Този том събира плодовете на дългогодишния интерес на Никола Георгиев към междутекстовостта и „мълчаливите диалози“. Авторът не просто интерпретира литературните творби, той създава инструменти за интерпретация. Това е щедро споделено с читателя виждане, което позволява да се открият дълбочини, сложност и очарование в привидно познати, „оглозгани“ от банални тълкувания литературни творби. Неговите статии и студии предлагат евристични подходи, отварят изследователски полета, създават нови литературоведски жанрове. Споменатият нов „жанр“, успешно разработван от Никола Георгиев, е междутекстовият анализ, реконструирането на „мълчаливите диалози“ в литературата, които могат да сближат смислопораждащо Найден Стремски с Бай Ганьо, Бай Ганьо с Йозеф Швейк, а Йозеф Швейк – с Йозеф К. Междутекстовият анализ се съсредоточава върху пространството между творбите от литературния канон, изявява връзки и значещи отсъствия, които пренареждат и променят самия канон.

Литературата не може да бъде закована в чинно подредени, мъртви библиотечни лавици, където всеки „си знае мястото“. Аналитичният поглед на Никола Георгиев, внимателното вслушване в онова, което текстът казва (или премълчава), кара литературната творба да изскача от мястото си, за да се ражда отново и отново за динамичен социален живот. Всяка голяма литературна творба изразява специфичина философска, естетическа и морална позиция и именно от тази своя позиция тя участва в големия диалог с литературните творби, които я предшестват или идват след нея – така ни учи да виждаме литературата Никола Георгиев.

Бойко Пенчев

За трета поредна неделя Клуб Z публикува откъси от тритомника, събрал най-доброто от текстовете на проф. Никола Георгиев  (1937-2019).

Откъси от трите тома - "Литературна теория", "Литературни похождения" и "Литературоведският Вавилон" , са предоставени от издателство "Изток-Запад".

Цитиращият човек в художествената литература

През изтеклите десетилетия литературната наука преживя и резки, и по-трудно забележими промени. Между вторите е следната сравнително безшумна, но неслучайна многостраннообусловена новост: дебелата мисловна преграда между цитата и литературната художественост, издигана било от представата за „пълната“ индивидуалност и самобитност на творбата, било от концепциите за затворения в себе си, самоозначаващ се художествен свят, започна видимо да се пропуква и цитатът като художествена съставка и теоретически проблем привлече по-силно вниманието на изследвачите. Ако цитирането е възпроизвеждане на текст в различен нему контекст, естествено би било в хода на цитатната дейност да се стигне до социалноречево утвърждаване на „готови, възпроизводими единици“, т.е. на това, което френската стилистика преди близо век нарече „клише“. И ако връзката между цитат и клише (без да е изчерпваща!) е така здрава, не е странно, че художественото и теоретическото „възраждане“ на цитата върви успоредно с подобни промени и в областта на клишето. Това от своя страна предизвиква неизбежна двойственост в смисловия и още повече в оценъчния план на тази дума.

Според едното гледище клишето продължава да бъде считано за белег на умствена и речева слабосилност, за оръдие на „безличния мозък и интелектуалното раболепие“ (Реми дьо Гурмон). С него най-често се свързват недъзите на отделни стилове (журналистическия, административния и др.), с него се запълва една важна празнина в регистъра от отрицателни епитети на литературната критика. В духа на това отношение например и Норбърт Винер потърси антипода на информационно наситените „прекрасни стихове“ в клишето... За отношението на специализираното литературно мислене пък може да се съди не само по многобройните преки отрицания, но и по косвените утвърждения на клишето.

Особено интересен в тази насока е случаят с книгата на Курциус „Европейската литература и латинското средновековие“: в разрез с декларираното от автора становище приведеният материал очертава постъпателно спадане на дела на „общите места“, topoi, в художествената литература. Това е едната – и по-добре познатата – страна, разбиранията за клишето. В наши дни обаче се развива и друго – ако не положително, то поне неутрално отношение към него. Подтикът идва от новото, по-гъвкаво разбиране за ролята на оригиналността в художествения израз, но най-вече от новия, функционалния подход към клишето. В светлината на този подход съвременният литературовед, без да влиза в спор с Винер, би предпочел да каже, че клишето може да стане носител на художествена информация, не по-малка от тази на прекрасните стихове... 

Обрата в отношението към цитата и клишето определихме по-горе като обусловен, и то многостранно обусловен. Ето тезисно изложени няколко от многото обуславящи фактори. 
Загуби научен престиж линията Хердер – Хумболт – Кроче – Фослер – Вайсгербер в езикознанието, пък и в литературознанието. Гледищата за единството между „чувство“ и език, „дух“ и език, „импресия“ и „експресия“ (или между ситуация и речева реакция, както е в частност при операционализма) отстъпиха далеч назад под натиска на данните за опосредствената и вероятностната природа на мисловно-речевия механизъм. 

Схващанията за свободната езикова воля и за единичната неповторимост на речевия израз не устояваха в условията на съвременното езиковедско мислене като цяло (особено силни се оказаха ударите от страна на пораждащата граматика и структурализма). При цялата си жилавост в отстъпление е представата, която абсолютизира единичното, „неповторимото“ на литературната творба и нейния израз в частност. За такъв обрат в литературното мислене допринесе и усиленият в последно време интерес към средновековната литература и фолклора, защото получените резултати припомниха за позабравеното единство между индивидуалната самобитност на творбата и нейното преливане в потока на литертурния процес. 

Тези промени намериха израз, на свой ред активиращ ги, в малко изненадващото от пръв поглед съживяване на науката или поне на термина „реторика“. И макар предугаждането на Хаим Перелман от 1958 г. за бляскавото бъдеще на реториката, общо взето, да не се сбъдна, и макар че, както признава един от ратниците на старо-новата наука, днес терминът „реторика“ има толкова значения, колкото и хора го употребяват, излизането на реториката на научното поприще е доказателство, че за цитата и клишето също са настъпили нови изследователски времена. 

В художествената литература и в литературознанието си проби път концепцията, че творбата е съчетание от текст и метатекст, което най-общо се родее с механизма на цитирането. Но ако тя все пак си остана в кръга на елитарните писатели и на отделни литературоведски школи (между тях и на парижкия структурализъм), друго едно художествено обстоятелство и друга една концепция увлякоха нашироко творци, читатели и изследвачи. Някъде от Първата световна война насам цитатността отново рязко повиши относителния си дял в художествената литература и започна да се проявява в облик и функции, които са малко проучени, а дори и малко осъзнати като цитатни по природа. Въпросите за „чуждото слово“ в художествената литература и за вторичността на художествената знакова система се оказаха само малка част от проблемите, които ни носи новата ситуация. 

В обратимо единство с всичко това разшириха обема си, промениха конотацията си и станаха по-гъвкави понятията цитат и клише. На тази ситуация е отзвук и настоящият труд. Негова тематична основа са четири прости типа „чуждо слово“ и боравенето с него в речта на литературния герой. Някои от тези типове са традиционно утвърдени фолклорни жанрове, други едва в последно време (и не без спорове) проникват в полезрението на фолклористиката. Така, без да е фолклористичен в главната си насока, трудът трябваше да включи поне един раздел от тази наука – паремиологията. Проблемно разнороден, той има ако не постигната, поне нескриваната амбиция да извлече от изследвания материал някои по-общи исторически и теоретически изводи: за развойните отношения между фолклор и лично творчество, за природата на сдвоените образи и в частност на двойката слуга и господар, за така наречения тук „цитиращ човек“ (homo citans) в литературата.