„Официалният език в Република Северна Македония е писмено-регионална норма на българския език“, гласи официалното становище на Българската академия на науките, разпространено до медиите, относно приетата на 3 декември „Харта за македонския език“ (Повелба за македонскиот jазик) на събрание на Македонската академия на науките и изкуствата (МАНИ).

В „Харта за македонския език“ са конструирани исторически и езикови аргументи в защита на официалния книжовен език на Република Северна Македония като отделен самостоятелен език с континуитет и генеалогия, определян в Скопие като „македонски“. Документът предизвиква сериозни възражения в родните научни среди, затова ръководството на БАН е поискало становища от три свои института – Института за български език, Кирило-Методиевския научен център и Института за исторически изследвания. Постъпилите становища са били подкрепени и от индивидуални позиции на членове на Събранието на академиците и член-кореспондентите на БАН (САЧК).

На заседание на 11 декември академиците и член-кореспондентите са обсъдили Хартата на МАНИ и постъпилите становища от институтите на БАН. Учените от БАН са категорични, че „произходът, историята и характерът на официалния език в Република Северна Македония (…) в цитираната Харта са представени некоректно и с подмяна на научната терминология“.

„БАН и САЧК считат изразената в обсъждания документ позиция на Събранието на Македонската академия за невярна и неприемлива, вредяща на отношенията между двете съседни страни. В този смисъл и позицията на БАН остава единодушна и непроменена – официалният език в РСМ е писмено-регионална норма на българския език. САЧК ще акцентира върху този научен факт с поредица от събития, които да получат широка обществена и медийна разгласа не само у нас, но и в чужбина. Фактите изискват специално внимание, поради което за становището на БАН ще бъдат официално уведомени както Народното събрание на Република България, така и висшите държавни институции“, се казва в прессъобщението от Българската академия на науките.

В становището на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ се заявява, че „говорите от непрекъсваемото диалектно землище на българския език обхващат историко-географските области Мизия, Тракия и Македония. Данните от историята на езика категорично показват, че по тези места не е имало компактно население, различно от българското, нито различен език от българския.“

„Повелбата за македонскиот jазик на Собранието на МАНУ“ е пореден опит за некоректна подмяна на лингвистичната и историческата истина за произхода, същността и функционирането на официалната книжовна норма в Р Северна Македония“, се казва още в становището на института.

Специалистите по български език посочват, че континуитетът на българския език се простира и извън държавните граници: 1. В Румъния – Северна Добруджа; 2. В Сърбия – Поморавието и Западните покрайнини; 3. Във Вардарска Македония; 4. В Гърция – Егейска Македония и Западна Тракия; 5. В Турция – Източна (Одринска) Тракия; 6. В Албания – Корчанско, Голо бърдо, Мала Преспа, част от Гора; 6. В Косово – част от Гора, Призренско (Жупа) и др.

Според експертите от Института по български език тезата за диалектното многообразие на „македонскиот jазик“ (с над „50 говори, кои го сочинуваат западното наречjе, jугоисточното наречjе, како и групата на северни говори) е „некоректна и подменя обективния факт, че тези говори са естествено продължение на диалектите на българския език на югозапад“. За доказателство дават обобщаващите томове на Българския диалектен атлас, от които става ясно, че особеностите на македонските диалекти се откриват и в западни, и в източни български говори – и те нямат нищо общо с географската област Македония.

Още от становището на Института по български език към БАН:

„По повод на твърдението, че „развоjот на писмениот македонски jазик се врзува за наjмалку две автохтони писма, глаголицата и кирилицата…“, сме длъжни да припомним, че българският характер на Кирило-Методиевия език бе доказан по научен път още през XIX век при зараждането на славянското езикознание.

Няма чуждестранен учен, който да използва термин „старомакедонски“ вместо старобългарски. Такъв термин впрочем няма и в Повелбата на МАНУ. Връзката на най-стария славянски книжовен език с българската езикова област обаче се открива въз основа на многобройни фонетични и лексикални черти. Цитираният в документа на МАНУ словенски учен Ватрослав Облак употребява в трудовете си термините старославянски и старобългарски като абсолютни синоними и многократно подчертава, че неговите информатори са българи от Солунско, които никога не са стъпвали в България. В най-ново време редица чуждестранни учени не подменят нито същностно, нито терминологично истината за произхода и характера на старобългарския език и обективно привеждат обилен доказателствен материал за своите тези от цялата българска езикова територия в миналото и днес. Напр. изтъкнатият и ерудиран палеославист, славист и българист полски учен проф. Т. Шимански във всички свои трудове подчертава изключителната важност на старобългарския език за реконструкцията на праславянския („редица думи, …ще се включат в речника като праславянски въз основа най-вече на ранната им хронология в старобългарския език“) и с конкретни диалектни примери от цялото българско езиково землище доказва своите твърдения (Шимански 1974, 1977, 1995, 2003). Въобще основната и най‒авторитетна част от световната славистика в течение на близо век застъпва непредубеденото схващане за българския характер на Кирило‒Методиевия език и за международното му значение за славянския езиков свят и за източноевропейското културно пространство.

