Епитафия за поета Николай Атанасов, написана от журналиста Димитър Кенаров във Фейсбук, предизвика сериозна полемика в социалните мрежи – дали изнесената информация за личния живот на починалия млад мъж е в разрез с етичния кодекс на журналистиката, или тя е от „особено важен обществен интерес“, какъвто са проблемите на ЛГБТ хората в България и психично болните. 

Николай Атанасов почина на 41 години в САЩ, където е живеел в последните 20 години. Атанасов е талантлив поет, автор е на поетичните книги „Органични форми“ („Алтера“, 2007), „Манифестация“ („Алтера“, 2011) и „Евангелие от Евнух“ („Black Flamingo“, 2017), отличаван е с редица награди – Бронзов пегас от „Южна пролет“ за най-добра дебютна книга на 1999 г., – „Ябълка“, и Златното яйце от конкурса „Веселин Ханчев“.

От издателство „Black Flamingo“ споделиха нуждата на близките на Николай Атанасов от помощ да пренесат тленните му останки от САЩ в България.

Часове след новината за смъртта му, Димитър Кенаров публикува текст във Фейсбук, в който споделя за приятелството си с Атанасов, с когото никога не са се виждали лично – просто са имали дълги разговори по телефона и по Скайп. Впечатлен от стихосбирката му „Органични форми“, Кенаров превежда част от нея на английски и я публикува в американско списание.

„Николай беше изключителен поет, който не блестеше толкова със силата на поетическия си език или техническото владеене на „формите“, а точно със своята „органичност“: силата и смелостта да бъде откровен, да говори директно за собствения си живот и травмите в него, силата да не се срамува, въпреки срамът, който му се вменяваше непрекъснато“, пише Кенаров. 

По-нататък Димитър Кенаров описва края на контактите си с поета, споделяйки за болестта му и детайли от бита му. Според журналиста, самотата на Атанасов във Флорида, липсата на близки хора и на емоционална подкрепа, са изострили състоянието му. Кенаров признава, че в един момент му става трудно да комуникира с емоционално нестабилния Атанасов и прекратява контактите си с него.

Според журналиста, за смъртта на поета допринася психическото му разтройство – а то, твърди Кенаров – „бе основно продукт на българската хомофобска, консервативна, патриархална среда“. По думите му, „ранното отхвърляне, социалното неприемане се загнездиха като рак в душата на този млад, емоционален, раним гей мъж, разраснаха се с времето и в крайна сметка се оказаха фатални. И когато някой попита отново защо е нужно да приемаме ЛГБТ хората, защо да имаме прайдове, защо е нужно хомосексуалните да не изпитват срам на публични пространства, аз ще изкрещя: защото така спасяваме човешки души; защото така спасяваме човешки сърца; защото така спасяваме човешки животи“.

В заключение Кенаров пише, че е по-добре тялото на Николай Атанасов да не бъде връщано, за да бъде погребан в България:

„България не беше родина за Николай; България не му даде мир приживе и не виждам как тялото му, особено тялото му, може да почива в мир тук. Той принадлежи сред безименните, отритнатите и бездомните в онази самотна страна. Единствената истинска родина на Николай беше българският език. Нека почива там и там да си спомняме за него."

Ето и някои от коментарите във Фейсбук, провокирани от този текст.

Светла ЕНЧЕВА:

„Човек престава ли да бъде личност, когато умре? Личният му живот обществен ли става – заедно с тайните, проблемите и всичко останало? Смъртта дава ли ни право да оголваме човека – само защото сме общували с него? Пък макар и оголването да е дело на човек с интелектуална, журналистическа, поетическа или все едно каква претенция?

Не съм прочута журналистка, поетеса пък хич не съм. Мисля си простичко – не бих разказала за починал човек подробности от личния живот, каквито не бих искала да се говорят за мен, когато умра. И каквито не бих искала да се разнасят за скъпите ми хора, които вече не са между живите.

Дори няма нужда да си чел Етичния кодекс на българските журналисти, за да се сещаш за тези неща. Просто е“.

Лора ФИЛЕВА:

„Не познавах Николай Атанасов, не познавам и близките му, но не намирам за уместно да се споделят толкова лични детайли, свързани с психическото му състояние и предположения дали то е довело до смъртта му. Особено във Фейсбук. Стана ми неприятно да го прочета в пост, в който едновременно казваш, че сте били близки, но и че сте се отдалечили, в който също така не се уточнява дали близките му са окей да се споделят толкова лични неща за него. Разбирам, че тезата е по-скоро, че това че е бил отхвърлен тук, е допринесло за състоянието му, но това можеше да стане ясно, без толкова лични подробности“.

Николай Атанасов говореше открито за личните си проблеми (които обсъжда в епитафията си и Кенаров) и приживе – най-вече в поезията си.

Евнух – дух – бог – еднорог

Краят на човечеството е отвъд всички хоризонти,
които бих могъл да открия, преди да умра,
освен ако астероид прекъсне еволюцията ни.

Моята звезда ще изгори завидните си резерви
и бавно ще се превърне в червен гигант,
за да запали планетата ми с фатална прегръдка.

Няколко билиона обиколки на това слънце
са били необходими, за да се появя временно
на самия връх на Земната хранителна пирамида.

Като каприз на вселената, която сякаш е искала
да се огледа през погледа ми, за да се примири
с невъзможността за омнипотентен владетел.

Никой творец не е приготвил такъв хаотичен свят
за измъчената бременност на моята майка,
донесла нежелан от никого хомосексуален син.

И това свидетелство е едно последно усилие
да намеря някакви знаци, оставени в моя живот
от многообещавания ми вездесъщ и огромен Бог.

Открил съм такива знаци в Евангелието от Матей:

Моят гей предшественик – древният евнух –
е роден така – според самото канонично евангелие –
и носи име, съставено единствено от букви,

които приличат на рожденната ми дата – 8 – е, в, н, у, х;
Тази дата може да бъде намерена и между номерата,
отбелязващи строфата за евнусите – Матей 1(+8)9:1(+1)2.

Две числа като инициалите ми – 8 като Н, 1 като А –
и инициалите на спасителя 11исус 8ристос,
както и универсалните символи алфа и омега;

като символичния рог и очите на всеки еднорог,
римуващ се с бог, и уникален като всеки евнух,
римуващ се с дух, защото е невъзможен полубог

във фантастично стечение на космически обстоятелства;
като стигматите на Избрания посланик на обратните,
в когото се преобразих на възрастта на възкресението – 33 /8/.

Родил съм се опорочен, за да се превърна в пророчество
на еврейски светец, канонизиран от Римската империя,
което майка ми никога няма да проумее и приеме.

Не и както аз съм го проумял, приел и превел първи
в историята на изолираната й балканска държава,
скопила и заличила всички евнуси от своите библии.

Никой не избира да бъде презиран от близките си –
те самите ни създават неспособни за правилна любов
и после систематично съсипват съдбите ни,

защото са горчиво разочаровани от своето творение.
И няма да прекратят тази прикрита глобална вражда,
защото се нуждаят от социалното ни понижаване.

Те са подлите богове, когато ни обричат на гибел
и ни принуждават да се крием като престъпници,
въпреки че изначалното престъпление е изцяло тяхно.

…Вселената ще догори и угасне в изгубеното за нас бъдеще,
попиляна от единствения възможен Господ – Гравитацията,
за да докаже липсата на интелигентен дизайн.

И няма да има спасени въглеродни форми на живот –
само мъртва материя, бродеща в мрака на сътворението,
чието божествено размножение ще замръзне завинаги.

Още стихотворения на Николай Атанасов

"Площад Славейков"