Димитър Луджев е професор по история. Един от създателите на СДС, бивш вицепремиер в правителството на Димитър Попов и министър на отбраната в кабинета на Филип Димитров. Работи в Института по история към БАН. Автор е на двутомното изследване "Революцията в България 1989-1991". А само след броени дни ще излезе първата част от новия двутомник "Преходно време. Личности, идеи, събития", която е озаглавена "Договореният преход в България". 

Г-н Луджев, дойде ли време да четем написаните истории за големите промени от 1989 година?

Навършват се 30 години. Общо взето, в съвременната историография е приет един срок от 25 години, което е една генерация - няколко поколения, и се счита за нормално време да можеш да погледнеш на събитията от някаква дистанция. Има и нещо друго. За разлика от археологията, старата история, където има оскъдни документални доказателства, работи се с два, три, пет източника, при съвременната история имаш огромно богатство от източници. И вече зависи от автора дали ще подходи обективно, ще направи ли обективен разказ за случващото се.

Какъв беше вашият подход в писането на двутомника „Преходно време”?

В тази книга няма нито един цитат, документ, събитие, факти, изказване, което да не е направено тогава. Със задна дата може да намерите неща само в бележките. Освен това аз давам възможност на всички герои от всички спектри на политическия живот да говорят, да си кажат мнението.

Защо използвате понятието революция, а не промени, за да обясните събитията около 1989-а?

Затова е много важно писането на тази история. През тези 30 години се насложиха страшно много легенди, митове, оценки, определения, които фактически бяха със задна дата или с някаква корист за различни политически направления. Думата „промяна“, която се наложи вместо революция - това беше израз и оценка, вкарани от Александър Лилов на един голям митинг на БСП на 1 април 1990 г., с него откриха предизборната кампания тогава.

Какъв е бил интересът им?

Социалистите бяха заинтригувани това да бъде промяна. Ние говорихме за смяна на системата, за революция, за смяна на един строй с друг обществен строй. Те обаче говореха за „промяна“: „Ние ще запазим нашия социализъм, но ще го направим демократичен, с човешко лице, ще го направим модерен социализъм“. Виждате ли каква е разликата.

И когато излязоха първите два тома на предишното ми съчинение – „Революциите в България“, първият въпрос на всички беше: „Каква революция?“ Тук в новото ми изследване, за което говорим – „Преходно време“, аз нарочно започвам с една встъпителна част за мирната революция в България. Тя почива на оценки и изказвания на тогавашните дейци и европейски политици, на тогавашните изследователи, които са говорили за революция. Става дума за фундаментална смяна на системата, на целия начин на живот на хората. А не за някакви козметични промени.

Ние сме свикнали да свързваме революциите с насилие, а това не е вярно. Английската революция от края на XVII век е мирна по своя характер. Но поради френската и руската сме свикнали революцията да я обвързваме с насилие. Най-характерният белег на революциите от 1989-а – тази година на чудесата - е, че не бяха насилствени. Те бяха мирни, договорени, почиваха на съвършено различна, нова, цивилизована философия, което е изключително важно. Защото и до ден днешен битува сказанието на тъмносините, велики антикомунисти от 1991 година: „Какви бяха тези договорености, кръгли маси, трябваше да изметем комунистите... и готово!“ Ето и на Иван Костов съчинението ("Свидетелства за прехода", бел. ред.), в което обвинява първото ръководство на СДС – Желев, Луджев и други, които търсели сътрудничество в прехода, търсили компромиса и се гордеели с това. А това са две различни философии.

Защо?

Така и не можаха да проумеят тези хора – екстремистите, които гордо се наричат кинжали, че най-голямото достойнство на революциите от 1989 година и на прехода е, че бяха мирни и безкръвни. Не може да се извърши преход от една трета от населението срещу другата една трета, която да бъде обявена за врагове. И да опълчиш срещу себе си останалите с някаква конфронтационна политика. 

Срещу кого ли не тръгнаха, което е и предмет на разказа. То не бяха срещу синдикатите, църквата, медии и т.н., това са изключително важни въпроси. Те се сблъскват в този първи том около развитието на СДС. Първо разединение, а след това и разцепление – през лятото на 1991-ва около Конституцията, когато за съжаление взеха връх една група, известни като „Групата на 39-те“ и свързани с малките партийки, които не бяха в парламента, но искаха да влязат в него.

