На чай с текила актьорът Едуард Нортън и рокзвездата Том Йорк обсъждат създаването на филма "Motherless Brooklyn", злите сили зад Тръмп и защо вокалистът на "Radiohead" (Йорк) не е бил в състояние да създаде саундтрака на златната перла в актьорската кариера на Нортън - "Fight Club".  

В новия филм на Нортън ("Motherless Brooklyn") разтърсваща балада въздейства на сюжета и на преобладаващото настроение с дълбок син нюанс. Тя без съмнение е дело на фронтмента на "Radiohead".

Някои песни за филми ("Stayin’ Alive", "The Harder They Come") са толкова плътно до историята, че човек трудно може да забележи плоскостта на съединение. Други ("Mrs Robinson", "Raindrops Keep Falling on My Head") пристигат като ярки посетители от друга Вселена.

Не става въпрос за точна наука, а за експериментална алхимия. Нортън и Йорк все още я изследват.

"Работата на режисьора е да привлече много талантливи хора и да ги настрои на една честота", споделя Нортън. "Опитваш се да създадеш ясна естетика. Но това е напълно погрешно по отношение на музиката. Най-лошото нещо, което може да направиш, е да ѝ препречиш пътя. 

Ако целта е филмът и песента да са самостоятелни единици, трябва и сътрудниците да бъдат. Те са отседнали в шикозен хотел - уважаваният кинорежисьор до вглъбеният музикант - като илюстрация на Норман Рокуел до карикатура на д-р Сюс.

Нортън поръчва кана с чай. Йорк - текила. И после се усмихва.

"Какво мога да кажа? Започвам рано."

Още след като прочита едноименната книга на Джонатам Летъм през 1999 г., Нортън иска да създаде филма "Motherless Brooklyn". Резултатът е богат, покварен, изобилен - труд на любовта.

Нортън е режисьор, сценарист и главна мъжка роля - Лионел Есрог -  блестящ изследовател, който разкрива корупция по политическите етажи на Ню Йорк през 50-те. 

Лионел страда от синдром на Турет, което често го превръща в посмешище. Той трепери и крещи, поставя ръцете си на случайни минувачи, сякаш да се опомни. Синдромът му пречи, но също така е ракетното му гориво.

Малко преди да започнат снимките Нортън решил, че Лионел има нужда от песен. Нещо начупено и красиво, нещо, което да отразява случващото се в главата на мъжа.

Той се замисля за "Strange Fruit" на Били Холидей.

„Тя е сред най-печалните песни, но също така е и политическа - става въпрос за живота в мрачни времена. И аз си помислих: „Том е моят Били Холидей“, посочва Нортън.

"Ще го приема за комплимент", отвъща Йорк. "Искам да кажа - да, Strange Fruit е най-великата песен и за мен".

"Daily Battles" не е "Strange Fruit", по същия начин както "Motherless Brooklyn" не е "Chinatown" - най-очевидното вдъхновение на филма. Въпреки това е отлична балада - мека, сурова и прекрасно стъкмена измежду тази груба ноар естетика.

Лионел обяснява, че понякога чувства, че двама души живеят в неговото тяло. Сякаш филмът и песента са се договорили да споделят същата история помежду си.

"Да, но нямам представа дали се получи", настоява Йорк. "Странно преживяване е, защото работиш извън филма. Но въпреки това трябва да я направиш интимна. Може би това е белегът на добра песен. Ако я направиш интимна, тя от само себе си придобива останалите важни неща".

Мисля, че харесах "Motherless Brooklyn" по същите причини, които отблъснаха другите (отзивите са смесени, а боксофисът - ужасяващ). Филмът е дълъг, заплетен и копнеещо-романтичен, както само закостенял циник може да бъде.

Нортън е наясно с проблемите. Той признава, че съставките на приказка могат да бъдат както благословия, така и проклятие.

„Бих описал този филм на хората по този начин: „Това е голям епос за тъмни неща в традицията на най-добрия ноар. Но между другото и в центъра му има и "Rain Man". "Хората се объркват. Сякаш сме им предложили маслина и парче шоколад. Те си мислят: „Може и двете да ми харесат, но не си пасват“.

Нортън и Йорк се познават от години. Те стават популярни в средата на 90-те.

