"Смел и удивителен роман, който не просто открехва страховития прозорец към тайнственото царство Северна Корея, но също така стига до самите недра на смисъла на думите любов и саможертва."

Така литературоведката Мичико Какутани определя в New York Times романът "Синът на управителя на сиропиталището" на Адам Джонсън. Книгата му получи "Пулицър" през 2013 г. Тази седмица "Жанет 45" издаде романа и на български език в превод на Пейчо Кънев.

Клуб Z публикува откъс "Синът на управителя на сиропиталището" на Адам Джонсън (изд. "Жанет 45").

***

На сутринта светлината беше ярка, падаше косо и когато моряците излязоха на палубата да си изперат дрехите, установиха, че втория помощник го няма. Стояха до празния сандък, опитвайки се да обходят с поглед хоризонта, но светлината се пречупваше в гребените на вълните и пораждаше илюзията, че гледаш в хиляди огледала. Капитанът накара механика да прегледа инвентара в кабината, но почти нищо не липсваше, освен спасителната лодка. А що се отнася до курса на младежа, лоцманът вдигна рамене и посочи на изток, към слънцето. Моряците от екипажа продължаваха да стърчат на едно място, гледаха и същевременно се опитваха да не мислят за случилото се.

– Бедната му съпруга! – възкликна механикът.

– Със сигурност ще я изпратят в лагер – каза първият помощник.

– Всички ни може да изпратят. Жените ни, децата.

– Вижте – рече Джун До, – ще кажем, че е паднал зад борда. Че голяма вълна се е блъснала в кораба и го е отнесла.

Капитанът, който дотогава мълчеше, също се намеси:

– На първото плаване, на което имаме спасителна лодка?

– Ще кажем, че вълната е отнесла и лодката зад борда. – Джун До посочи мрежите и спасителните пояси. – Тези неща също ще ги изхвърлим.

Капитанът си свали шапката и ризата, хвърли ги настрана и въобще не погледна къде паднаха. Седна насред палубата и се хвана за главата. Чак тогава мъжете истински се уплашиха.

– Не мога да преживея това отново – каза той. – Нямам още четири години за прахосване.

– Не беше голяма вълна, а килватерът на южнокорейски транспортен кораб. Едва не обърна нашия кораб – уточни лоцманът.

– Хайде да направим така, че корабът да заседне близо до Уонсан и след това да се доберем с плуване до брега. Нали се сещате, вторият помощник няма да успее да доплува. Ще си изберем плаж с пенсионери и така ще имаме купища свидетели.


– Там няма пенсионери – обясни му капитанът. – Казват го само да надъхват хората.

– Можем да отидем да го търсим – предложи Джун До.

– Давай, щом искаш – отговори капитанът.

Джун До заслони очи и отново огледа вълните.

– Дали би могъл да оцелее? Ще успее ли?

– Клетата женичка! – добави първият помощник.

– Без лодката или без него ние сме загубени – каза капитанът. – При отсъствието и на двете, никога няма да ни повярват.

По палубата имаше изсъхнали рибешки люспи, които проблясваха на светлината. Капитанът побутна няколко с пръст.

– Ако „Джънма“ потъне и ние потънем с кораба, съпругите на помощниците ще получат пенсии, съпругата на механика ще получи пенсия, съпругата на лоцмана ще получи пенсия. Всички те ще оцелеят.

– Ще живеят със съпрузи заместници – каза първият помощник. – Децата ми ще израснат с непознат мъж.

– Но ще оцелеят – повтори капитанът. – Няма да попаднат в лагерите.

– Американците се ядосали – намеси се Джун До. – Върнали се и го отвели.

– Какво каза? – попита капитанът. Той засенчи очите си с длан и погледна нагоре към Джун До.
– Искали да си отмъстят. И се върнали за мъжа, който ги надвил. Отново се качили на борда и отвлекли втория помощник.

Капитанът се излегна на палубата в странна поза. Приличаше на човек, който е паднал от въжетата и не смее да помръдне, докато не установи дали няма нещо счупено.

– Ако от Пхенян решат, че наш гражданин е бил отвлечен от американците, няма да се спрат пред нищо. Ще се разровят и накрая истината ще излезе наяве. Освен това нямаме никакво доказателство, че американците са се върнали.

Предния път ни спасиха само онези глупаци, които се заиграха с радиопредавателя – каза капитанът.

Джун До извади от джоба си офицерската визитка с герба на Американския военноморски флот, която Джарвис му беше дал.

– Може би американците са искали от Пхенян да знаят точно кой се е върнал на кораба и ги е сритал по задника.

Всъщност бяха същите войници – ние хубаво ги огледахме.

Можем да разкажем почти идентична история.

– Бяхме хвърлили мрежите, когато американците се качиха на борда. Появиха се изневиделица. Нахвърлиха се върху втория помощник, погавриха се с него и го хвърлиха на акулите – накаканиза механикът.

– Аха – съгласи се първият помощник. – Ние му хвърлихме спасителната лодка, но акулите я пробиха с челюстите си.

– Точно така – обади се и лоцманът. – Американците просто си стояха с насочени оръжия и се хилеха, докато нашият другар умираше.

Капитанът огледа визитката. Протегна се и потърси опората на нечия ръка, помогнаха му да се изправи. Очите му блестяха налудничаво.

– И после един от нас, без мисъл за своята безопасност, се хвърли в кипящото от акули море, за да спаси втория помощник. Морякът получи жестоки рани от ухапванията, но не им обръщаше внимание, понеже единствената му мисъл беше как да спаси втория помощник – героя на Корейската народнодемократична република. Ала твърде късно, помощникът потъна, наполовина изяден от акулите. Предсмъртните му думи бяха в прослава на Любимия ръководител. А ние в последния момент успяхме да издърпаме другия моряк, облян в кръв и на крачка от смъртта, обратно на борда на „Джънма“ – завърши капитанът.

Всички утихнаха.

Капитанът нареди на механика да пусне лебедката.

– Ще ни трябва жива акула.