“Аз съм плод на Просвещението и винаги започвам от Монтен. Той казва, че когато споделяш с всички на всеослушание нещо, всъщност казваш нещо, което не би казал никому. За мен писането на истини, извън професията, на текстове, които могат и да не видят бял свят, но са в моя компютър, е някаква автопсихография. Аз си правя автотренинг, опит на другия ден да започна на чисто. Хвърлям нещо и когато го изсипя върху текста, яростта ми намалява. Ако трябва да перифразирам Монтен с мои думи, бих казал: Ако не можеш да кажеш на всички всичко, тогава си застрашен да правиш всичко зад гърба на всички…” 

Така описва себе си проф. дм Коста Костов, виден пулмолог и главен редактор на списание „INSPIRO“. Тази седмица той напусна Съюза на българските журналисти (СБЖ) заради липсата на адекватна реакция след като премиерът Бойко Борисов нарече отразяващите го журналисти – „мисирки“. Срещаме се с проф. Костов в неговия кабинет в болница „Св. Анна“, пред погледа на поета Константин Павлов. 

Проф. Костов, защо един „нежурналист“ реши да даде пример за достойнство на журналисти?

Аз не очаквах тази реакция. Това, което направих, беше да споделя своята позиция в профила ми във фейсбук. Смятам, че функцията на мрежата е споделянето. В мен има много голяма доза влияние от Просвещението. Аз живея с другите, дори и когато съм сам. Русо е искал да живее сам, търсел е качеството на живота, но след всичко, което е написал, никога не е останал сам. Когато ние пишем, споделяме с другите. Така и аз споделих със себе си, сред моите приятели, едно възмущение. Ако исках фурор, щях да го пратя до медиите. Не, беше знак на възмущение, че влизайки в сайта на СБЖ, аз не видях, никаква позиция, каквато има на моя сайт. А там пише: „Човек е добре да полудее мъничко, за да не полудее съвсем“. В България трябва да полудееш мъничко, за да не полудееш съвсем. 

От СБЖ обаче излязоха с позиция.

Най-накрая, дано имам поне малко пръст в това. Както и Дон Кихот казва: „Санчо, кучетата лаят в нощта. Значи се придвижваме напред.“

Какво е да си свободна личност в днешна България?

Има друга мисъл от Просвещението: „Там, където истината не е свободна, свободата не е истинска“. Пишейки неща, които мисля, аз искам да се освободя от тази вътрешна драма, че съм роб. Стоян Михайловски казваше, че българите не са свободни, а са просто освободени. Аз не искам да съм това. Смелостта да казваш истината е бавен процес. Процесът на израстване до една просветена личност, не говоря за себе си, зависи от много фактори. Това е бавен процес, едно катерене по ръба на едни ценности – от лошите към добрите и обратното. Аз съм имал щастието, че в този процес, катерейки се, бутайки сизифовия камък, съм прочел точните текстове, срещнал съм се с точните хора. Няма как да си се срещал с Константин Павлов и да бъдеш лицемер. 

Имате негов портрет на стената си. За Константин Павлов има едно твърдение – в края на 70-те бил толкова омерзен от застоя, че поискал да заспи до безпаметност. Вие искате ли да заспите и да се събудите, когато светът около нас се промени?

Не, напротив. Искам покрай себе си да събудя повече хора. С времето аз се пробудих. Бях човек конформист в онези години. Моите роднини ме питат: „Откъде се пръкна това в тебе - да бъдеш анти, да лудееш по различни конфронтации?“. Нормалните са луди. Тези, които крият и не споделят истината, не са нормални хора, те са болни. Нормалният човек е този, които се ползва от минималната свобода, най-невинната – да бъде себе си, да се изявява като личност. 

