Клуб Z публикува откъс от "Илона идва с дъжда" на Алваро Мутис (изд. Прозорец).

Вече мислех, че през ръцете ми са минали всички ръкописи, писма, документи, разкази и спомени на Макрол Юнгата и че онези, които са наясно с интереса ми към житейските му истории, са претърсили всички писмени следи за окаяното му скиталчество. Но случайността все още пазеше за мен любопитна изненада в момента, в който най-малко я очаквах.

Едно от тайните удоволствия по време на разходките ми из Готическия квартал на Барселона е да посещавам антикварните му книжарници. Според мен в тях има най-богат избор на книги, а собствениците им все още притежават изкусни умения, доставяща наслада интуиция и скрито познание, които са сред качествата на истинския книжар – вид, заплашен от неминуемо изчезване. Преди време свих по улица „Ботилерс“ и вниманието ми бе привлечено от витрината на стара книжарница, която през повечето време не работи, но предлага изключителни екземпляри на ненаситните колекционери. Онзи ден беше отворена. Прекрачих прага с благоговението, с което се влиза в храм на отдавна забравена религия.

Млад мъж с гъста черна брада на ортодоксален евреин, с лице като от слонова кост и воднисти черни очи, застинали в едва доловимо изражение на учудване, очакваше клиентите си зад купчина разбъркани книги и карти, които вписваше в каталог със старателен старовремски почерк. Усмихна ми се леко и като добър книжар, спазващ традициите, ме остави да се ровя между рафтовете, опитвайки се да остане възможно най-незабележим. Докато отделях няколко книги, които възнамерявах да закупя, неочаквано се натъкнах на красиво издание, подвързано с пурпурна кожа. От години търсех тази книга на П. Реймон, публикувана в Bibliothèque de l’École de Chartes  през 1865 г., чието заглавие само по себе си е обещаващо: Enquête du Prévôt de Paris sur l’assassinat de Louis Duc D’Orléans .

Така дългогодишното ми чакане бе възнаградено от тази прищявка на случайността, на която отдавна не смеех да се надявам. Взех екземпляра, без да го отгръщам, и попитах брадатия младеж за цената. Той произнесе цифрата с онзи категоричен, решителен и безапелационен тон, присъщ на горделивото му братство. Платих томчето без колебание заедно с останалите вече избрани книги. Излязох и седнах на една от пейките на малкото площадче със статуята на барселонския граф Рамон Беренгер Велики. Исках да се порадвам на придобивката си насаме, бавно и сладостно.

Докато разгръщах страниците, забелязах, че на задната корица има широк джоб, първоначално предназначен да съхранява карти и родословни дървета, които са допълвали увлекателния текст на професор Реймон. Вместо тях открих множество листове, повечето розови, жълти или небесносини, приличащи на фактури и счетоводни бланки.

Когато ги разгледах по-внимателно, си дадох сметка, че са покрити със ситен почерк, бих казал треперещ, дори трескав; беше използван лилав молив, чийто цвят от време на време е бил подсилван със слюнка от автора на смачканите ръкописи. Бяха изписани от двете страни, а оригинално отпечатаните букви и цифри бяха старателно заобиколени. Скоро се убедих, че това наистина са различни търговски книжа. Изведнъж едно изречение изскочи пред очите ми и ме накара да забравя добросъвестното проучване на френския историк, отнасящо се до коварното убийство на брата на френския крал Шарл VI, поръчано от Жан Безстрашни – херцог на Бургундия .

В края на последната страница можеше да се прочете надпис със зелено мастило и с малко по-уверен почерк: „Писано от Макрол Юнгата по време на пътуването му нагоре по река Ксурандò. Да бъде връчено на Флор Естевес, където и да е тя. Хотел „Фландрия“, Антверпен“. В книгата бяха направени множество подчертавания и бележки със същия молив. Беше лесно да заключа, че за да не изгуби тези страници, нашият герой е предпочел да ги пази в джоба, предназначен за малко по-значими и академични цели.

Гълъбите не спираха да цапат благородната фигура на завоевателя на Майорка и зет на Сид, а аз зачетох шарените листове. Върху тях под формата на дневник Юнгата разказваше за несполуките, спомените, размишленията, мечтите и фантазиите си, докато се е изкачвал нагоре по реката – една от многото, които се спускат от планините, за да се изгубят в растителния полумрак на необятната джунгла.

Доста откъси бяха изписани с по-стабилен почерк; очевидно вибрациите от мотора на плавателния съд, с който е пътувал Юнгата, са били причина за това треперене, което отначало отдадох на често срещаната в този климат треска, неподатлива на каквото и да е лекарство или лечение

Дневникът на Юнгата, подобно на много негови писания, свидетелстващи за противоречивата му съдба, е неопределима смесица от различни жанрове: от тривиални разкази за ежедневни случки до изброяване на непроницаемите принципи на житейската му философия. Опитът да преработя тези страници би бил наивна глупост и би допринесъл твърде малко за изпълнението на първоначалната им цел – да пресъздадат ден по ден преживяванията му по време на това пътуване, от чиято монотонност и безполезност вероятно го е разсейвала работата му на летописец.

От друга страна, ми се струва справедливо заглавието на този дневник да носи името на мястото, където Макрол най-дълго се е наслаждавал на относително спокойствие, както и на грижите на Флор Естевес – стопанката на въпросното място, жената, която най-добре го е разбирала, споделяла е невероятния размах на мечтите му и мъчителната бъркотия на живота му.

Хрумва ми също, че за читателите може да е интересно да имат достъп и до други сведения за Макрол, свързани по един или друг начин с факти и лица, споменати в неговия Дневник. Затова събрах в края на книгата някои хроники, появили се в по-ранни издания и отнасящи се до нашия герой – струва ми се, че тук те заемат мястото, което действително им се полага.