Перник остана без вода. Ще кажете, недакърно е правителството, затова. Не мога да се съглася с тия констатации. По-кадърно, умно, даже хитро правителство от това, в което сме попаднали, не сме имали. Бай Тошо бил хитрец и всички го обичали? Ако това беше вярно, нямаше да пазят границите с автомати, скъпи сънародници. Комунистите крадат още повече от сегашните? Това съревнование наистина е много оспорвано, но комунистите крадат-крадат няколко години, па ги изгоните. Виж, сегашната власт каквото и да прави, всичко е наред. Избираме си я отново и отново, а не е да кажеш, че затворите са пълни с дисиденти,  улиците с танкове, а по границите има бодлива тел... Съвсем доброволно сме попаднали в пле... пардон в това управление и не смятаме да излизаме от него.

Аз съм сигурна, че дори вече започнахме да затрудняваме господа управляващите и че дори и те не знаят какво още да измислят, което народът въпреки всичко няма да приеме безропотно и дори с благодарност. Представям си какъв брейнсторминг пада на съвещанията на Министерски съвет. Почесва се баш босът по брадата и сумти:

- Вече 10 години каним инвеститори с рекламата, че нашият народ е най-евтин. Инвеститори не идват, ма на народа му харесва да е евтин. Сринахме им пенсиите. Плащат си за здравеопазване и образование по два, че и по три пъти – явно и тайно. Крадохме от асфалта, крадохме от санирането, цел язовир им откраднахме и не, и не. Обичат ни. Нема отпуска, нема пенсия, нема барем малко в опозиция да постоим, да си отдъхнем. Аз от жена по-лесно съм се отървавал, отколкото от тоя народ, бе. Бий ме, обичам те е положението, ма и аз съм човек, и аз душа нося, то биеш, биеш, па се умориш, бе да го ..а, не издържам вече. – охка той, а министрите или поне тия, дето са министри в точно тоя момент, вадят по една носна кърпа и бършат очи, разчувствани от мъката на боса си.

- Бос, още може, не се предавай. Хубаво опразнихме язовира, дай сега да им назначим хореограф за министър на околната среда. И фолкпевица в напоителни системи. Е тогава вече ще ни изгонят – предлага един от тях. Босът се пооживява. Министърът, окуражен, продължава:

- И да опразним още един язовир. Ама на софиянци. Най-добре директно с тях да работим, щото то половин България вече са софиянци. Ако има начин да им спрем въздуха даже, а?

- Има, има – блесват искри на надежда в очите Му. Амбициозна министърка развълнувано се провиква:

- И аз имам идея. Да направим господин Каракачанов министър на спорта!

- Е, не, чак толкова не. Но може нещо на армията, на полицията... – замисля се босът. Министърката не се предава. – Да ги накараме да плащат на Пеевски. – Останалите я поглеждат като паднала от небето.

- Ние отдавна сме ги накарали да му плащат, а и не само на него – охлажда страстите Той.

- Не е вярно това – не се предава госпожата – знаете ли за охрана какви пари вървят, а? А човекът е баща, деца има, жени, къщи, фирми, пътища, летища, вестници... Грижи, грижи, трябва да му помогнем.

- Добре, НСО да мине на негово подчинение – съгласява се все пак босът.

- Може да арестуваме някого – предлага плахо друг.

- Ма арестуваме, бе, Петров, арестуваме. Каквото може по закон, че и отвъд... Всеки, който нещо се изрепчи и айде една година у предварителния. Или искаш да кажеш, че съм твърде мек, а? – разгневява се босът.

- Не, не, твърд сте и затова така ви обичат – смотолевя министърът и прошепва: - Ама може да арестуваме  и по други причини. Например да арестуваме умните. После и красивите.

- Чудесна идея – обажда се най-сетне и Каракачанов. – Да арестуваме слаботелесните. Всеки, който не може да омаа едно пълнено агне на обяд, да бъде прибран.

- Каракачанов, седни. – Каракачанов сяда. – Не, стани – променя мнението си Босът. Каракачанов става. Босът го поглежда: - Бе кво стърчиш тука, бе, я сядай – Каракачанов сяда, лицето му е обляно в пот, едва диша. – Не, не, я стани  - пак казва Босът, а Каракачанов само вие тихичко. – Оф, забравих какво исках да ти кажа. Критикуват ме, че много често съм си сменял мнението, ама аз не смятам, че е така. Я дОнеси по едно кафенце, че много ме умори тоя ден. И по-бързичко. – Каракачанов тръгва с бърза ситна стъпка към кафенето. – Аре и вие отивайте да работите. Че ми писнА и от вас. И до утре искам такива да сте ги свършИли, че да излезе целият народ по улиците и да ни свалят от власт най-сетне. Каквото и да им казват по телевизията – отсича Босът и излиза от сградата. Навън го чакат стотина репортерки.

- Господин премиер, господин премиер, много сте красив – крещят те в хор, а Босът уморено ги поглежда и се провиква:

- Ей, кокошки! – Сто репортерки прихват в благодарен смях. – Какво кудкудякате, бре – продължава Босът, а сред репортерките се разнася шепот: „Боже и колко е умен!“ Премиерът тръгва решително към лимузината, прегазвайки с мощното си тяло четири телевизионерки и младеж от радиото. Всички избухват в ръкопляскания. Той се качва  в колата си, а репортерките го изпращат с благодарност:

- Кудкудяк, кудкудяк! – Правителствената лимузина кара напряко през тротоара, цепи директно през халите и помита по пътя си още двайсетина граждани. Умирайки, те му благодарят.

- Тежка е царската корона, Пешко – обръща се той към шофьора си. – Глей ги, аз ги газя, те се радват. Явно ще трябва да върша тая работа още сто години – просълзява се Босът, а шофьорът Пешко само се прекръства: „Дано, дано!“