Все по-дълбока става разликата между две уж идентични понятия – патриотизъм и родолюбие. Упорито и несъзнателно тече подмяната на смисъла, а когато той се промени окончателно, ще имаме не една, а две нации, с две различни представи за родина. Патриотизмът придобива очертанията на войнстващата посредственост, която го подхранва с незнание. Той се маскира зад псевдо носии, нещо като фолклор и новосъздадени обичаи, порядъчно безсмислени, за разлика от непознатите за повечето българи автентични ритуали.

Днес е Богоявление, по народному – Водици. Тази нощ неизброимо количество българки ще се втурнат в приложното „магьосничество“ и ще правят „мълчана вода“. В информационната среда – Гугъл, Фейсбук, сайтове от всякакъв калибър – се обяснява напоително, че тази вода се „прави“ срещу Йордановден, като се оставя под звездите да „мълчи“ цяла нощ, а после до нея човек изрича най-голямото си желание, за да се сбъдне.
Тази измислица се е настанила в българското съзнание едва от десетина години, откакто Розмари де Мео получи трибуна. Дж. К. Роулинг с магическия свят на Хари Потър може само да завижда на българската „създателка на традиции“. Де Мео изключително успешно подмени реалността със своите фантазии.

Мълчана вода в българските фолклорни традиции има. Никой обаче не я товари със задачата да изпълнява желания. И никой не я оставя да стои да си мълчи със звездите. Просто мома събира в пълно мълчание вода от няколко кладенеца или извора. Използвали я за гадаене, за „магически игри“, в които очакваш да разбереш кой е твоят бъдещ любим, за приготвяне на билкови отвари. Правели „мълчаната вода“ по много поводи, но не и срещу Водици. А като се замисли човек, срещу Богоявление не вода остава под звездите, а буца лед.

Това е само един от множеството примери за насилствена подмяна на фолклора в съзнанието на хората. И не само Розмари е виновна. Масовата истерия по масовите хора е част от тази подмяна. Хорото е сакрален танц, не тропане където и както ни попадне, „за здраве“. В автентичния си вид то се подчинява на строги правила. Пренасянето му в свободен вид в съвремието не е страшно и няма нищо лошо в него, ако не беше представяно като съдбовен акт на „българщина“, който позволява на любителите на народни танци да застават над законите и удобството на всички останали.

Днес в студените води на водоемите ще скачат млади момчета, за да вадят кръста. В Калофер ще се извие прословутото мъжко хоро, обилно полято със сгряващ силен алкохол. Ще има патриотична шумотевица, която ще заглуши здравия разум и родолюбивото чувство. Тази приумица с водата, кръста и танца в реката също е късна измислица. Няма никакви писмени данни, че този обичай е по-стар от трийсетина години. В Калофер са живели някои от най-видните български възрожденци, битът на селището е описван многократно. И никъде в източниците не е споменаван даже този толкова специфичен „мъжки“ ритуал. Той е измислица на новото време, случайно роден от възродения в началото на 90-те години на ХХ век църковен обичай да се хвърля кръста в реката на Богоявление.

Тази натрапчива нужда да се създават фалшиви ритуали, да се измислят и приспособяват ерзац традиции започва да стига до абсурди. Толкова е неудържима, толкова е прилепчива и толкова подправена, че вече предизвиква обратна реакция сред хората, запазили здрав съвременен разум.

Подмяната на фолклора с имитации заглушава истинското народно наследство. Скрива го зад патриотарска фасада и почти го унищожава за поколенията. А българското етнографско минало е богато и красиво. Имаме традиции и ритуали, които са достойни за световния културен фонд. Богати на значения, идващи наистина от дълбоката древност. Но не ги познаваме. И светът не ги познава, защото ние не ги показваме. Патриотарите вярват безусловно, че тропането на хоро пред културни институции у нас и по света затвърждава „българщината“. Дори не си дават сметка, че хорото не е само наше. Хоро имат и сърбите, и македонците, и румънците, и молдовците. Хороводни танци имат всички славянски народи, а прародината им е Древна Гърция. Тайната и уникалността на красивото българско хоро не е в танцьорите, а в музиката, която го съпровожда. В автентичната, неравноделна българска фолклорна музика.

А България е страна за обичане. Не за демонстрации на фанатична привързаност към неща, които не познаваме. В България има места, артефакти и културни ценности, които наистина могат да събудят спонтанното ни родолюбие и гордост от факта, че сме българи. Но вече ги забравяме, защото ги смляхме на народнящина. И преядохме с нея.

Площад Славейков