Те показаха политика на яростен, безкомпромистен антикомунизъм, който отричаше всякакви форми на сътрудничество, договореност, търсене на общ език, съгласие по общите проблеми на промените. Изобщо не разбираха, че смяната на системата не можеше да стане от половината нация. Това са такива грамадни промени. Навсякъде в живота на целия народ няма да как станат без минимум съгласие. Разбира се, не съгласие да криеш престъпленията или да извиниш предишния режим. А съгласие по най-важните въпроси – как да стане смяната на системата, как да стане приватизацията, аграрната реформа, как да бъде създадена правовата държава, как да се промени съдебната система. Всички тези въпроси са болни и днес продължават да тормозят хората.

Случи ли тогава тази революция, за която говорите, след като проблемите отпреди 30 години са актуални и днес. Не смени ли системата само обвивката си?

Двата тома на моето изследване разглеждат генезиса на нашия преход. И там е отговорът на въпроса. В целия този разказ аз показвам как се развиха събитията, как всичко в развоя на един преход, на една революционна промяна зависи от хората. Естествено, системата се смени, промени се, няма какво да го отричаме. Днешният живот в България няма нищо общо със старата комунистическа система – имаме демокрация, имаме пазарна икономика. Проблемът е друг – защо имаме уродлива демокрация и уродлива пазарна икономика? Уродлива демокрация - един партизантско-клиентелистки тип с отсъствие на правова държава и уродлива пазарна икономика, която ни държа на дъното на Европейския съюз. И в двете книги се вижда защо така се случи.

Дайте пример.

Казахме, че революциите от 1989-а са мирни, какъвто е и преходът. Един блестящ английски историк – Тимъти Гардън Аш – ги нарече „рефолюции“. Какво значи това – реформа от революция. Т.е. тези революции се извършват отгоре надолу, не са насилие, а чрез реформен процес. Добре, но тук има една особеност. Реформата е интелектуално занятие. Тя изисква огромен капацитет от знания за това какво правиш. Реформите са отрицание на чисто разрушителния процес. И това беше основното ни различие с популистите антикомунисти, които взеха връх в СДС – ние разглеждахме смяната на системата като процес на съзидаване чрез разрушаване на старото. Но да създаваш ново при съвременната държава и икономика се иска много подготовка. И това беше проблемът.

През 1991 година се сблъскаха две крила - технократско-либералното мнозинство, което провеждаше реформите и имаше някаква добра подготовка и представа, за да изработи българския модел, с онези, които напираха да махат комунистите. Вторите виждаха смяната на системата с това да махнат комунистите, за да „дойдат нашите хора на власт“. Те обаче нямаха никаква подготовка и представа какво да се направи. И в края на краищата това е основната причина за този развой на събитията, който роди разбоя на прехода в България.

Защото и в двете политически сили, които трябваше да бъдат двигателят на прехода в страната, взеха връх именно тези крайни, неправолинейни, непримирими групи около ръководители и апаратчици в червената страна, които разглеждаха прехода като начин да уредят себе си и своите хора, да държат властта. А хората, които бяха част от либералните групи в синьо и в червено, защото и в БСП имаше реформаторски кръгове около Андрей Луканов, Чавдар Кюранов, Георги Пирински, които бяха западняци, реформаторските страни в двете сили бяха отстранени. До 1994 година тези кръгове загубиха каквото и да е влияние в развоя на събитията и политиката на България.
Затова и в тази книга съм прехвърлил ударението върху персонални анализи. Върху персоните, техните възможности, мнения, позиции. Много личностен е разказът и съм дал дума и на едните, и на другите да се види защо така се е получило.

Имате ли обяснение защо има такава разлика между политическия зоофон в началото на 90-те и днес? Някога повечето политици бяха високообразовани хора с доказана експертиза, а днес е времето на киберкалинките?