Германският философ Макс Шелер смята, че всеки човек е индивид, който не е формирал своя скала на ценностите, в него е хаос. „Много популация и малко народ“, както отбелязваше Иван Динков. Малкото народ, който може да съгради и направи нещата, здравата част на една популация е тази, която тика ценностите от лоши към добри, прави от индивида - персона. А това е човек, който борави по цялата скала от ценности, но съществената част от същността му е изпълнена с добродетели и живее с тях. Колко имаме да живеем живота? Да го живеем с добродетелите, с другите. Човек не може да е щастлив сам. Щастието на всеки зависи от другите, от щастието на обществото. От щастието и на тези "мисирки", които стоят и чуват, не дърпат микрофоните, не ги спират и не напускат. 

Вероятно звучите глупаво в очите на едно просташко мнозинство, което днес е по обществените върхове. Простакът е овластен, той кара, той води. Къде са просветените, за които говорите?

Напълно го осъзнавам. Аз имам упреци у дома, че постъпвам глупаво, че се подлагам на рискове. За мен не ме е страх. Аз съм лекар, живял съм с месеци в една линейка, върху едно шалте в планината. Аз мога и с две, и с двеста, но и никога не съм имал двеста. Съзнавам, че за някого съм глупак. Но ние не може да се затворим. Не са достатъчни само знанията от четенето на учебници. Те няма да те направят човек. До голяма степен аз съм възпитан не от книгите по медицина, които ми дават знание в професията. Това не е достатъчно, за да си добър лекар. За да си добър, трябва да си чел и Толстой, Достоевски, Оруел, Керуак… Така че ние сме заложници на щастието на другите. Христо Фотев казваше: Не е страшна смъртта ни, а това, че сме приживе в тъмната ѝ пластика. Аз не искам да бъда в тъмната ѝ пластика приживе. Просто е!

Може ли да ви извадя от света на философията... Как оценявате рисковете от новия коронавирус?

Не съм паникьосан, защото вярвам в здравия човешки организъм. Доколкото имам сведения, повечето хора, които загиват от този вирус, са с вторични заболявания. Преди години се разпространиха други вируси – SARS, при който смъртността беше значително по-голяма от сегашната. При близкоизточния респираторен синдром, отпреди години, смъртността беше 15-20%, а сега е 2-3%. Светът е подготвен, вече не е изненадан, информацията веднага плъзва по всички възможни медии, но всъщност това не е опит за паника, а да си подготвен. И това предизвиква паника. Има около 30 хиляди заразени и около 700 починали. Но грипният вирус е по-опасен за българите. Убеден съм, че грипният вирус през този сезон ще убие много повече българи, отколкото коронавируса.

Винаги е така – ние все се занимаваме с нещо отвън. Не разбираме онова, което казваше Иван Динков – универсалното е локалното без стените. Забравяме нашето, онази вечна и непреходна традиция, опитвайки се да се направим европейци, а не сме. Ние бяхме приети по милост в Европа. Изпълнихме една политическа поръчка на Европейския съюз, защото, ако не бяхме в Европа, щяхме да сме другаде. Аз съм за Европейския съюз, но имаме какво още да даваме. Защото сме последни. Ние сме странна страна. Имаме страхотна, богата история, но малка география, крепка духовност, но крехка държавност. И когато с нас се сблъскват чужденци, когато дойдат в България, не знаят с каква мяра да ни мерят.  

А къде е суетата в целия този шарен разговор, проф. Костов?

Когато говорим за суета, големият проблем, заради който и реагирах е, че властта е арогантна. Има един психиатър Джералд Поуст, дългогодишен психиатър на ЦРУ. Той смята, че съвременната власт до голяма степен се идентифицира с държавата. Властникът се идентифицира с държавата, той казва: аз съм родината, аз съм държавата. Защо? Защото качествата, по които се избират съвременните лидери са различни от качествата, по които се избират хората, с които искаш да контактуваш. Те са арогантни, самонадеяни, недоверчиви, властови фигури, дори лъжат - красиво.

Съвременният властник разчита на силата. Това се отнася и за съвременната политика. А за да потегли съвременният човек към доброто, трябва да има щипка либерализъм – заради индивидуалната свобода. Да има две щипки консерватизъм заради непреходното и трайното. И три щипки персонализъм – за да гони добродетелите, а не да слиза в ценностите, за които споменах.