Тогава Нортън бе най-ярката искра на американската сцена - номинират го за "Оскар" за дебюта в "Primal Fear", играе заедно с Брад Пит във "Fight club" и се сблъсква с режисьора Тони Кей на снимачната площадка на "American History X".

Междувременно Йорк насочва "Radiohead" към глобалната слава с албуми като "OK Computer" и "Kid A".

Всъщност, двамата е можело да работят заедно още в края на миналия век. Йорк е поканен да напише саундтрака на "Fight Club".

"Получих имейла. Получих сценария. И просто бях твърде сбъркан с главата, за да го направя", споделя вокалистът.

"Сигурно вината бе моя. Слушахме "The Bends" и "OK Computer" (албуми на "Radiohead") постоянно в гримьорните. Брад и аз бяхме обсебени - слушахме тези албуми през цялото време. Тогава се вслушахме в Дейвид Финчър (режисьора), който ни каза: "Няма ли да бъде готино, ако "Radiohead" напишат саундтрака?", отбелязва Нортън.

"Тъкмо се бях върнал от турне. Психически не бях в състояние да си връзвам обувките", допълва Йорк.

Вместо него се заема Джони Гринууд - китаристът на "Radiohead", който пръв от групата започва да пише саундтраци за филми. Той е подготвял музиката на всеки филм на Пол Томас Андерсън от 2007 г. насам - след "There Will Be Blood".

Преди две години Йорк тръгва по стъпките му, като съставя аранжимента на "Suspiria" на Лука Гуаданино. Той обяснява, че 18 месеца е работил по проекта, като се е мушкал във всякакви видове заешки дупки. 

„Но след това се превръща в странно произведение на критиката към изкуството - режисьорът слуша целия материал и казва:„ О, просто ще взема от това и малко от онова“, обяснява Йорк.

Нортън изсипва пълна лъжица с мед в чая си.

"Не че не харесваме Лука", разказва той. "Но Том излезе от "Suspiria" напълно изхабен".

Първоначалния план бе Йорк да състави целия саундтрак на "Motherless Brooklyn", като се потопи в джаза на Харлем от 50-те. Но е било твърде ангажиращо и двамата предполагат, че напрежението е щяло да породи кавги.

"Последното нещо, което искаш от познат, е да навлезете в кървава вражда", настоява Нортън. "Това е кошмарът на кошмарите".

"Именно. Също - не правя джаз", добавя Йорк.

"Да, щеше да бъде различно. Твъде много его. След това говорих с Пол (Томас Андерсън) и го попитах за работата му с Джони (Грийнууд). И той ми отвърна: "Ако очакваш непрекъснати дискусии с Джони, това е мираж. Той просто ми изпраща това, с което разполага, и ми казва: "Успех", разказва Нортън, докато се смее. "И, да. Това не ми върши работа". 

Най-голямото его в "Motherless Brooklyn" е мъж на име Моузес Рандолф. Той е частично базиран на Робърт Моузес - известният "майстор-строител" на Ню Йорк от средата на миналия век, който създава предградията и ги превръща в основа за обществено прочистване.

Фактът, че Моузес е игран от Алек Болдуин, който се превъплащава в Доналд Тръмп в "Saturday Night Live", предполага очевидна връзка с настоящето.  

Нортън настоява, че асоциацията не е напълно умишлена. 

"Вижте, довърших сценария през 2012 г., когато този луд клоун бе водещ на предаване. Никой не му обръщаше внимание. Но след това, очевидно, резонансът се увеличи. Така че - да, има няколко знака тук-там, няколко малки стрелички. Но само до определена степен", обяснява той.

Йорк отпуска тежка въздишка.

"Така или иначе Тръмп ще си тръгне скоро. Той ще бъде история. Истинският въпрос е защо продължаваме да създаваме хора като Тръмп", отбелязва музикантът.

"Бих отишъл и по-далеч", вмъква се Нортън. "Истински опасните хора са тези, които не виждаме. Тръмп е нечия марионетка. Трябва да се притесняваме за хората в сенките".

"Робърт Мърсър", казва Йорк.

"Братят Кох", добавя Нортън. 

След това мъжете се вглеждат в килима сякаш търсят тъмни петна. 

Анализът на Зан Брукс е публикуван в "Гардиън". Преводът е на Клуб "Z".