(Иречек, К. 1929. История на българите; Гутшмидт, К. 1983. Развойни етапи на българския книжовен език през Възраждането, Исторически развой на българския език. І. Доклади (Първи международен конгрес по българистика. С. БАН.; Лихачов, Д. С. 1973. Развитие русской литературой Х‒ХVІІ вв. Ленинград.; Цейтлин, Р. М. 1986. Лексика древеболгарских рукописей ІХ‒ХІ вв. С. БАН и мн. др.)

По повод кодификацията на „стандартниот македонски jазик“ напомняме отново, че в науката съществуват параметри, които се използват като критерии за типологизиране на националните книжовни езици според особеностите на процеса на тяхното формиране. Писмено-регионалната норма в днешната Република Северна Македония е много късно явление в европейската лингвистична действителност, което датира от средата на ХХ в. и няма нищо общо с естественото възникване и развитие на европейските книжовни езици. Тя е резултат на вторична кодификация (прекодификация) на книжовния български език.

Решението за създаване на книжовната норма в Социалистическа република Македония е взето на определена дата (2 август 1944 г.), на определено място (в манастира „Св. Прохор Пчински) с политически декрет.

Красноречиво е чистосърдечното признание на един от членовете на първата езикова комисия – Г. Киселинов: „Литературниот jазик го прават литераторите и журналистите, а филолозите имат само да установат формите на jазикот. Ама денеска, ако сакаме да земеме едно наречjе од нашиот jазик като литературен jазик, немаме време да чекаме да се прави тоj jазик. Ние сме исправени пред вопросот да имаме литературен jазик, а немаме време и не можеме да чекаме тоj jазик да го направат поети, книжевници и журналисти“ (стр. 3 от „Стенографски белешки од Првата jазична комисиjа“. Скопjе. 2000).

Прекодификацията в Социалистическа република Македония е резултат от работата на три комисии за създаване на македонски език и правопис. Целта е максимално отдалечаване на тази изкуствено създадена норма от българския език на фонетично, графично и лексикално равнище. Българският книжовен език е бил изкуствено частично диалектизиран, за да се получат различия предимно в областта на фонетиката, акцентологията и графиката. Въвеждат се сръбските букви љ, њ, ј, џ, изхвърля се буквата ъ (като „българска“) и се заменя с апостроф, защото звукът „ъ“ съществува в диалектите във Вардарска Македония (тъга става т’га). Дори фактът, че в „Повелбата“ на МАНУ думата „памет“ е заменена с изкуствено конструираната чуждица „мемориjа“ е достатъчно красноречив за деконструкцията на българския книжовен език, извършвана в Скопие.

Фактът, че „македонскиот jазик се изучува на голем броj странски универзитети“ се дължи на държавната политика на РСМ, по-рано БЮРМ, за целенасочено субсидиране на чуждестранни лекторати. В този смисъл българската държава е длъжник на българистиката, която от утвърдена специалност в големите световни университети, в наши дни е сведена почти само до курсове за изучаване на български език с по няколко студенти.

Факт е, че „македонскиот jазик и неговите диjалекти се впишани во“ Общославянския лингвистичен атлас (ОЛА) и „Европейския лингвистичен атлас“ (ЕЛА). Прочитът на всички карти от тези атласи обаче за пореден път доказва, че диалектните фонетични, морфологични, лексикални, словообразувателни и акцентологични явления на териториите на България и Македония не се различават и очертават непрекъснати езикови ареали.

Континуитетът на т.нар. македонски език всъщност е континуитет на българския език, който и без наличието на политически рамки през епохата на Българското възраждане се развива и кодифицира на широка народна основа, запазвайки връзката с традицията.

В този смисъл представянето на българските възрожденски книжовници и дейци Марко Цепенков, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Братя Миладинови и др. като собственомакедонски е поредната подмяна на историческата и научната истина. Всеизвестен факт е, че сборникът на двамата братя от Струга Константин и Димитър Миладинови „Български народни песни“, издаден в Загреб през 1861 г., в наши дни в Скопие се преиздава с подмененото заглавие „Зборник за народни песни“ (1968 г.).

Фолклорните сбирки на Марко Цепенков са записани на родния му прилепски говор, югозападнобългарски диалект. В своята автобиография той пише: „Вечен спомен да остаам/ на мой мил народ бугарскьи“ (М. Цепенков, 1896 г.). Трудът на руския учен А. Селищев „Полог и его болгарское население“ в Скопие се преиздава само като „Полог“.

Такива доказателства за подмяна на научната и историческата истина могат да бъдат приведени за всички български възрожденци от географската област Македония, както и за чуждестранните учени, които са изследвали нашите говори там.

По повод твърдението, че Ватрослав Облак е автор на „доминантната научна теориjа за потеклото на старословенскиот jазик“, сме длъжни да уточним, че словенският учен, който разгромява панонската теория за произхода на старобългарския език, в своите „Makedonische Studien” (1896 г.) говори за „македонски българи“ и за „българи в Македония“. Той изрично пише, че спорът по негово време е бил българи или сърби живеят в Македония, но никъде не споменава за „македонско население“.

В заключение можем да обобщим: в обективната наука нашият целокупен език, независимо от това дали е на старо или на ново място, или съществува под различни форми (книжовни, писмено-регионални, диалектни и др.), вече столетия наред е известен с народностното си име единствено като български език.

6.12.2019 г.“

"Площад Славейков"