Пътувах с влак до Ямбол и на малка гара в купето се качиха две жени. В началото си помислих, че са заедно, но после чух възрастната да казва: “Та значи ти си снахата на Захари, дето Мартин рани брат ти миналата година?“ „Рани – той направо го уби – отвърна замислено младата. – Тъкмо си бяхме дошли да го вземем и него в Германия“. 

В началото с досада си помислих, че новите ми спътнички няма да ме оставят да чета, но после се заслушах в разговора им. Старата заразказва за предисторията на къщата, в която живеело убитото момче – тя знаела за поне две убийства, станали миналия век в тази сграда. Случило се даже баща – който само искал да накаже непокорния си пораснал син – да нанесе непремерен смъртоносен удар.

„Те, вашите – продължи тя – са с гореща кръв. Като стане нещо, вадят ножовете и се мушкат!“ И тъй като момичето заразпитва със скръбен интерес за тези далечни убийства, разбрах, че „вашите“ не е свързано с неговия род, а с неговия етнос, още повече, че често в по-нататъшния разговор се чуваше  „вашия език“, „вашите навици“ и т. н.

Да, момичето се оказа от ромския етнос, щеше да пътува до София, а оттам да вземе автобус за Мюнхен, от две години с мъжа си и с дъщеричката си живеели в малко немско градче. Външността ѝ не се покриваше с клишираната ни представа за млада циганка: имаше гладко матово лице с тъмнокафяви детски очи, светли, прибрани на кокче коси, стройно красиво тяло, беше облечена в черно поло и тъмносини дънки. Не се обиждаше, когато възрастната жена заговореше за кражбите или за лошото възпитание на ромите в малкото им градче, напротив, потвърждаваше, че е така.

- В Германия къщите не се заключват, те и огради нямат и никой не краде – каза тя. – И няма да видиш по улиците нито хартии, нито торбички. Храстите са подрязани и без боклуци, каквито виждаме по пътищата в България и в Сърбия. Всички къщи – и по селата, и в градовете, са украсени и изглеждат различни, чисто е не само вътре, но и отвън, навсякъде е зелено.

-  Всичко е от възпитанието – подхвана възрастната жена. В хода на разговора се разбра, че тя е 84-годишна – възраст, която не можеш да ѝ дадеш, защото има стройно, стегнато тяло, живи очи и обработен глас, с едва доловими нотки на категоричност и овладяна властност. – Някога и ние залесявахме покрай селата и градовете си. В училище децата оставаха след часовете, подреждаха и сами чистеха класната си стая. Нашият клас, с класния ни, физкултурника Стефан Градинаров, няколко седмици носихме камъни от гората и направихме футболното и баскетболното игрище – така хем спечелихме съревнованието между класовете, хем имахме къде да играем. 

Оказа се, че някога тази възрастна жена е учила в моя град, в едно училище, което познавах и в което от десетилетия се оплакват, че няма добра спортна база. И на никого и през ум не му минава, че децата биха се радвали да се погрижат сами за мечтаните площадки и игрища.

Като разбра откъде съм, моята спътничка се впусна да ми разказва спомени за някогашните си учители в гимназията – колко точни и компетентни били: „Директор ни беше Николай Зидаров, по литература ни преподаваше Йордан Тодоров, който после стана директор на Варненския куклен театър. Химичката Калинова беше невероятна: където и да я бутнеш, можеше да ти отговори, запали ни всички да обикнем химията. А Богданова по френски… Просто не можеше да не научиш езика при нея. На всекиго даваше различна изрезка от френски вестници, за да я преведе на български.

На следващото контролно пък – от български вестници превеждахме на френски: няма как да препишеш. Изпитваше ни направо по страниците на френско-българския речник… Сега моята племенничка седнала да ми се оплаква от учителката си по френски…“

„Това кога беше – попитах жената – през 50-те години на миналия век ли? (сетих се, че баща ми имаше подобни спомени от онова време, по-точно края на 40-те, с италианския). „През 53-та съм завършила“ – отвърна ми тя

- И аз винаги много съм си уважавала учителите – включи се в разговора младата жена. Имах приятелки, които даже седми клас не завършиха. Аз обаче не отсъствах от училище, редовно учех и отговарях, учителите ме знаеха, че съм добра, и ме обичаха… Но сега, като се случи това с брат ми, някак изгубих желание да уча, още не съм добре с немския и ми е трудно да си намеря работа…

Възрастната жена покровителствено заразпитва младата и започна да ѝ дава добронамерени съвети, които бяха приемани с внимание и с уважение. Оказа се, че старата е бивша учителка в подготвителна група, съпруга на дългогодишен училищен директор, известен в техния град; починал наскоро. Имала дъщеря лекарка в един по-голям град (за където и пътуваше) и син и внуци в чужбина. И сега не беше се отказала да възпитава, като не делеше децата на българчета и циганчета. Разказа как неотдавна три шестокласнички от ромски произход тероризирали квартала: бягали от часовете, звънели на всяка врата и после тичешком се скривали. Но тя ги издебнала в продължение на няколко седмици и грижливо им подготвила един добър урок. Оставила леко отворена вратата (така че да не си личи) и се скрила зад нея. Когато позвънили, излязла и ги хванала. Попитала ги дали да ги заведе в училище и да каже какво правят. Като видяла колко са изплашени, се отказала. На следващия ден намерила пред вратата си един лист от ученическа тетрадка. Там били нарисувани житни класове, свити на букет и привързани с панделка. Отдолу пишело:

Извинявай, мила бабо, за нашата глупост! От трите тъпачки“.

