ТАТЯНА ЛОЛОВА

В една „щура“ жена са събрани великолепието на ерудита, веселието на панаира и свободата на гамена от софийските улици. Лудото дете, сексапилната жена. Вярната жрица на Талия иска да ù повярваме, че ще има юбилей. Нека да ни впечатлява със стъпките на чарлстона или с книгите си да ни кара да помним, че „едно време театърът беше магия“. От нея всичко може да се очаква. Стояно, разсмивай ни, за да не се разплачем.

Стоянка Константинова Мутафова е родена в изискано софийско семейство. От малка е щура, буйна, непредсказуема, изобретателна, жестока и великодушна едновременно. Сама е разказвала с какво нетърпение е чакала прочутите писатели, театрали, художници, приятелите на родителите ù да им гостуват, защото тогава настъпвал звездният ù час.

Отваряла с гръм вратата на гостната, озвучавала с лъвски рев присъствието си, разтърсвала, треперейки, детското си телце, подскачала към тавана с лекота на пух от лебед и се приземявала като финала на вулканично изригване. Превъртявала неколкократно очите си, затваряла ги и разлята на пода, спирала дъха си в предсмъртен гърч. Преди ужасените гости да се втурнат към нея, тя рипвала с див кикот от пода, изплезвала им се за десерт и победоносно излиза от стаята, тръшвайки вратата пред невярващите им физиономии.

Умна, паметлива, приспособима, красива, с кръшна талия и тънък глезен, рафаеловски бюст, плътни коси на морска сирена, смела плувкиня. Можеща, но вечно съмняваща се в дарбата и успеха си след завършване на класическото си студентско образование, тя успява да стане жрица на Мелпомена, а после на Талия.

Познавам я от 60 години. Играла съм с нея много. Тя е част от мен и аз съм част от нея, но тя е чешит, уникална, яка, буйна, съмняваща се, нежна, всеотдайна, подозираща, очарователна, смела… Тя е Стояна. Стои. Солидно. Многозначително. Убедително.

Бъркат ни. Бъркат имената ни. Знаят, че сме две различни персони, но сме смешни артистки. Няма значение кой как се казва.

На луда мода е селфито. Застават до теб и се снимат гушнати за фейсбуците си. Питам ги, защо съм им? Не ме знаят, не са ме гледали, видели са ме само по телевизията.

– Ъъъ! Ние Вас Ви познаваме!
– Е? Коя съм?
– Вие сте… Стоянка Мутафова.
– Не. Не съм Стоянка! Аз съм Татяна Лолова.
– Няма значение!

Стояно, омръзна ми да ме бъркат с теб.

„Таньо… и мен ме бъркат с теб.“

Наблизо ни слуша Константин Коцев. Малкият Пацо – голям артист. Той пък беше завършил право преди ВИТИЗ. Тихо промърморва:

„Много важно, и мен ме бъркат с вас!“.

Помня дългото начало.

„Не я искам тая роля! Не! Няма да я играя! Уф, веднъж да се пенсионирам… (Това е от 1957 г.).“

Излезе пред публиката. Обере овациите и забравя заканите си. До следващия път.

Баба Гицка от „Големанов“ на Ст. Л. Костов. Постановка на Нейчо Попов. Отиде си на 50. Методи след него, на 42…

Някъде, на някоя сцена, не е изключено да чуете:

– Ъм, туй мумче куйе йе?

Или:

– Чух! Ни ми викай кът на глуха!

Стояна ругае ролите си, но всичките ги обича.

В „Смъртта на Тарелкин“ (автор – Александър Сухово-Кобилин, режисьор – Методи Андонов, Сатиричен театър „Алеко Константинов“, бел.ред.) обаче беше… ГОЛЯМА!

Поканиха ме преди 2-3 години в Америка и Канада. Много е далече… И всеки ден представления от град на град, от щат на щат. Ооо, не!

Стоянка пропътува и проигра тежкото приключение след моето „Не!“. Чух тя как е приела поканата за интервю. Интервюиращата – хиперинтелигентна, елегантна съседка, познава и двете ни отпреди да се роди (тя, не ние!).

И може би последният въпрос, зададен много сдържано, нежно, деликатно:

„А това, че Вас, двете с Лолова, винаги ви противопоставят, има ли нещо вярно в написаното и от какво идва?“

Не мога да опиша, мога само да имитирам хилядите нюанси на изразителното ù лице:

„Божеее! Глупости! Ъъъ… Не знам вече“.

Стопира внезапно. Поема голяма глътка въздух и процежда едно дълго:

„Ннндааа! Винаги ни слагаха на една и съща роля. За да ни скарат!“

Е, сега… Аз какво да кажа? Бог и разпределенията, закачвани на таблото в театъра, са ми свидетели. Никога в театъра със Стоянка не сме играли една и съща роля.

Стояна остави в ефира: Винаги!

Аз оставям на хартия: Никога!

Това е положението.

P. S. Можеше ли двата противоположни полюса – Северният и Южният, да се съберат на екватора, обгръщащ малката ни крехка земя? Не знам. Едва ли. Май не! Стоянооо!

"Площад Славейков"