Френският президент Еманюел Макрон все по-очевидно изоставя идеята за обединена Европа - обединена в рамките на нейните географски и културни граници. Причините за това не се коренят в трудностите за управление на настоящата многообразна конструкция на Европейския съюз след голямото разширяване от предходното десетилетие. Тези трудности са факт, но те са преодолими, или - във всеки случай - това са трудности, с които може да се живее. Основната причина за обструкционистката политика на Макрон - в случая срещу поставяне началото на преговори за членство със Скопие и Тирана - е геополитическа. Той обслужва по един егоистичен начин определена визия за френски национализъм.

Според тази визия многообразният ЕС - с различни интереси и трудни процеси на постигане на баланс в отделните сфери - изтласква Франция от центъра на вземане на политическите решения за Европа, доколкото всичко, което се намира на изток от Германия и Италия е територия, в която Франция няма сериозни интереси. За Макрон тази територия може би е по-добре да бъде реконструирана като буфер между Запада и Русия - каквато Централна и Източна Европа е била в продължение на столетия. Европа "на различни скорости" и спирането на разширяването са инструментите за това. Така Париж ще получи възможност да играе "геополитически игри" със своите партньори в Москва.

Ако зависеше от Франция, Изтокът на Европа може би нямаше да бъде част от обединена Европа. Разширяването стана възможно благодарение на три съвпадащи си интереса. Интересът на Германия, която винаги се е стремила да има валенции и влияние върху източната част на европейския континент. Този стремеж се засилва от мотивацията историческото помирение с народите на изток от последния половин век да бъде утвърдено и направено необратимо. Интересът на Великобритания, която преди Брекзит се стремеше към максимално разширяване на ЕС за да направи политическото му обединение трудно постижимо и да го редуцира по-близко до зона за свободна търговия. И интересът на САЩ, според който обединена Европа е стратегическата гаранция за американската национална сигурност в атлантическо направление. (С вдъхновението на амбулантен търговец Тръмп е сякаш готов да пренебрегне този дългосрочен стратегически интерес на САЩ.)

Франция участваше в процеса на разширението с отчетлив скептицизъм. Нейните интереси се простират по-скоро на юг към Средиземно море, отколкото на изток, където присъствието й никога не е било особено убедително след края на Първата световна война. На изток за Франция има една важна позиция - тази на Москва. Днес, в отношението си към интеграцията на западните Балкани Макрон демонстрира този тип тесногръд френски национализъм, който отказва да се съобрази с факта, че в криза или не, европейското обединение е факт, който не може (или не е изгодно за никого) да бъде върнат назад. А ако обединена Европа е тук сериозно и за дълго, геополитически гета като западните Балкани могат да съществуват само в полза на стратегическите съперници на Европа - които искат да я отслабят и дестабилизират. Затова Макрон ще трябва да направи своя избор публично и откровено. Или подкрепя европейското обединение и уважава неговите стратегически интереси и приоритети, или се изтегля в позиция на националистическа геополитика - в полза на Москва и срещу своите досегашни партньори в Европа.

Не е тайна за никого, че Макрон има сериозни властови амбиции. Той иска или да бъде лидер на Европа, или заплашва да бъде лидер на една националистическа визия за френско величие. Би било добре и той, и съмишлениците му да оценят реалистично както собствения си потенциал, така и рисковете да трансформират френските интереси успешно по един модел, който застава срещу процеса на европейското обединение. Още повече, че сирените, които пеят вълнуващо от Москва не заслужават повече доверие от тези, които Одисей слушаше здраво вързан за палубната мачта. В случая бихме препоръчали на Макрон да се върже колкото се може по-здраво за мачтата на обединена Европа, слушайки етюдите на Кремъл. Защото след Брекзит дори Марин льо Пен разбра, че обединена Европа не е достижение, което може да се жертва с конюнктурни цели.