Тогава заговорихме, че в Германия не разчитат само на съвестта, която семейството възпитава у децата. Младата жена разказа как още като отишла, се научила да си изхвърля разделно боклука, но веднъж в торбичката ѝ с пластмаса имало и една опаковка от дезодорант. И още щом се прибрала вкъщи, на входната врата позвънил домоуправителят на жилищния блок и казал, че камерата показала металния отпадък, който тя не е отделила (Камери до контейнерите за смет, представяте ли си?!). „И вече никога не го допуснах – заключи тя. – Не искам съседите да ме гледат с омраза или презрение“.

Разговорът, естествено, се насочи към липсата на философия за разделно събиране на отпадъците у нас, което много спъва икономиката ни и съсипва природата. Каквито и усилия да полагаме, за да научим в училище и вкъщи децата да събират разделно  отпадъци, всичко се проваля, ако те видят как разноцветните контейнери биват събирани и изсипвани на едно и също място. Училището и семейството са подготовка за обществения живот, но и огледало на този обществен живот. И все пак отнякъде трябва да се започне. 

Слушах кроткия загрижен разговор между тези толкова различни жени – всяка със свой опит, със свои загуби и победи -  и си мислех колко е трудно подобна дискусия да се случи в съвременното българско училище.

Кое е важното? Докъде свършва чувството за отговорност и откъде започва принудата? Имат ли допирни точки? Как да бъдат дозирани? Можем ли да направим нещо за обществото си, за своята страна, за природата, за света? И ако само пърхането на пеперудата задвижва непредвидими динамични процеси, защо съдбата на човечеството и на Земята да не зависи от онова, което се прави и говори във всяко семейство и във всяка класна стая?... 

Защо все по-рядко се провеждат подобни разговори ли? Не остават нито време, нито енергия.

Българското училище, както и по-голямата част от обществото ни – е затънало в книжното море на документацията, на бюрократичното престараване и като че ли все повече се бетонира убеждението, че ако нещо е записано, няма нужда да си го направил. Особено ако си класен ръководител, „хартиеният Еверест“ (експресивен израз на известния учител, поета Николай Милчев) ще ти погълне силиците, които са така необходими, за да поемеш в себе си вълненията на децата и техните семейства. (За пръв път тази година не съм класна и като че ли планина от товар се свлече от раменете ми; дори да се прибави още една нула към петдесетината лева повече, които се плащат на класните месечно, не може да се компенсира целият стрес, на който са подложени).

Когато в училище влязат инспектиращи, проверяват преди всичко документите. Скоро и заплатите на учителите ще се определят най-вече от умението им да се похвалят и да натрупат хартийки (или снимки на електронен носител) за онова, което (уж) са свършили в училище. За целта повечето педагози в страната преминават обучение (струващо по 50 лева за всеки учител) за изработване на портфолио.

Следва атестиране въз основа на това портфолио, с участието на училищна и извънучилищна комисия (които нямат задълбочен поглед върху работата ти с децата, но затова пък под лупа ще гледат портфолиото и как си попълвал документацията). И именно от това атестиране ще зависи заплатата ти. И дали при тия условия грижата на повечето учители ще бъде да направят уроците си полезни и интересни за учениците? Или ще са центрирани върху портфолиата (така ли е в множествено число?) и книжата си? 

Ето я причината, поради която в училището ни все повече не могат да се състоят задълбочените и толкова необходими разговори за възпитанието на децата в чувство на отговорност, в труд и инициативност. За това кое прави училищата и обществата, а също и икономиките в други страни толкова по-ефективни, грижовни за хората и за природата. И не само училището е затлачено от хартиените потоци. Потресаващи са случаите, в които инвалиди или онкоболни са връщани от здравни институции заради сбъркана само една цифра в документите, с които ги изпраща личният лекар…

Мислех си за това и когато от терасата на хотела в Ямбол гледах широкото корито на пресъхналата Тунджа, приличащо сега на разкаляна магистрала с локви тук-таме; и когато слушах по телевизията репортажи за празните язовири и водния режим в Перник и в други градове. Е, не че няма бедствия и катастрофи и в по-напредналите от нашата страни. Но едва ли там най-важният въпрос в училищата е дали си сборувал отсъствията и дали си предал статистиката в края на седмицата, без да е останало нито едно квадратче непопълнено.

Марта Радева в дългогодишна учителка. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.