Kлуб Z публикува откъс от „Горчивите лимони на Кипър“ на Лорънс Дърел (изд. "Прозорец").

Когато се сипваше зората, корабът хвърли котва на неприветен и невзрачен рейд край един град, чийто мрачен силует наподобяваше този на някое калаедобивно село в Андите. Срещу плитката и мръсна крайбрежна ивица бяха пръснати неугледни складове и халета, закърпени и лющещи се. По протежение на равнинния наносен бряг, който имаше нездрав вид на солници (не се лъжех: Лимасол е разположен върху плитко езеро), тук-таме погледът се спираше на някоя вила, отличаваща се с известен стил или значимост, построена сред цъфтяща градина. Но дори и в този ранен час слънчевата светлина образуваше плътна омара, а влажният въздух на малкото пристанище излизаше над застиналото море да ни посрещне.

Лодка ни превози до сушата и платихме солена такса за пренасянето на багажа, за което не бяхме молили. В потискащата сграда на митницата не беше чак толкова зле – но вместо гръмки викове и буйно жестикулиране, вместо пазарлъци и попръжни, на които човек е свикнал да попада в пристанищата на Леванта, там цареше тежка и замаяна тишина. Служителите изпълняваха задълженията си с израз на сомнамбули. Бяха учудващо съсредоточени и отговаряха на въпросите.

Попитах нещо на гръцки и ми отвърнаха на английски. Отново зададох въпрос на гръцки и пак последва отговор на английски. След известно време се досетих защо е така. Аз си нямах работа, както си мислех, с турци, които не владеят гръцки или пък не биха благоволили да го използват – не, пред мен стояха бабута. Да изпаднеш дотам, че да говориш на гръцки с някого, който не е селянин, означаваше да си плюеш на физиономията.

Много тъжна работа. За да се уверя, че съм прав, попитах митничарите, които ме обслужваха, как се казват. Май леко се стъписаха, но вежливо ми съобщиха гръцките си имена. Ако имах достатъчно познания по турски, щях да проверя дали и турските митничари са подвластни на същите задръжки.

Пред митницата се бяха струпали видимо скъпи таксита, а шофьорите им, млади кипърци, подвикваха към мен съвсем приветливо. При все това във въздуха не се долавяше оживеност. Всичко бе обхванато от смътна и унила летаргия. Тъкмо взех да си мисля как последователните завоевания напълно са изцедили гръцкия дух, когато с облекчение съгледах автобус със свалени задни гуми, подпрян странишком о стената на една къща. Също като у дома. Три възрастни жени разпарчетосваха контрольора.

Шофьорът се смееше и вдигаше рамене, а това държание може да изкара пътниците извън кожата им навсякъде из Леванта. Селският идиот помпаше гума. Стопаните на къщата, върху която бе облегнато превозното средство, се бяха надвесили възмутено от прозореца на гостната, наврели глави в автобуса, и се бяха развикали толкова грубиянски, чак да ти се догади.

Междувременно, леко встрани от разгара на данданията, седнал опасно върху килнатия покрив, изкривил лице, някакъв човек с каскет се беше курдисал там и явно разполовяваше безпощадно автобуса с трион, като започваше от горната му част. Дали го правеше в израз на непонятно отмъщение, или може би чисто и просто се опитваше да бъде с нещо полезен в тази ситуация? Така и няма да узная.

Умислен свещеник стоеше в периферията на навалицата и си смънкваше под носа „олелеее“, спокойно, със съчувствие. Липсата на ярост у него подсказваше, че самият той не е възнамерявал да пътува с въпросния автобус. Отчето беше само неволен зрител, който с интерес следеше трагедията и комедията на живота околовръст. Час по час оправяше прибраната си на кок коса на врата и промърморваше „олелеее“, щом се разкриеше нов развой в драмата или щом стопаните на къщата излееха поредния обилен поток от ругатни.

– Знаете ли колко струва билетът до Кирения? – попитах го на гръцки и срещу мен веднага се ококориха две ведри, изненадани кафяви очи.
– Вие сте англичанин! – отсече той, след като ми отправи бегъл преценяващ поглед.
– Да.
Явно бе слисан.
– Но говорите гръцки.

Отвърнах утвърдително; той като че ли още повече се слиса. Дръпна се назад като тетива и на лицето му светна благоговейна усмивка, толкова лъчезарна, че направо занемях.
Последваха въпроси в знак на вежливост, а аз с голямо удоволствие установих, че след четири години все още мога що-годе уверено да следвам нишката в разговор на гръцки. А на моя домакин мед му капеше от сърцето. Замъкна ме в едно кафене, където взе да ме налива с тежко червено вино. Същата вечер заминавал за Англия, иначе щял лично той да вземе под крилото си този образец, това чудо английско, чийто гръцки беше средна хубост, но го разбираха…

Преди да се разделим, извади от расото си парче амбалажна хартия, приглади го и с разкривени букви драсна бележка на брат си в Никозия, който, обясни ми отчето, щеше да има грижата нищо да не ми липсва, докато той се върне.
– Кипър ще ви хареса – рече отново.

Когато написа бележката, ме заведе при пиацата за таксита и се спря при свой братовчед, едър и високомерен млад мъж, подходящия шофьор, който да ме закара до Кирения. След излиятелната ни раздяла отчето стоеше на главната улица и ми махаше с чадъра си, докато завихме по пътя. Отец Василис.

Братовчедът беше направен от друго тесто. От него толкова остро лъхаше на мързел и чувство на превъзходство, та на човек му идеше да го срита. На любезните ми въпроси отговаряше със сумтене, като сегиз-тогиз ми мяташе лукав поглед в огледалото. Не спря да дъвче дъвка. Току чегрътваше с палец обраслата си брадичка. Най-неприятното – караше зле.

Без да иска обаче, младежът ми направи добра услуга, защото тъкмо стигнахме участъка, където пътят извива навътре и се отдалечава от морето, заизкачвайки се лъкатушно в полите на планината, и бензинът му свърши. В багажника лежеше резервна туба с гориво, така че нямаше причина за безпокойство; почивката, през която слязох от колата да запаля цигара, беше от полза в друго отношение – бяхме спрели точно под стръмния рид, на който се намират останките от древния град Аматунд. (Там госпожа Луис е изяла сандвич с пореч, налегната от мрачни мисли за стародавната му история.)