Стените, били те естествени или дело на човешка ръка, са сред най-древните средства за масово общуване.

За масовото общуване (или масовата комуникация) има множество определения - философски, социологически, психологически. 

Тук ще се задоволим да го разбираме като вид общуване, различен от междуличностното и и вътрешногруповото, което не предполага непременно пряк контакт между общуващите, става през границите на времето и пространството и има предмет, който засяга общността. Оттук масовото общуване предполага наличието на техническо средство, с което да се осъществява. 

Неговите предтечи са съществували хилядолетия преди човечеството да познае пергамента, печатната преса, телеграфа, радиовълните и телевизията.

Тогава, когато не е имало кой и какво да занесе съобщението до цялата публика, публиката е отивала до съобщението. То е било написано на публично място - т.е. на стена край която минават, ако не всички, то поне много хора.

Първата необходимост много хора да бъдат свидетели, да знаят едно и също нещо, т.е. да се превърнат в публика, вероятно възниква с първите държави, чиято територия се простира отвъд стените на града (полиса). Те са предполагали средства с по-широк обхват от вестоносеца, глашатая, оратора на агората или форума.

Фундаментална потребност на човека е да бъде свързан. Колкото повече се разширява неговата среда, толкова повече средства за свързаност му трябват. 

Фундаментална потребност и на обществото е членовете му да споделят знания, вярвания, убеждения, социално наследство. Няма общество без общуване и няма политика без публичност.

Стената, по която някой пише нещо, е вероятно прародителката на съвременните медии. Тя е едно от първите въплъщения на публичната среда. “Среда” е точният превод на латинската дума medium, в множествено число - media. На български терминът е придобил гражданственост като медия (единствено число) и медии (множествено число). Можем да кажем, че съвременната журналистика е била зачената преди хилядолетия по стените.

Историците ѝ  свидетелстват за това. Класически са примерите с Acta Senatus (Дела на Сената) и с Acta Diurna Populi Romani (Всекидневни дела на римския народ) - прародителите на днешния “Държавен вестник”. Те представлявали покрити с гипс дъски, поставени на публични места, на които били изписвани съобщения за текущите актове на управлението - консулите, магистратите, сената, императора.

Но “актовете” са били вече модерна и специализирана форма на човешкото писане по стени. Според съвременната история то е много по-старо от тях - на 40 000 години. Това е възрастта на първите петроглифи (от гр. петра - камък и гливо - дълбая, изсичам, гравирам). Тези скални изображения - рисунки, знаци - откривани по целия свят са сред първите форми култура - себеизразяване и създаване на споделено съдържание, чрез което се предава и социално наследство.

Писането върху стена, особено изсичането на надпис върху камък, имат предимството на трайността. Те остават за поколенията. Могат да бъдат четени многкратно от различни хора в продължение на епохи. Иронично, функцията им е същата с тази на антипода им - ефимеридата (гр. вестник), чиито отличителни белези са големият тираж и нетрайността. Отпечатва се и се разпространява в хиляди или милиони екземпляри, но “умира” на следващия ден.  

Английският израз carved in stone (изсечен върху камък) отразява същността на каменните надписи . “Ако твърдение, план, правило са изсечени върху камък, те не могат да бъдат променяни”, обяснява Кеймбриджкият речник. 

Мечта на владетелите е била да оставят именно такава следа за управлението си. Нейно въплъщение е например надписът на Бехистунската скала в днешната западна иранска провинция Керманшах. В превод от древен персийски Бехистун (Бисотун или Багастана) означава “божие място”.

Мястото на Бехистунския надпис е внимателно подбрано - край някога оживен път, но недостъпно за други ръце.

Целта на надписа с размери 15 на 25 метра, изсечен във варовикова скала, е да докаже легитимността на Дарий Велики (522-486 г. пр. Хр.) като персийски владетел, след като между 522 и 518 г. пр. Хр. е сложил край на кървави междуособици, последвали смъртта на Кир Велики и на сина му Камбис II.

Разчетен между 1835 и 1838 г. от британския офицер Хенри Ролинсън, надписът обяснява в детайли родословието на Дарий от династията на Ахеменидите, изброява владенията му и победите му над самозванци и претенденти за престола.

Детайл от Бехистунския надпис с клинописно древноперсийско писмо.

Текстът е на три езика (древноперсийски, еламитски и вавилонски) и  е илюстриран от изображение на Дарий, придружаван от двама слуги, в ръка с лък (символ на императорската власт) и стъпил върху тялото на самозванеца Гаумата. Пред него вързани с въже за шиите са наредени девет победени от него претенденти за властта. 

Целият барелеф с фигурите и надписите е неправилен четириъгълник с размери 60 метра на 35 метра и най-ниската му част е 38 метра над древен път, свързвал Вавилон с мидийската столица Екбатана - т.е. място, където са минавали много хора. 

Освен публично , то е и високо и достъпът до него е ограничен от скален праг, което затруднява  евентуални опити за “редактиране”. 

Даван е за пример като древен образец за пропаганда. Има тълкувания, че мястото на скалното послание показва, че освен към хората, които трябвало да го гледат отдолу нагоре, то е било адресирано и към боговете.

Подобен паметник е Розетският камък (750-килограмов къс от гранодиорит с размери 114 на 72 на 28 сантиметра) открит през 1799 г. от войник на Наполеон Бонапарт до малкия град Розета на р. Нил и съхраняван днес в Британския музей. 

Розетският камък днес се съхранява в Британския музей.

Той e изсечен през 196 г. преди новата ера съдържа славословия за фараона от елинистичната епоха Птолемей V и указания за поданиците му на два езика - древноегипетски и старогръцки. Надписът заповядва статуя на Птолемей “Спасителя на Египет” да бъде издигната във всеки храм и всяко важно място.

Детайл от надписа на Търновската колона на хан Омуртаг.

Класически български образец за послание изсечено в камък е надписът на хан Омуртаг от 822 г., открит през 1858 г. от възрожденеца Христо Даскалов в търновската църква “Свети четиридесет мъченици” (по това време джамия). Ето какво пише на него:

“Кан сюбиги Омортаг, обитавайки в стария си дом, направи преславен дом на Дунав и по средата на двата всеславни дома, като измерих (разстоянието), направих на средата могила и от самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунав има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омортаг, кан сюбиги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години”.