От години изборните кампании в България преминават под общия знаменател на „политика без политики“, обикновено изпъкват най-гръмогласните, а езикът на омразата и клишетата с обещания станаха задължителен лайтмотив. За времето до деня на вота големите телевизии изпадат в невиждана конкуренция помежду си коя първа и последна ще „сблъска“ основните претенденти за властта – дали ще е за ново правителство или кмет няма значение. А изборните студия, в които понякога по пет-шест души говорят в рамките на час, надвикват се и превръщат ефира в махленско кафене, губят все повече зрители.

Последният случай, в който лидерът на „Атака“ Волен Сидеров направо узурпира дискусионното предаване „Референдум“, е само един от многото примери, за които става дума.

Но за да не позволим това да се случи отново, е нужно, меко казано, презареждане. Смяна въобще на модела, по който медиите и кандидатите за власт провеждат информационната кампания по време на избори. Необходима е революционна промяна, която да е надпартийна и надмедийна.

В противен случай българските граждани ще бъдат системно лишавани от своя информационен избор, а участниците  ще влизат в ролята на поредните говорещи глави, с чието отсъствие всички можем.

Презареждане

Готова рецепта за създаването на здравословна публична среда и формати, в които българските политици и участници в обществения живот да могат да обсъждат, дискутират, спорят и да се надграждат взаимно, няма. Това не може да се случи и изведнъж. Защото е въпрос и на култура и желание да се спазват определени правила. А добре знаете, че в България те са рядкост. Но пък могат да се използват работещи от десетилетия модели от други държави. Да се опитаме да ги напаснем към нашата родна действителност, а защо не и да ги подобрим.

Моделът от САЩ

В Съединените щати например публичните дебати между основните кандидати за президент датират още 1858 г., когато в поредица от дискусии се изправят един срещу друг Ейбрахам Линкълн и Стивън Дъглас. Може само да си представим каква е била динамиката на тяхната полемика, след като историците пишат, че всеки дебат е продължавал по три часа, първият кандидат е говорил цял час без прекъсване, вторият час и половина, а след това първият е репликирал.

През 1948 г. за първи път американските граждани слушат по KEX-ABC Radio Station основния дебат между кандидатите на републиканците – Томас Дюи и Харолд Стейсън. Организатор на дебата е било самото радио, като то го е и финансирало. Участието на двамата претенденти е продължило час време. Всеки е с по 20 минути изказване, а след това са имали по 8 минути за опровержения. Дискусията е била посветена само и единствено на една тема – забраната на комунистическата партия в САЩ. Смята се, че това е първият и единствен дебат, посветен само на един проблем.

Оттогава до 1988 г. кандидат-президентските дебати се организират основно от големите телевизии. Като борбата между тях по кои канали да се излъчват, кой да води и какви въпроси да се задават на участниците е била безмилостна. Но и въпреки това е имало правила и висок професионализъм.

В историята на кандидат-президентските дебати в САЩ остават първите телевизионни сблъсъци между Ричард Никсън и Джон Ф. Кенеди, гледани от над 66 милиона зрители. Според експертите от онези години именно телевизионното излъчване на дебатите помага на Кенеди да спечели изборите. Тогава те са организирани от трите най-големи и влиятелни канала по това време - ABC, CBS, NBC.

Дебатът между Кенеди и Никсън. Снимка: Wikipedia

Форматът е бил следният: по осем минути откриващи речи; по две минути и половина право на отговор на зададени въпроси; възможност всеки участник да зададе въпроси на своя опонент; по три минути за закриващо обръщение.

Водещ на първата дискусия от 26 септември 1960 г. е бил телевизионерът Хауърд Смит от CBS News. Но заедно с него въпроси са задавали и журналисти от конкурентни на CBS медии – Сандър Ванокър (NBC News), Чарлз Уорън, Стюард Новинс(CBS).

Следващата телевизионна среща на 7 октомври между Никсън и Кенеди е модерирана от Франк Макги (NBC). И в нея му партнират телевизионните водещи Пол Нивън (CBS) и Едуард Морган (ABC), но и вестникарите Алвин Спивак и Харолд Леви (Newsday).

Другите два дебата отново са с друг модератор и журналисти, сред които е и легендарният Уолтър Кронкайт (CBS News).

Следващите президентски дебати са чак през 1976 г. И те са организирани от Лигата на жените гласоподавателки – неправителствена организация, създадена още през 1920 г. с цел да защитава гражданските права на жените и да насърчава тяхното участие в публичния живот на страната. Оттогава до 1988 г. лигата организира дебатите между основните претенденти за президентския пост в три поредни кампании.