Аз споменах, че нашата уродлива демокрация е от партийно-клиентелистки тип. Това беше уродливият ход на събитията, който се дължеше на няколко причини. Първо СДС беше формиран като партийна коалиция. Беше пренебрегнато моето предложение да се създаде национално политическо движение, тип форум. После предложихме след изборите за Велико народно събрание, които загубихме здравата, да се направи една двойна структура на СДС от типа на френското голистко движение. Партийна коалиция и национално движение, което да има национален съвет, общо ръководство. И двете предложения бяха отхвърлени.

Подчертавам го, защото няма нищо лошо в партийната коалиция, но проблемът е там, че беше създадена изкуствено. Създаде се коалиция от практически несъществуващи субекти. Без политическите платформи, концепции. И тогава аз го казах на Желев, че във времето на подем, когато хората търсят своите герои, водачи, ние ще направим от едни абсолютно неизвестни хора, за които нищо не знаем и никакви не ги е имало по време на не толкова силното дисидентско движение в България, водачи и герои, а техните партии ще се изградят от хора, верни и лоялни на партийните лидери. Така и стана. Прекратихме процеса на демократична селекция.

Стана така, че по време на кръглата маса с речи и приказки до никъде не можеш да я докараш, трябваше някой да изготви документи и експертизи. Тогава аз създадох групата от технократи, които изнесоха целия демократичен процес на Кръглата маса. Те бяха може би най-блестящите икономисти и юристи, академични кадри, които сме имали тогава. Само че този екип не беше признат от „партийния елит“ и партийните ръководства. Няма какво да говорим, политическото ръководство остана в ръцете на хора с недобра подготовка. В ръководството на СДС тогава повечето бяха литератори, прохождащи адвокати, които си нямаха и “хал-хабер” от това какво значи модерна демократична държава, модерна икономика и т.н.

При социалистите пък се получи друго – там имаше подготвени хора, реформаторските крила на Луканов и Младенов имаха добър професионален капацитет, но там имаше две други неща. Първо – липсата на решимост да извършат реформи. И второ, демократичните реформи, ако имаше такива, ги нагаждаха така, че да не засягат много интересите на тяхната партия и техните изследователи. Изведнъж те се оказаха импотентни да извършат по-сериозна промяна. Колкото до  другата генерация около Жан Виденов, която взе връх и спечели изборите през 1994-та, те се оказаха пък напълно непригодни.

После едни хора отляво развиха тезата, че бил сбъркан целият модел на прехода и ние, които сме извършили първите реформи, не сме знаели за какво става дума. В книгата става дума, че не моделът беше сбъркан, а че ние не го осъществихме докрай. Започнахме тези реформи, а при правителството на Филип Димитров те бяха спрени или изкривени.

И това е разликата между България и другите източноевропейски държави – те проведоха докрай и по-бързо необходимите либерални реформи, докато ние спряхме някъде до към 1993 година и дадохме път на един партийно-клиентелистки модел, при който основното съдържание беше това, че нашите ръководещи политически среди проумяха и задържаха държавата като основен източник на власт, привилегии и пари. И тръгнаха по пътя на власт срещу пари и пари срещу власт. А не по пътя на реформите. А това какви лидери избира един народ показва неговата годност за демокрация. И това е много важно.

Г-н Луджев, една максима казва, че историята се пише от победителите. Вие чувствате ли се победител?

Аз съм един от тези, които бяха изхвърлени от правоверните дейци в синьо. Но не мога да се чувствам победител и по друга причина. Това, заради което участвах в революцията, политиката и прочие, не се сбъдна. Има една римска поговорка, която говори за отмъщението на перото. Аз съм длъжен да напиша тези книги. Длъжен съм съвестно и старателно да покажа какво е станало, да дам думата на всички страни, защото съм сигурен, че всъщност истинската история ще осъди онези, които съсипаха българския преход. Аз ги показвам в развитие. Тук ще видите герои на прехода, които се развиват в различни фази. Ще видите Филип Димитров като един умерен политик, после в един екстремистки вид. Ще видите един Костов като реформатор, а после като човек, който се превръща в доктринер мегаломан с интриги в политическата власт. Ще видите деградацията на един Лилов и на един Луканов. Не съм победител, но както казваше Чърчил: „Ние правихме историята, ние ще я напишем.“