Дни преди да навърши 77 години си отиде легендата на българското кино Стефан Данаилов (1942-2019). Десетилетия наред той е сред най-популярните и обичани артисти в България. Има над 150 роли в киното, театъра и телевизията. Миналата година излезе и неговата биографична книга - "Романът на моя живот", написана в съавторство с журналиста и продуцента Георги Тошев.

В изданието Стефан Данаилов разказва за своите първи детски пакости, забавни истории от снимачните площадки, както и неизвестни подробности от живота си. От страниците Данаилов припомня срещите си с редица лидери от близкото минало и настоящето, както и работата му с неговите студенти.

За Стефан Данаилов актьорската професия винаги е била по-важна от политическата му кариера. А и съпругата му Мария винаги е била на първо място в неговото сърце – без да отрича, че е имало и други жени в живота му. Макар да е дискретен в подробностите, „Романът на моя живот“ хвърля светлина върху отношенията му с Ирен Кривошиева, с Невена Коканова, с Аня Пенчева и с най-популярната актриса на полското кино Барбара Брилска.

Клуб Z публикува първи откъс от книгата с разрешение на нейния съавтор - Георги Тошев. 

С падането на Тодор Живков започна епохата на новия ренесанс, но и на бъркотиите

Десети ноември 1989 г. ме свари в София. Беше работен ден, но аз нямах представление. Получих съобщение от Градския комитет на БКП, че ще има събитие. Провеждаше се важен пленум, а аз бях партиен секретар на Народния театър. Подготвих се да отида отново в големия салон на ЦДНА. Там вече ни бяха събирали два пъти, без да съобщят какво се случва по върховете на партията. Не си спомням дали на третия път ни поканиха вътре, или разбрахме от телевизията, че Тодор Живков е подал оставка. 

Сещам се за историческия момент с репликата на президента Петър Младенов за танковете и последвалите събития. Като депутат тогава бях в парламента. Народът се трупаше пред сградата, а аз все още възприемах всичко на шега. Не можех да повярвам, че ще се стигне до сблъсъци. Дори се обадих от един стационарен телефон на Мери: „Донеси пушката, че тук става голям майтап!” Един познат от УБО мина и ме предупреди: „Ламбе, работите са много сериозни!“ Помислих си: „Егати, дотам ли се докарахме…“

В това време Младенов казал: „Най-добре е танковете да дойдат.” Ние бяхме в заседание. Нешка Робева стана и се обърна към всички: „Занимавате се с щуротии, а вижте какво става навън!“ 

 *  *  *

Кадър от "Черните ангели". Стефан Данаилов е в ролята на Пантер.

Участвал съм в овладяването на доста кризисни ситуации в партията. Една от тях беше в началото на 90-те. Връщах се от Берлин, там снимах филм. Велислава Дърева и Анжел Вагенщайн ме чакаха на летището. Помолиха ме:

„Ела да успокоим топката, защото в партията има напрежение, ще стане страшно!“

Спорът беше за петолъчката над Партийния дом. Тогава не бях фактор в партията, а просто редови член. 

Задълженията ми на партиен секретар приключиха след едно бурно събрание в Народния театър, на което колегите щяха да ме разкъсат. За съжаление се разделихме на сини и червени. Всички се нахвърлиха върху мен, дори близките приятели и хората, на които помагах през годините. 

Единствено младите актьори ме подкрепиха. Евелина Борисова ми подаде бележка от тяхно име, на която пишеше: „Ламбо, ние сме с теб!“ 
Болезнено го преживях. 

Трябва да отбележа, че преди 10 ноември 1989-а никога не съм се занимавал с идеологическа работа, бях по-скоро профсъюзен деятел. Като партиен секретар решавах проблемите на актьорите и работещите в Народния театър – уреждах апартаменти, коли, карти за почивка, заеми, лечение... Когато можех, помагах и на други колеги от съсловието.

Дърева и Вагенщайн настояваха спешно да отида на форума на партията, който се провеждаше в зала „София“ на Партийния дом. Съгласих се. Салонът се пукаше по шевовете. Когато ми дадоха думата, обясних, че не нося в сърцето си петолъчката от върха на сградата. Че тя може би е била в сърцето на баща ми, на другарите, които днес ги няма, но не и в моето. Според мен трябваше да се освободим от нея като символ на миналото, за да започнем начисто и да създадем нормално общество. 

Доста радикално изказване беше – играх вабанк, но свърши работа. Махнаха петолъчката. Кой знае до какви сблъсъци можеше да се стигне, ако се бяхме заинатили! 

*  *  *

Георги Калоянчев и Стефан Данаилов в "Инспекторът и нощта".