За това време за първи път е допусната журналистка да модерира кандидат-президентски дебат – една от двете дискусии между Джими Картър и Джералд Форд е водена от Полийн Фредерик (носителка на „Златен глобус“). А през 1984 г. първият дебат между Роналд Рейгън и Уолтър Мондейл се модерира от легендарната Барбара Уолтърс.

Краят на медийните войни

През 1987 г. година обаче организирането на президентските дебати в Съединените щати е поверено на специалната Комисия по президентските дебати (The Commission on Presidential Debates). Тя нестопанска организация, равноотдалечена от партийните и корпоративни централи. Създадена е, за да гарантира на американския избирател, че дебатите между водещите кандидати за президент и вицепрезидент са важна и постоянна част от изборния процес. Комисията спонсорира всяко едно от финалните медийни събития, но и между всеки един избор финансира изследвания и обучителни програми, свързани с дебатите.

От 1988 г. до днес тя е организирала осем президентски дебати с ясен предварителен регламент, тематичен обхват и най-вече е ограничена до минимум надпреварата между големите медии коя първа и единствена да излъчва финалът на най-голямото политическо шоу. Защото сигналът е един и същи за всички големи телевизии и всяка една от тях може да излъчва формата.

Най-важното е, че Комисия по президентските дебати, е призната за независима и надпартийна организация, в чийто борд членуват медийни експерти, университетски преподаватели. Почетни членове на борда са президентите Барак Обама, Джордж Буш и Джими Картър, както и покойните вече Джералд Форд и Роналд Рейгън.

Кадър от дебата между Хилъри Клинтън и Доналд Тръмп през 2016 г. 

Критики

В последните две десетилетия комисията е и обект на критики. През 2000 г. беше въведено правило, че на финалните дебати могат да участват само кандидати, които имат над 15 % одобрение според пет национално представени социологически изследвания. Ограничение, което създаде изкуствена преграда пред представителите на по-малките партии и независими кандидатури, различни от демократите и републиканците. А това предизвика и поредица от протести, бойкот и скандали. През 2008 г. журналистическо разследване установи, че на предните избори от 2004 г. 93% от даренията на Комисия по президентските дебати е била само от шестима донори, чиито имена са заличени. И това създаде съмнения за непряката обвързаност на комисията с компании, които финансират и основните участници в изборите. Но това, че един модел има изкривявания, не означава, че не е работещ.

Българският формат

Големият въпрос е дали българската гражданска среда е узряла за промяна и създаване на собствен легитимен и достатъчно авторитетен формат, който да замени сегашното ганковото кафене, което наблюдаваме на всички избори.

Не е ли време да се създаде и българска надпартийна и надмедийна постоянно действаща комисия, която да организира основните дебати между участниците в изборните надпревари за президент, премиер, местна власт и референдуми?

Разбира се, едно такова начинание може да получи критики още в самия зародиш на идеята. Едно някои от важните въпроси и възможни, които са основа за дискусия, а не предварително зададени решения:

Кой ще участва в нея? – университетски преподаватели, медийни експерти, политолози, социолози, представители на политически фондации, партийни лидери и президентите;

Как ще се финансира? – вноски от партийните субсидии на всички партии, част от медийните пакети, които получават от Централната избирателна комисия; спонсорства от фондации, финансиране от европейски фондове, активни граждани;

Кой ще участва в дебатите? – подборът може да извършва от три независими едно от друго социологически изследвания, поръчани и платени от бюджета на бъдещата комисия по дебати. Важно е обаче да се посочи, че форматите не бива да изключват малките политически сили и граждански групи, т.е. трябва да се гарантира не само тяхното участие, но и възможност да се изправят пред големите политически играчи;

Кой ще води дебатите? - на ротационен принцип, утвърдени журналисти с добро име от всички медии, които ще се избират според ясни и публични критерии;   

Коя медия ще излъчва? - отворен ефир за всички медии, всяка телевизия и онлайн медия трябва да има възможност да излъчва обществено значимите дебати;

Искрено се надявам този текст да не звучи като готова рецепта. А да даде началото на голям разговор по тази важна тема, от която имат интерес всички участници в политическия живот на страната, медиите и най-вече българските граждани. Инак сме изправени пред един предизвестен рецидив – най-шумният да заглуши и най-тихия разум. 

*Освен журналист в Клуб Z, авторът е доктор по кризисна комуникация и университетски преподавател по журналистика.