравитацията – а значи и за пропадането – и край него мълчеше непредставимата Юдейска пустиня, същата от сътворението на света преди пет хиляди години. 

Неочаквано той се изпълни със солено съжаление към нея. Към Мати с ужасното, старомодно име, несвикнала с очите им, напълно сама на шезлонга си, погрешка озовала се в пустошта им. Пустошта преди, а не тази, която настъпваше след кипежа и плоденето на живота. A може би (най-сетне си позволи това подозрение)… как беше наистина – онзи стар като света капан на младостта, който уж отдавна бяха надрастнали: правя се, че не те виждам точно защото си най-забележимата? 

Съмнението се надигна, враждебно и близко като йорданския бряг с човешките си светлинки отсреща. И той изведнъж осъзна, че заплахата е вече тук, по протежение на морската граница. Всичко, което виждаше, бяха пешки от строяваща се войска: добре осветената й глава не помръдваше, но погледът й непрекъснато търсеше Бутрос, а зад момчето, маскиран като забравено плажно четиво, лежеше романът за другото момче, който тя му беше подарила. От време на време Бутрос слагаше ръка върху книгата, сякаш да се увери, че не се е повредила и ей сега, още малко да изтърпи онова момиче, най-сетне щеше да се усамоти с продължението на историята. 

Също като на кино, когато не можеш повече да търпиш и тичаш до тоалетната, за да се върнеш точно след изпуснатата в тези проклети секунди целувка, той се върна на бегом с болка в зле изпразнения мехур и от своята наблюдателница установи, че тя и момчето вече бяха заедно. Стояха един до друг, облегнати на оградата край басейна, с гръб към него и останалите. Бутрос – с книгата в ръка, тя – повдигнала крак на решетката. Бяха му обърнали гръб. И вече не можеше да види нито лицата им, нито дали разговаряха. Те гледаха нататък, към осветените долу палми и мрака зад тях, подпрян на отсрещния бряг. Враждебен, човешки свят, чиято вечерна въздишка беше съблякла коляното й от купената следобед рокля. Оттук приличаха на еднакви по размер фигурки, изрязани от носталгична картичка и залепени върху абсурдния фон на това място. 

Той влезе в стаята и затвори вратата. Спря разсейващия брътвеж на климатика. Макар и разредена, ясно чувстваше онази дънна миризма на кал, която трябваше да подмлади кожата й и да й върне влагата. Влагата винаги значеше младост, сухотата – обратното. После видя халата й, провесен на закачалката. Чехлите, очакващи нейното връщане в коридора. Пръснатите кремове, които миришеха на тялото й. Нестройния куп недочетени книги. Малки битови котви, от които – с облекчение осъзна – човек далеч по-трудно можеше да се откачи, отколкото от голямото. Не беше ли той най-голямото? 

Опита се да гледа филм и не успя. Захарният послевкус на лимонадата горчеше в устата му. През деня не беше пил достатъчно вода и вече чувстваше познатата сухота и замайването, за което винеше вестибуларния си апарат. Апарат – в тялото. Поврежда се и край. Но нима тя беше статуя? Нима имаше сили да стои долу толкова късно вечерта след адския пек и тежестта на мазната вода, от която – вместо да се гмурнеш безгрижно към вътрешността й – трябваше съсредоточено да се пазиш. След досадните писъци на хлапетата и неестествените вълни, предизвикани от тяхната наивна, неначената, небръсната плът, която и солта не можеше да опари. Солта, която предизвикваше цялата тази непоносима слабост.

Изпи три чаши вода една след друга, зави се с одеялото и отвори лаптопа да си пусне музика, за да заглуши тупкането отвън. Зареди „Дежа ву“ на Шалом Ханох да се повтаря. И тя се повтаряше:

„В градината изгубена на Рая се завръщам, 
в покоя с името Носталгия.
През тази порта преминавам
във царствата на времето,
към младостта и моите усещания,
към калната пътека покрай селото,
към близостта ти
в сребърната нощна светлина, където
за мен ти беше любовта единствена.
Към чувството за дежа ву, 
към чувството за дежа ву...“

Трябва съвсем да се беше унесъл, защото разпозна шума от събирането на бърз багаж, но някак много отдалече, като в сън, който така или иначе щеше да свърши преди развръзката на тръгването. После шептенето:

– Спи, спи… Отивам на полудневна екскурзийка до Масада и Ейн Геди с тях. Ще стана много рано да хванем хладината. Малко почивка и от теб. 

Трябва да беше щастлива. Когато беше щастлива, също както когато беше много притеснена, тя се шегуваше за сметка на другия – сигурна, че няма как да го нарани. Типичният Стрелец. Целуна го по ухото и той понечи да изплува, да се надигне, да я спре или поне нещо да попита, но сънят вече го беше сринал. Той потъваше в Мъртво море.