Вторият случай, в който обърнах хода на събитията, беше свързан с влизането на България в НАТО.  Д-р Петър Дертлиев още бе жив и аз споделях част от идеите му за демократично развитие на страната ни. В разни интервюта подхвърлях, че е редно да влезем в НАТО, защото там е пътят към Европа.

На един от конгресите на БСП обобщих, че за да може България да се развива в правилна посока, тя трябва да стане част от Атлантическия пакт. И че това трябва да е позицията на нашата партия. Още преди моето изказване някои партийни членове започнаха да напускат залата, прилагаха познати номера – искаха да бламират решението по този въпрос чрез липса на кворум. Тогава Георги Първанов ме попита: „Готов ли си?“ Да, бях готов, макар че зад мен седеше Сашо Лилов, а той беше против това решение.

Излязох на трибуната и дръпнах емоционално слово за смисъла на европейското бъдеще на България. Не помня точните думи, но твърдя, че бях честен. След това журналистите отбелязаха, че в желанието си да убедя делегатите на конгреса съм пуснал сълзи. 

А истината е малко по-различна. В същия ден посрещнах приятели от Италия. Заведох ги на обяд, пихме ракия „Симеон“. Направих си сметка, че гласуването "за" или "против" влизането в НАТО ще е в 17 ч. Прибрах се у дома и си легнах. Помолих Мери да ме събуди към 16:30 ч., за да се върна на конгреса. Първоначално нямах планове да говоря от трибуната. Но когато видях накъде отиват нещата, размислих. И изглежда са ми светели очите от ракийката, а журналистите бяха решили, че съм се разплакал от вълнение за Атлантическия пакт... 

Важното е, че убедих делегатите и днес съм категоричен, че това беше единственото разумно решение за страната. Когато влизахме в НАТО, президентът Първанов спомена, че заслуга за този исторически акт има и депутатът Стефан Данаилов. 

Дълго отсъствах от партийната игра заради провала на правителството на Жан Виденов. Бях дълбоко разочарован.  

*  *  *

90-­те бяха мътни години. Мутри, пари в сакове… Голямо пребоядисване падна сред бившите комунисти. По едно време не се знаеше кой е кой. И аз се обърках. Отказах се от активната политика, но не и от партията. Защото съм последователен и лоялен човек, не обичам лъжата. 

Повярвах в градивната промяна за кратко, когато дойде на власт екипът на Жан Виденов. Казах си: „Млади хора са, ще променят посоката!” Много помагах в тяхната кампания, обикалях като луд из България, надявах се… Все още не бях опознал клопките на властта. Имах илюзии. 

Усетих, че потъваме, когато през 1996 г. беше издигната кандидатурата на Георги Пирински за президент на България. В НДК имаше голяма среща с него, беше поканена и творческата интелигенция. В кулоарите за първи път чух, че в страната няма жито. Приличаше на клопка, прибират житото и това е… Отидох при премиера. Бяхме на „ти“, уважаваше ме заради безкористната ми помощ в неговата кампания и в тази на Краси Премянов, шефа на парламентарната група на БСП. Попитах директно, без заобикалки: „Жан, вярно ли е това с житото?” Той отговори: „Вярно е, нямаме с какво да го купим.”

Така и не разбрах кой му скрои номера. После дойде сривът на банковата система, инфлацията, хората загубиха много пари и имоти. И аз се опарих. Отдръпнах се, но не си и помислих, че мога да напусна партията.

Факт е, че има всякакви кретени в партийните структури, но там членуват и свестни хора. От опит знам, че партията може без всеки. Животът – също. Дори да си най-­големият артист, един ден си отиваш. Идват други и те забравят. 

*  *  *

Покрай подготовката за снимките на филма „Рекет“ бях в Италия, когато стана първата промяна в кабинета на Жан Виденов. Издирваха ме с покана да стана министър на културата. А аз се криех. Бях сигурен, че няма да издържим. 

Не бях от хората, които се месеха в работата на политиците и ходеха да дават съвети на „Позитано“. Не че ми беше безразлично. Но започвах да свиквам със скандалите, нищо не можеше да ме изненада. 

Не ми беше приятен начинът, по който СДС дойде на власт след уличните бунтове през 1997-а, но през първата година от управлението на сините някои сфери в държавата се стабилизираха. 

Днес все по-често си задавам въпроси. Познавам много хора от т.нар. граждански обединения и се питам: Какви са те? Какво търсят? Вероятно и в бъдеще мнозина ще се стремят към властта по всякакви начини. Но дали ще има полза за хората по улиците?

Сигурно е, че каквото и да направя, винаги ще има подозрения дали не става дума за постановка на БСП или на някоя друга партия. Донякъде и затова напоследък не вземам отношение по много събития в страната. Около нас непрекъснато се търкалят слаби театрални постановки с по някоя ударна сцена в тях. Но мен вече никой не може да ме заблуди, аз съм професионален артист, а не аматьор.